Естествена смърт

41.

Евтиният пластмасов стол бе изключително неудобен, но Маклейн изобщо не усещаше изтръпналото си седалище, докато се взираше с празен поглед в таблото с обяви и бележките по него. Дори и сега пътуването през града в линейката не бе нищо повече от серия проблясъци в съзнанието му. Парамедикът му говори нещо, а той не го чува. Нечии ръце нежно, но енергично разтварят пръстите му около дланта на полицай Кид. Обучени професионалисти правят малкото, на което са способни в момента: слагат ортопедична яка на врата й, обездвижват гърба й, вдигат изкривеното тяло и го натоварват в линейката — толкова дребно, толкова младо. Пътуването през града до болницата, която се е надявал никога повече да не види. Сериозни лица изговарят сериозни думи като операция, спешна хирургическа намеса, парализа. И сега това безкрайно чакане на новини, които — знаеше това — щяха просто да съответстват на различни степени на ужаса.

Въздухът леко се раздвижи, когато някой седна до него. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е, тъй като би разпознал аромата навсякъде и по всяко време: смесица от миризма на канцелария, притеснение и капка „Шанел“.

— Как е Алисън? — Гласът на главен инспектор Макинтайър прозвуча уморено. Маклейн знаеше как се чувства тя.

— Докторите се чудят как е пристигнала тук жива. В момента я оперират.

— Какво се случи, Тони?

— Шофьор беглец. Умишлен удар. Мисля, че аз бях целта. — Ето, каза го на глас. Официално обяви параноята си.

Макинтайър пое дълбоко въздух, задържа го за момент, сякаш да насъбере смелост за въпроса:

— Сигурен ли си?

— Сигурен? Не. Вече не знам в какво мога да бъда сигурен. — Антъни потърка сухите си очи. Почуди се дали би изтълкувала сълзите му погрешно. — Тя видя идващата кола. Говоря за полицай Кид. Изблъска ме встрани. Можеше да спаси себе си, но инстинктивно помогна първо на мен.

— Тя е добро ченге.

На Маклейн му направи впечатление, че Макинтайър не добави „и ще стигне далеч“. По-вероятно беше никога да не отиде никъде. Не и без инвалидна количка.

— Впрочем какво правехте там?

Това беше трудната част.

— Връщахме се в участъка. Полицай Кид ми помогна да идентифицирам лицето, което преди няколко нощи се е навъртало около апартамента ми в мое отсъствие. Една съседка го видяла и решила, че изглежда подозрително. — Прозвуча направо жалко.

— Макреди? — Макинтайър го каза с едва доловима въпросителна интонация, но Маклейн усети, че не очаква отговор.

Въпреки това кимна.

— И защо сержант Леърд не е провел разпознаването? Тони, казах ти да стоиш далеч от Макреди. Той си играе с теб.

— Той се опитва да ме убие. Това прави.

— Сигурен ли си? Не преувеличаваш ли малко?

„Не, защото копелето подхвърли петдесет бона и кило кокаин в къщата на баба ми, за да ме натопи, но аз не реагирах, както е очаквал, затова е решил да действа по-директно.“ Маклейн си го каза наум, а на глас изрече:

— Ще ми бъде доста трудно да свидетелствам срещу него, ако съм мъртъв.

— Успокой се, Тони. Не ти отива да драматизираш. Освен това, според дежурния сержант, в четири следобед, когато си се обадил да съобщиш за инцидента. Фъргюс Макреди е давал показания в участъка заедно с изтупания си скъпоплатен адвокат.

— Той никога не би го извършил лично, а би платил на друг. Хващам се на бас, че сам е предложил да дойде точно днес следобед. Така си осигурява идеалното алиби.

Макинтайър бавно издиша и облегна глава на стената.

— Много ме затрудняваш, Тони.

— Аз? — Той завъртя глава към шефката си, но тя не отвърна на погледа му. Вместо това заговори на празното пространство:

— Прибери се. Наспи се. Тук с нищо не можеш да помогнеш.

— Но аз трябва…

— Трябва да се прибереш. Дори в момента да не осъзнаваш шока, съвсем скоро това ще се случи. Трябва ли да го формулирам като заповед?

Маклейн се отпусна на стола и се призна за победен. Мразеше, когато шефката е права.

— Не, не трябва — каза той.

— Добре, защото това, което следва, е заповед. Не искам да идваш на работа до другата седмица.

— Моля? Та днес е едва четвъртък.

— До другата седмица, Тони. — Макинтайър най-сетне го погледна. — Можеш да ми напишеш подробен доклад за случилото се този следобед. След което не искам да чувам за теб до идния понеделник.

— Ами Макреди?

— Не се тревожи за него. Имаш свидетел, който твърди, че го е видял да се навърта около апартамента ти, което си е чиста проба нарушение на условията за пускане под гаранция. — Макинтайър извади телефона си, но не се обади на никого. — Известно време няма да ви създава проблеми.

— Благодаря. — Маклейн облегна глава назад и лекичко я чукна в стената. — Сигурна ли сте, че…

— Стой настрана от това. Ако си прав и някой те е взел на мушка, не може да продължиш участието си в разследването. Не може и да тормозиш Макреди на всяка крачка. Всичко трябва да е по правилата, Тони. Остави го на мен. Оттук нататък поемам лично разследването, така че веднага ще науча, ако си навреш носа, където не му е работата.

— Аз…

— Върви си, инспекторе. Да не съм чула и дума повече. — Макинтайър се изправи, а ръцете й несъзнателно пригладиха гънките по униформата, когато се обърна и си тръгна. Маклейн я проследи с поглед и отново се вторачи в стената.

Полицай Алисън Кид бе преместена от операционната в интензивното отделение към един и петнайсет през нощта. Лекарите се надяваха, че осемчасовата операция е спасила живота и, но за всеки случай я поставиха в изкуствена кома. Със сигурност нямаше да проходи отново, освен ако някой измислеше начин за регенериране на прекъснати нерви в гръбначния мозък. Само времето щеше да покаже дали щеше да използва ръцете си и да контролира пикочния си мехур. Освен това имаше и риск да не излезе от комата.

Лекарката, която съобщи всичко това на Маклейн, изглеждаше прекалено млада, за да е завършила отдавна медицина, но явно бе наясно с това, което правеше. Беше умерена оптимистка. Точните й думи бяха — шансове, подобри от петдесет на петдесет. Начинът, по който го изрече, предполагаше, че новината е добра, а на лицето й се изписа уморена усмивка в подкрепа на прогнозата. Казаното от нея не му даде покой в таксито по целия път към къщи. Дъждът се изливаше, а думите и усмивката й не излизаха от ума му. Останаха там и когато започна да пише доклада за шефката, и когато отвори бутилка малцово уиски. Утрото настъпи, когато приключи с първото и разбра, че второто не помага. Да се напива сам не беше типично за него, обикновено го правеше с шепа приятели. През цялото време си повтаряше, че вината не е негова. Ако го повтореше достатъчно пъти, може би накрая щеше да си повярва.

В шест часа се обади в болницата и научи, че не е настъпила никаква промяна и такава не се очаква в близко бъдеще. Сестрата от другия край на линията не го каза изрично, но Маклейн усети по тона й, че няма да е толкова учтива, ако скоро се обади пак. Би трябвало да се чувства уморен, тъй като не беше мигнал от двайсет и четири часа, но вината и гневът не му позволяваха да заспи. Вместо това си взе душ, прегледа отново доклада, нанесе няколко поправки и го изпрати по имейла. Не носеше вина. Нямаше как да предвиди случилото се.

Само дето вината беше негова. Както каза и Макинтайър, не той, а Навъсения Боб трябваше да заведе полицай Кид при госпожа Маккъчън. Тогава наетият от Макреди килър може би щеше да прегази Маклейн някъде другаде, където нямаше да има кой да се жертва, за да го спаси. По дяволите, за какво бе всичко това? Защо този скапан…?

Юмрукът му доближи стъклото още преди Антъни да осъзнае, че го е свил и е замахнал. Отклони посоката и удари с отворена длан черчевето. По лицето му потече гореща вадичка сълзи, които нямаха нищо общо с болката. Поне не и с физическата болка. Тя изчезна за секунди. Защо не ставаше така и с другата?

Понякога беше направо непоносим. Може би, ако се вслушваше в думите на хората, ако не се опитваше да върши всичко сам, това нямаше да се случи. А сега до края на седмицата щеше да изперква вкъщи, защото му бяха казали да стои настрана, а той не се беше подчинил. Господи, каква каша!

Толкова неща му висяха на главата, толкова случаи изискваха вниманието му. Макинтайър надали очакваше от него напълно да бездейства до понеделник, нали така? Всичко щеше да бъде наред, ако не се вясваше в участъка и не се занимаваше с Макреди или автомобила, който удари Алисън. Оставаха му мъртвото момиче и двете самоубийства, без да се брои изтичането на оперативна информация за местопрестъпленията.

Излизането от апартамента не му се струваше престъпване на забраната — все едно да се скрие зад ъгъла да изпуши една цигара, но все пак трябваше да отскочи до гастронома. Освен това една хубава разходка винаги помагаше за избистряне на мислите.

— Инспекторе, каква приятна изненада.

Маклейн се обърна и видя как по улицата се плъзгаше блестящо черно бентли със свален наполовина прозорец, все едно среднощен поклонник на платената любов си търсеше момиче. В този квартал не се срещаха тротоарни жрици, но не би се изненадал, ако в някоя от елегантните големи къщи се осигуряваха по-луксозни компаньонки. Антъни се понаведе и мярна ръка в ръкавица, тъмен шлифер и белязано лице. В същия миг колата спря безшумно. Вратата щракна и се отвори широко, откривайки салон от мека червена кожа, от която Фройд би изпаднал в криза. Отвътре му помаха Гавин Спенсър.

— Да ви откарам донякъде?

Маклейн хвърли поглед към пустата улица, а после назад, откъдето идваше. Половинчасовата разходка не бе успяла да се пребори с вината и самосъжалението. Както и с отчаянието.

— Нямам конкретна цел.

— В такъв случай да ви поканя на кафе? Не е далеч.

Защо не, по дяволите? И без това нямаше друга работа. Качи се в колата, кимна на огромния шофьор, който се беше сместил в пространството зад волана, и потъна в меката кожа до Спенсър. На такава кола не прилягаха кичозни обикновени седалки. Потеглиха с едва доловимото мъркане на двигателя, а от улицата не се чуваше никакъв шум. Ето как живеели някои хора.

— Хубава кола. — Това бе единственото, което успя да измисли.

— Вече не мога да шофирам, затова предпочетох комфорта пред мощта. — Спенсър кимна към бръснатия тил на шофьора. — Подозирам обаче, че Джетро тайничко я пришпорва от време на време.

Маклейн погледна към шофьора и видя как в ъгълчето на устата му трепна почти невидима усмивка. Не ги разделяше шумоизолиращо стъкло, така че Спенсър явно му имаше пълно доверие.

— При последната ни среща с баба ти тя караше онази ужасна италианска бричка. Нали не бъркам?

— „Алфа Ромео“-то ли? — Маклейн не се беше сещал от много време за нея. Най-вероятно още стоеше паркирана в дъното на гаража, неизползвана, откакто баба му най-накрая реши, че е твърде стара и недовижда, за да шофира. Никога не би продала колата, а той не помнеше кога я беше видял за последно. — Беше на баща ми. Баба изхарчи цяло състояние, за да я поддържа в движение. Нов двигател, толкова пребоядисвания и сменени калници през всичките тези години, че понякога се питаше дали е останала оригинална част от автомобила.

— Да, прословутата пестеливост на семейство Маклейн. Естер беше пример за нея. Ето че пристигнахме.

Бентлито влезе през каменна порта и измина късия път до едно от онези изненадващо огромни имения, които се спотайваха в неподозирани кътчета на Единбург. Намираше се в парцел, за който някой строителен предприемач буквално би убил човек. Тук можеха да се построят поне двайсет стандартни къщи, всяка с двор и градина. Самата сграда бе в едуардиански стил — голяма, но с приятни за окото пропорции, като височината й осигуряваше възхитителна гледка към града, замъка, хълма Артърс Сийт и морето от покриви помежду им. Джетро откопча колана си, излезе и отвори вратата на Спенсър още преди Маклейн да се усети, че са спрели. Старецът слезе с неочаквана за външността му пъргавина. Нямаше пукащи стави, нямаше трудно изправяне. Антъни почти му завидя, когато на свой ред се измъкна от колата, стъпи на хрущящия чакъл и се протегна, за да изпука гръбнака си.

— Елате — покани го старецът. — Отзад е малко по-закътано.

Докато заобикаляха къщата, Спенсър му показа интересни неща. Отзад имаше огромна оранжерия, заобиколена от издигнат вътрешен двор, най-вероятно изграден допълнително през 70-те години на миналия век. Павираната площадка имаше безупречен вид, колкото и досадна да бе поддръжката й, а в средата ги очакваха маса и няколко стола. Липсваше само басейн… а, не, ето го и него — сгушен между тенис корта и идеално гладката площадка за крокет. За поддръжката на имота явно се хвърляха огромни усилия, но пък Спенсър не е като да не можеше да си го позволи.

Мълчалив иконом им сервира кафето. Маклейн изчака да му налеят и отказа мляко и захар. Още с първата глътка установи, че пие най-доброто кафе от доста време насам. Вдиша великолепния аромат на перфектно изпечената арабика. Ето как живеели някои хора.

— Казахте, че познавате баба още от университета. Не се обиждайте, но това е било преди много време.

— Мисля, че се запознахме през трийсет и трета. — Спенсър сбръчка лице в усилие да си спомни и някои от белезите по лицето му почервеняха, а други изсветляха. — Дали пък не беше трийсет и първа? Спомените избледняват с времето.

Маклейн дълбоко се съмняваше в това по отношение на Спенсър. Умът му щракаше като вълчи капан.

— Тя…? Вие…? — Защо бе толкова трудно да зададе въпроса си?

— Дали сме ходили? Нали вие, младоците, така го наричате? — Спенсър се ухили и кожата на лицето му се спаружи от нови бръчки. — Искаше ми се, но бяхме само добри приятели. Много близки. Естер обаче не беше момиче за флирт, пък и трябваше да полага два пъти повече усилия от останалите.

— Защо така? Винаги съм смятал, че е много интелигентна.

— Така беше. Един от най-блестящите умове, които някога съм срещал. Сечеше като бръснач и Естер усвояваше всичко с лекота, но имаше една голяма пречка: беше жена.

— През трийсетте е имало жени лекари.

— Така беше. Малко на брой смели дами. Но не беше лесно да се постигне. Не беше достатъчно да е добра колкото мъжете, трябваше да е по-добра. Естер прие предизвикателството, но нищо друго нямаше значение за нея. Въпреки целия ми чар, не можех да се състезавам с нейните цели.

— Тогава трябва да сте приели много тежко появата на дядо.

— Бил ли? — Спенсър потръпна. — Отдавна се познавахме, но понеже той също следваше медицина, имаше възможност да прекарва с Естер много повече време от нас, останалите.

— Останалите?

— Разпитвате ли ме, инспекторе? — Спенсър се усмихна. — Може ли да ви наричам Тони?

— Разбира се. Извинете ме. Трябваше да ви предупредя. Опасявам се, че ми е станало навик. Професионална деформация.

— Изненадах се, когато научих. — Спенсър допи кафето си и остави чашката на масата.

— Че съм станал полицай? Защо?

— Странен избор. Имам предвид, че дядо ти беше лекар, а баща ти — адвокат. И ти би трябвало да избереш подобна професия. Защо реши да станеш полицай?

— Ами, като за начало, мисля, че не съм достатъчно умен, за да стана лекар. — Маклейн помнеше разочарованието, изписано на лицето на баба му, щом донесеше вкъщи поредната слаба оценка по някоя от точните науки. — А що се отнася до адвокатстването, никога не ми е минавало през ума. Не бих казал, че татко ми е оказал голямо влияние.

По лицето на Спенсър пробяга нещо като тъга, макар че беше трудно да се определи какво точно заради множеството пластични операции.

— Баща ти. Да, Джон беше умно момче. Добре си го спомням. Много ми допадаше.

— Очевидно знаете за семейството ми повече от мен самия, господин Спенсър.

— Моля те, наричай ме Гавин. Само служителите ми ме наричат господин Спенсър, но дори и те го правят само когато мога да ги чуя.

Гавин. Някак си не звучеше правилно. Все едно да нарича баба си Естер или дядо си — Бил. Маклейн разклати утайката на дъното на чашата си и погледна каничката с надеждата да му налеят допълнително, питайки се дали кафето беше толкова добро, или той просто се нуждаеше от средство да прикрие смущението си. В това беше проблемът. Защо се чувстваше толкова неудобно в присъствието на този старец? Като изключим обезобразеното му лице — а това категорично не бе причината — Спенсър беше олицетворение на перфектния джентълмен. Стар семеен приятел помага в тежък момент. Защо тогава Антъни имаше чувството, че нещо не е наред?

— Всъщност това ме подсеща за нещо — каза Спенсър.

— Какво ще кажеш да дойдеш да работиш за мен?

Маклейн едва не изпусна чашата си.

— Моля?

— Сериозно говоря. Похабяваш качествата си в полицията, а ако това, което чух, е вярно, няма да се изкачиш по-нагоре по стълбицата. Не си особено тактичен, така ли е?

Маклейн кимна. Не знаеше какво да отговори. Явно в момента не само той си играеше на детектив.

— Лично аз пет пари не давам за това. За мен са важни личните качества. Да вземем например Джетро. Повечето хора не биха му дали шанс да се докаже заради вида и говора му. Не го бива в приказките, обаче е по-умен, отколкото изглежда, и винаги докарва нещата докрай. Ти също винаги докарваш нещата докрай, Тони. Това разбрах за теб. Имам нужда от човек с твоите умения. А и да не забравяме образованието ти.

— Не знам какво да кажа. — Освен че Навъсения Боб щеше да го убие, ако напуснеше полицията. Защо изобщо мислеше за това? Обичаше полицейската работа, винаги я бе обичал. Да бъдеш инспектор обаче се оказа не толкова забавно, колкото си беше представял като сержант. Е, вярно, непрекъснатият поток от помия понякога скапваше. Хубаво би било да работиш някъде, където можеш за момент да спреш и с гордост да огледаш постиженията си. В наши дни рядко оставаше време да поемеш дъх, преди отново да се гмурнеш в нечистотиите.

— Работата ти ще е свързана главно с разрешаването на трудни ситуации. Развиваме дейност в цял свят и понякога се нуждаем от външен човек, който да отиде и да посръчка хората на място. Особено когато приходите вземат да намаляват.

— Звучи… интересно.

— Ще си помислиш, нали? — Спенсър отново се усмихна и по обезобразеното му лице пробяга нещо познато. В тъмните му очи имаше нещо, което ги правеше още по-дълбоки на фона на розовите и бледите белези. Какъв ли ужасен инцидент му бе причинил това? Какво ли беше да работиш за човек, носещ такова бреме? А и какво толкова му струваше да обмисли предложението? Не че щеше да го приеме.

— Добре, Гавин. Ще си помисля.