Естествена смърт

52.

Старши инспектор Дъгит го чакаше в оперативната им стаичка. Седеше на стола на Навъсения Боб и внимателно оглеждаше закачените на стената снимки. Маклейн понечи да се изниже, но реши, че понякога човек просто трябва да се изправи срещу неприятностите.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

— Теб не те ли пуснаха в почивка?

— Да, обаче прецених, че ще прекарвам по-ползотворно времето си, ако залавям престъпници. Сещате се, нали? Престъпници? Залавяне?

— Не ми харесва тонът ти, Маклейн.

— И на мен не ми харесва, че се опитват да ме убият, но всеки си носи кръста. Та за какво сте искали да ме видите?

Дъгит се подпря на стола и се изправи тежко, а лицето му потъмня като буреносен облак.

— Дори не знаех, че си в участъка. Търсех младия детектив, Мак Еди-кой си. Каза, че си имал пробив по случая с изтичането на информация. Спомена някакъв интернет сайт.

— И какво за него, сър?

— Ами искам да знам за какво става дума, Маклейн. Как очакваш да разследвам убийството на Карстеърс, ако не си вършиш работата? Проследяването на това изтичане е основна нишка в дознанието.

„Ще остане единствената ти нишка, ако продължаваш да идваш и да тормозиш хората ми“, помисли си Маклейн. Не възнамеряваше да му казва, че убиецът лежи мъртъв в моргата. Нека първо Кадуоладър да направи ДНК анализите, да получи неоспорими резултати, които да поемат по каналния ред. Не търсеше признание за разкритието си, ако това означаваше, че Дъгит ще се настрои още повече срещу него. В миналото бе допуснал грешката да разреши случай на старши инспектора преди него.

— Детектив Макбрайд попадна на таен интернет сайт, където се публикуват и продават ужасяващи снимки, включително и от местопрестъпления. Очевидно има доста онлайн любители на страхотиите, сър. Разпознах снимки от случая на Барнаби Смит.

— Значи, убиецът на Карстеърс може и да е обикновен потребител на сайта. И какво? Решили са да осъществят болните си фантазии? Боже мой, само това ни липсваше. — Дъгит разтри чело с пръсти. — Е, кой е той? Кой качва снимките и подхранва фикс идеите на онези откачалки?

— Не знам, сър.

— Все пак имаш предположения, нали, Маклейн. Знам как работи мозъкът ти.

— Първо трябва да проверя някои неща, сър. Преди…

— Глупости на търкалета, инспекторе. Знам, че нещо ти се върти из главата, кажи какво е. Не можем да си позволим загуба на време. Там някъде има убиец, който най-вероятно в момента набелязва следващата си жертва.

Маклейн си помисли: „Не, няма. Всички са мъртви. Само един господ знае как е успял, но вече е покрил следите си. Сайтът е просто за отвличане на вниманието“. На глас обаче каза:

— Според мен не е нужно да бързаме, сър. — Опита се внимателно да подбере следващите си думи. Ако излезеше прав и Ема наистина беше отговорна за публикуването на тези снимки, държеше да я залови лично. Какво щеше да направи, ако подозренията му се потвърдяха — това не знаеше.

— Прикривате някого, а, инспекторе? Надявате се да оберете цялата слава? — Дъгит се запъти към вратата. — Или може би има нещо съвсем друго?

Маклейн проследи с поглед отдалечаващия се Дъгит, сетне вдигна слушалката на телефона и се опита да набере. Нямаше сигнал. Извади от джоба си мобилния апарат, раздруса го и натисна бутона за включване. Нищо не се случи. По дяволите! След като Кадуоладър знаеше, че е вечерял с Ема, със сигурност и Дървеняка знаеше, а това пък означаваше, че не след дълго старши инспекторът щеше да събере две и две. Все пак беше детектив, колкото и невероятно да звучеше това на моменти. Отново погледна телефона. Наистина ли трябваше да я предупреди, че е заподозряна? Да, трябваше. Ако беше замесена, щяха да я обвинят в съучастие в убийство. Дори да не успееха да го докажат, името й щеше да се завърти в медиите. И ако сложеше ръка на сърцето си, не желаеше да го очернят като съучастник в престъпление точно толкова, колкото не желаеше да причини същото на приятел.

Проклинайки всичко, тръгна да търси телефон, но на прага почти се сблъска с детектив Макбрайд, който нахлу тичешком от коридора.

— По дяволите, какво ти става?

— Намериха я, сър. — Лицето на Макбрайд беше зачервено от възбуда.

— Какво са намерили?

Колата, сър. Която уби Алисън.

През изминалите няколко години вятърът на промяната духаше с пълна сила в Единбург; беше помел старите жилищни блокове, митническите складове, товарните гари и долнопробните квартали и ги беше заменил с нови сгради, центрове за спорт, отдих и развлечения, луксозни апартаменти и молове. Имаше обаче и райони, които се противяха на модернизацията и облагородяването с категоричността на вдигнат среден пръст. Квартал Нюхейвън устояваше на силите на обновлението, докато Лийт и Тринити вече се бяха предали. Бруленият от ветровете южен бряг на Фърт ъф Форт беше просто твърде неприветлив, за да привлече нови жители, а земята му — опустошена от индустрията.

Докато се возеше на предната седалка до детектив Макбрайд, Маклейн забеляза разбития с лост портал на изоставен заводски двор. Две патрулни коли вече бяха пристигнали. Макбрайд паркира до микробуса на криминалистите, а Маклейн изпита тайната надежда Ема да е тук. Ако му се удадеше случай за минутка-две да поговори насаме с нея, щеше да разбере истината за снимките и ако се наложеше, да я предупреди. Изненада се и от желанието си да я види по чисто лични причини. Не помнеше кога за последно се беше чувствал така.

Преди време складът вероятно бе съхранявал нещо ценно, но сега покривът му липсваше, а подпорните греди отдолу даваха подслон на гълъбите и ръждата. Дори и в това горещо лято по пода имаше мръсни локви. През зимата, когато източният вятър навяваше суграшица от Северно море, мястото наистина щеше да стане много гостоприемно. Въздухът бе изпълнен с отвратителна смрад: на разлагащи се трупове на животни и дим, примесени с вонята на птичи изпражнения и острия мирис на морска сол. В центъра, заобиколен от криминалисти, прилични на мравки около мъртва птица, стоеше опушен „Форд Транзит“.

„Всички изглеждат еднакво“ — помисли си Маклейн, когато приближиха. Нещо в тази кола обаче му вдъхваше сигурност, че именно нея е видял да завива със свистящи гуми зад ъгъла на „Плезънс“ в посока Холируд. Регистрационните табелки ги нямаше, но те и преди липсваха. Много вероятно бе и номерът на рамата да е заличен. Въпреки всичко, оставаше още един идентификационен белег: дълга скорошна вдлъбнатина на предния капак, където бе сложен край на един неизживян живот.

Заобиколи отдалеч колата, за да не замърси мястото. Криминалист в бял гащеризон беше клекнал наблизо и човъркаше с пинсети подкожушената и шуплеста боя. Зад него проблесна светкавица и Маклейн се обърна, очаквайки да види Ема. Този път обаче зад обектива бе друг фотограф. Помнеше го — Малки, от местопрестъплението в къщата на Фаркър. Момъкът, от когото на талази се носеше миризма на сапун и който смяташе, че отрицателните мисли могат да източат енергията на телефонната батерия. Е, защо не — колкото и шантаво да звучеше. Всичко беше възможно.

— Ема Беърд не е ли тук?

— На друго местопроизшествие е. — Говореше с акцент от Глазгоу, но доста по-облагороден от този на Фъргюс Макреди.

— Ти сигурно си Малки — каза Маклейн. Веднага се усети, че е сгафил. На физиономията на младежа се изписа такова неодобрение, пред което гримасите на Дъгит изглеждаха направо миловидни.

— Всъщност името ми е Малкълм. Малкълм Бюканън Уот.

— Извинявай, Малкълм. Аз само…

— Знам, че другите криминалисти ме наричат така, сър. По този начин демонстрират пренебрежение към подробностите, което проявяват и в работата си. Добре ще е да го запомните, когато работите с хора като госпожица Беърд.

— Стига, Малкълм. Ема е не по-малък професионалист от теб.

Фотографът не благоволи да го удостои с отговор, а предпочете да се скрие зад фотоапарата си и да продължи да снима. Маклейн поклати глава. Защо някои хора бяха толкова докачливи? Точно щеше да се насочи към другата страна на колата, където плъзгащата се врата зееше, когато го поздрави познат глас:

— Слава на бога, най-накрая се появи инспектор! — Големия Анди Хаусман се ухили. — Радвам се, че са го възложили на вас, сър. Всички тук искаме да се стигне до реален резултат.

— Всъщност аз не съм тук, Анди. Никога не си ме виждал, ясно?

— Какво? Не ми казвайте, че ще го възложат на Дървеняка!

— Аз съм една от жертвите, Анди. Не мога да работя по него. — Маклейн безпомощно разпери ръце, макар да споделяше разочарованието на сержанта. Какво се е случило тук?

— Някакъв разхождал кучето си долу по брега, видял колата и се обадил да съобщи. Изпратих няколко полицаи да разпитат хората в сградите отвъд пътя, но предполагам, че никой не е видял нищо. Дори да е видял.

— Ами колата? Установихте ли вече на чие име е регистрирана?

— Работим по въпроса, сър, но по това, което се вижда, съдя, че е действал професионалист. Няма регистрационни табели, номерът на шасито е заличен.

— Тогава откъде знаем, че това е колата, ударила Алисън?

— Не знаем. Не сме сигурни, но е доста вероятно. Предницата е огъната, сякаш е ударила някого. Вие сте най-надеждният свидетел, но така или иначе знаем, че е бил „Форд Транзит“. Криминалистите в момента го обработват, обаче залагам една заплата, че е същата кола.

— Някаква надежда за отпечатъци? Да разберем кой я е карал…

— Можем да се надяваме на нещо повече. Имаме си труп. Елате тук. — Големия Анди поведе Маклейн към другата страна на колата. Позната фигура се беше изгърбила над нещо черно и овъглено във вътрешността на колата, очевидния епицентър на пожара. Ангъс Кадуоладър се изправи и се протегна, а гръбнакът му изпука.

— Тони, ако продължаваме да се срещаме толкова често, ще трябва да те запозная с майка си.

— Вече минахме този етап, Ангъс. Помниш ли онова парти в Холируд? Какво имаш тук?

Кадуоладър се обърна към обекта на огледа, като посочи с ръка в ръкавица към блелите петънца в нещо, приличащо на полуизгорял, навит на руло килим. Белият латекс бе зацапан с мазна пепел. В случая отговорът беше излишен — носът на Маклейн му съобщи какво имаше в килима.

— Не „какво“, а „кого“ — поправи го патологът.