Естествена смърт

2.

В болница „Уестърн Дженерал“ миришеше на болести — онази смесица от дезинфектанти, топъл въздух и разлети телесни течности, която се просмуква в дрехите ти, ако прекараш повече от десетина минути в сградата. Сестрите на рецепцията го познаха, усмихнаха му се и кимнаха безмълвно. Едната се казваше Барбара, а другата Хедър, но проклет да беше, ако знаеше коя, коя е. Никога не бяха достатъчно дълго далеч една от друга, за да установи истината, а да се взира в миниатюрните табелки с имената, закачени на гърдите им, беше просто неловко.

Маклейн се придвижваше по безлюдните коридори толкова тихо, колкото позволяваше скърцащият под краката му линолеум. Минаваше покрай кретащи мъже в болнични престилки, които стискаха интравенозни системи в артритните си юмруци. Забързани сестри търчаха от един критичен случай на друг. Пребледнели новоизлюпени доктори сякаш всеки миг щяха да припаднат от изтощение. Тези неща отдавна вече не го впечатляваха. Прекалено често бе идвал тук.

Отделението, което търсеше, бе в тихо болнично крило, далеч от суетнята и шума. Приветливата стая гледаше към град Файф отвъд устието на река Форт. Според него пълна глупост. Мястото беше прекрасно за хора, които се възстановяваха от сериозна операция. Вместо това тук настаняваха пациенти, на които не им беше до гледката или спокойствието. Подпря вратата с пожарогасителя, за да се чува далечният шум от човешката дейност, и пристъпи в полумрака.

Тя лежеше върху няколко възглавници със затворени очи. Изглеждаше заспала. Излизащите от главата й кабели бяха включени в апаратурата до леглото, която бавно и ритмично пиукаше. Прозрачна течност се вливаше през тръбичка в сбръчканата и осеяна с петна ръка, а сензорът на монитора за сърдечната дейност бе закачен на повехналия й пръст. Антъни придърпа стол и седна, взе ръката на баба си в своята и се вгледа в лицето й, което навремето излъчваше гордост и енергия.

— Преди малко се видях с Ангъс. Пита за теб. — Говореше нежно, без да знае дали е в състояние да го чуе. Ръката й бе хладна. Като се изключеше механичното повдигане и отпускане на гърдите, баба му бе напълно неподвижна. — От колко време си тук? Осемнайсет месеца? — Страните й бяха хлътнали още повече от последния път, а някой бе подстригал нескопосно косата й, което придаваше на лицето още по-мъртвешки вид. — Вярвах, че все някога ще се събудиш и нещата ще тръгнат постарому. Сега вече не съм сигурен. За какво ти е изобщо да се будиш?

Тя не отговори. От година и половина не бе чувал гласа й. Не и откакто му се обади, за да каже, че не се чувства добре. Помнеше линейката, медиците, как заключи празната къща. Не можеше обаче да си спомни лицето й, когато я намери в безсъзнание в креслото пред камината. Месеците в болницата бяха дали своето отражение, толкова дълго бе гледал това лице, че в съзнанието му бе само сегашната сянка на жената, която го бе отгледала от четиригодишна възраст.

— Кой е направил това? — Маклейн се озърна, стреснат от гласа. В коридора една от сестрите се мъчеше да премести пожарогасителя. Жената нахлу разтревожена в стаята и най-накрая го видя. — О, вие ли сте, господин Маклейн. Съжалявам. Не ви видях да влизате.

Меко ирландско произношение, бледо лице, късо подстригана рижа коса. Носеше униформата на старша сестра и Маклейн сто на сто знаеше името й. Джейн, Джени или нещо от този род. Мислеше си, че знае имената на почти всички сестри в болницата — било по служебна линия, било от редовните си посещения в това тихо малко отделение. Да го убиеха обаче, в момента не се сещаше как се казва сестрата.

— Няма проблеми — отговори той и се изправи. — Тъкмо си тръгвах. — Пусна студената ръка и обърна гръб на тялото в кома. — Скоро пак ще дойда, бабо. Обещавам.

— Знаете ли, че вие сте единственият, който редовно идва на свиждане? — каза сестрата. Маклейн плъзна поглед по другите легла в отделението и техните безмълвни, неподвижни обитатели. Някак зловеща картина. Наредени на опашка за моргата. Търпеливо чакащи края.

— Нямат ли роднини? — попита и кимна към другите пациенти.

— Имат, но никой не ги посещава. В началото всички идват. Някои дори всеки ден — в продължение на седмица-две, даже месец. С времето обаче се появяват все по-рядко и по-рядко. Ето, при господин Смит например от месец май не е идвал никой. Вие ни посещавате всяка седмица.

— Тя си няма никого другиго.

— И така да е. Не всеки постъпва като вас.

Антъни не знаеше какво да каже. Така е, идваше при всяка удобна възможност, но никога не се застояваше. За разлика от баба си, обречена да прекара остатъка от живота си в тази тиха стая.

— Трябва да тръгвам — рече той и се запъти към вратата. — Извинете за пожарогасителя. — Спря и го закачи обратно на мястото му на стената. — Благодаря ви.

— За какво?

— Че се грижите за нея. Мисля, че щеше да ви хареса.

Таксито го остави в края на улицата. Маклейн постоя малко на хлад и проследи как изгорелите газове бавно се разнесоха във въздуха. Улична котка уверено тръгна да пресича на пет-шест метра от него, но внезапно спря, усетила, че я наблюдават. Бавно обходи с поглед улицата по цялата й дължина, очите й фиксираха всичко, докато накрая се спряха на него. Опасността бе установена и оценена, в резултат на което котката седна насред платното и заблиза лапичката си.

Антъни се облегна на най-близкото от редицата дървета, стърчащи от разместените наоколо тротоарни плочки, сякаш краят на цивилизацията бе настъпил, и се загледа в улицата. По принцип беше доста тиха, а в този час и безлюдна. Само приглушените шумове откъм града напомняха, че животът следва своя ход. Далечен животински крясък откъсна котката от поредното облизване. Тя се втренчи в Маклейн, за да разбере дали той е източникът на звука, сетне изчезна в близката градина, след като без никакво усилие прескочи оградата.

Обърнал се отново към улицата, Маклейн се оказа лице в лице с пустата къща на баба си, чиито тъмни прозорци бяха празни като лицето на лежащата в кома старица. Капаците бяха спуснати като преграда срещу мрака. На свиждане в болницата ходеше с желание, но тук идваше по задължение. Къщата, в която бе израснал, отдавна я нямаше. Животът се бе оттекъл от нея, както се бе оттекъл от баба му, докато не бе останало нищо, освен студени камъни и горчиви спомени. Едва ли не му се прииска котката да се върне. Щеше да му е приятно да има компания, пък била тя и нейната. Знаеше обаче, че не бива да се разсейва. Бе дошъл да върши работа, така че най-добре беше да се залови веднага с нея.

Натрупаната за цяла седмица поща бе покрила пода на антрето. Маклейн я събра и отнесе в библиотеката. Повечето мебели бяха загърнати с бели чаршафи, което допринасяше за призрачната атмосфера в къщата, но бюрото на баба му бе открито. Провери телефона за съобщения, като изтри рекламните, без дори да ги прослуша. Би могъл направо да изключи секретаря, но пък не се знаеше дали някой стар семеен приятел няма да позвъни. Рекламните листовки заминаха в кошчето, което на свой ред скоро щеше да се нуждае от изпразване. Имаше две сметки, които трябваше да запомни и препрати на адвокатите, занимаващи се с делата на баба му. Една бърза обиколка — и можеше да се прибере вкъщи. Ако имаше късмет, току-виж подремнал преди работа.

Антъни открай време не се боеше от тъмното. Може би защото чудовищата се бяха появили и му бяха отнели родителите, когато бе на четири години. Най-лошото се беше случило, а той бе оцелял. След тези събития мракът вече не му вдъхваше страх. И все пак се усети, че пали лампите, за да не върви през тъмните стаи. Къщата беше голяма, твърде голяма за нуждите на възрастна жена. Повечето съседски къщи бяха преустроени в поне двуфамилни, но тази си остана, както е била проектирана, с огромна градина, заобиколена от висока ограда. Един господ знаеше колко струва, а това бе едно от нещата, с които щеше да му се наложи да се заеме в бъдеще. Освен ако баба му не бе завещала къщата на някой котешки приют. Това не би го изненадало. Беше напълно в стила й.

Той се спря с протегната към ключа на лампата ръка и осъзна, че за пръв път се е замислил за нещата, които щяха да произтекат от нейната смърт. За вероятността тя да умре. Разбира се, тази мисъл не бе напускала дълбоките кътчета на ума му, но в месеците, в които я посещаваше в болницата, все се надяваше, че състоянието й ще се подобри. Днес обаче, незнайно защо, най-накрая бе приел, че това няма да се случи. Което го натъжи, ала му донесе и някакво облекчение.

Сетне си даде сметка къде се намира.

Спалнята на баба му не беше най-голямата стая в къщата, но вероятно биеше по размери целия му апартамент в Нюингтън. Влезе в нея и прокара ръка по леглото, все още застлано с чаршафа от нощта преди баба му да получи удара. Отвори гардеробите и видя дрехи, които тя никога повече нямаше да облече. Прекоси стаята и отиде до тоалетката, където на стола бе метнато коприненото й кимоно. В оставената със зъбите нагоре четка за коса имаше нейни косми. Дългите посребрени нишки блещукаха на ярката жълто-бяла светлина, отразяваща се в старинното огледало. От едната му страна на малък сребърен поднос бяха подредени флакончета парфюм, а от другата имаше няколко снимки в орнаментирани рамки. Личното пространство на баба му. Беше идвал тук и преди, като момче, когато го бе изпращала да донесе нещо или когато се бе прокрадвал в банята да задигне някой калъп сапун, никога обаче не се беше спирал, никога не бе обръщал внимание на този ъгъл. Чувстваше се неловко да стои там, но същевременно и запленен.

Тоалетката го привличаше много повече, отколкото леглото. Това бе мястото, където баба му се приготвяше за външния свят, и Антъни с удоволствие отбеляза, че една от снимките там бе неговата. Помнеше кога е направена: в деня на дипломирането му в полицейския колеж „Тулиалан“. С по-чиста от всякога униформа. Полицай Маклейн, устремен към целта си, макар и да знаеше, че го очаква рутината на всяко патрулно ченге.

Другата снимка беше от сватбата на родителите му. Съпоставяйки двете фотографии, си даде сметка, че по външност много прилича на баща си. Там двамата бяха на едни години и въпреки разликата в качеството на снимките, можеха да ги сметнат за братя. Маклейн се загледа в снимката. Едва познаваше тези хора, дори рядко се сещаше за тях.

Из стаята бяха разпръснати и други фотографии — някои закачени на стените, а други поставени в рамка и подредени върху нисък широк скрин, в който несъмнено бе прибрано бельото на баба му. Имаше и снимки на дядо му — суров на вид възрастен господин, чийто портрет висеше над камината в трапезарията на долния етаж, точно над почетното място на масата. Тези фотографии проследяваха живота му, от невръстна възраст до старини, в серии от черно-бели кадри. Други бяха запечатали баща му, както и майка му от момента, в който се бе появила в живота му. А на някои беше баба му: ослепително красива млада жена, облечена по последния писък на модата от 30-те години на XX век. На последните от тях до нея стояха двама усмихнати мъже, а зад тях бяха колоните на Националния паметник на Калтън Хил. Маклейн дълго се взира във фотографиите, преди да разбере кое в тях го притеснява. Вляво от баба му бе застанал дядо му, Уилям Маклейн, който присъстваше на множество други снимки. Отдясно обаче, с ръка на кръста й, с усмивка на лицето, сякаш целият свят му принадлежи, имаше мъж, който много приличаше на господина от сватбената снимка, както и на дипломирания полицай.