Естествена смърт

36.

Маклейн проследи с поглед отдалечаващата се кола и отиде да намери управителя. Броени минути по-късно се отдалечи от сградата на крематориума и пое през градината околовръст, стиснал в ръце обикновена, малка керамична урна. Не му отне много време, за да стигне до търсеното място. Почувства леко угризение на съвестта, задето не беше идвал поне три години. Надгробната плоча беше килната, вероятно под натиска на корените на дърветата. Най-отгоре бяха името и датите на дядо му, а под тях бе оставено място. По-долу бяха имената на майка му и баща му. Разликата в рождените им дати бе две години, но датата на смъртта една и съща — денят, в който самолетът им се беше разбил в планинския склон южно от Инвърнес. Искаше му се да вярва, че в този момент са се държали за ръце, но в действителност не знаеше почти нищо.

Някой бе изкопал малка дупка в основата на надгробната плоча и за миг-два Маклейн се възмути, че са осквернили последното ложе на родителите му. След това осъзна защо всъщност е тук. Какво трябва да направи. Погледна урната. Беше семпла, функционална, без каквито и да било орнаменти. Също като жената, чиито останки се намираха в нея. Потисна импулса си да отвори капака и да надникне вътре. Това беше баба му. Макар и само купчинка пепел, но все пак баба му. Жената, която го бе отгледала, хранила, обгрижвала, обичала. Мислеше, че се е примирил със смъртта й преди много време, още когато прие, че тя няма да се възстанови след инсулта, но едва сега, когато видя семейния гроб с гравираните имена и мястото, оставено за нейното, си даде сметка, че вече я няма.

Маклейн приклекна на сухата земя под дърветата и постави урната в дупката. Изкопаната пръст беше струпана на купчина отстрани и покрита с парче брезент, за да не разстройва опечалените. Без съмнение някой щеше да дойде по-късно и да запълни дупката, но това му се стори нередно. Като проява на неуважение. Огледа се наоколо за лопата, само че който и да беше изкопал дупката, бе отнесъл сечивата със себе си. Внимателно махна брезента, коленичи пред праха на починалите си родители и с голи ръце запълни пространството около урната със суха пръст.

— Естер Морисън беше прекрасна жена.

Маклейн мигновено се изправи и се обърна. От рязкото движение по гръбнака му премина вълна от болка, стигаща до врата. Зад него стоеше възрастен господин, облечен в дълго черно палто въпреки августовската жега. В едната си възлеста ръка държеше тъмна широкопола шапка, а с другата се подпираше на бастун. Бялата му коса бе гъста и дълга, но вниманието на Маклейн бе приковано от лицето. То носеше следите на горди, строги черти, обезобразени от някакъв ужасен инцидент, който го бе превърнал в смесица от белези и зле присадена нова кожа. Лице, което беше невъзможно да забравиш, след като си го видял — ала не по-малко въздействащи бяха пронизващите очи. Обаче въпреки усещането за нещо познато, дори да го убиеха, Антъни не можеше да свърже лицето с име.

— Познавахте ли я, господин…? — попита той.

— Спенсър. — Мъжът свали кожената си ръкавица и му протегна ръка. — Гавин Спенсър. Да, познавах Естер. Преди много време. Дори поисках ръката й, но Бил ме победи в това съперничество.

— Май за пръв път в живота си чувам някой да нарича дядо ми Бил. — Маклейн изтри ръка в сакото си и пое десницата на господин Спенсър. После добави: — Антъни Маклейн.

— Полицаят. Да, чувал съм за вас.

— Не бяхте на погребението.

— Не, не бях. От доста години живея зад граница, предимно в Америка. Едва завчера научих за кончината й.

— Как се запознахте с баба?

— Срещнахме се в университета през… чакай да видим… трябва да беше 1933-а. Естер беше отлична студентка по медицина и всеки искаше да е с нея. Разби сърцето ми, когато предпочете Бил, но това са стари неща.

— И въпреки всичко сте дошли чак дотук, за да й отдадете почит?

— Да, така е. Личи, че сте детектив. — Спенсър се усмихна, а белязаното му лице се изкриви в невъобразима гримаса. — Всъщност трябваше да уредя и някои делови въпроси. Знаете как е, когато възлагате работа на друг. После ви отнема двойно повече време да оправите бъркотията.

— Е, познавам и такива хора, но на повечето ми колеги може да се разчита.

— Значи, сте късметлия, инспекторе. Напоследък повечето ми време отива в отстраняване на чужди грешки. — Спенсър се захили, бръкна в джоба на палтото си и извади тънка сребърна кутийка. Вътре бяха визитните му картички и той подаде една на Маклейн. — Това е адресът ми в Единбург. Ще остана тук само седмица-две. Обадете се и ще си поговорим за баба ви. Кой би предположил…

— С удоволствие, сър — каза Антъни и отново се ръкува с мъжа.

— Е, аз ще потеглям. — Спенсър сложи шапката на главата си. — Имам работа за вършене, а и вие положително бихте искали да останете известно време сам. — Мъжът се отдалечи с изненадващо пъргава походка за годините си, като размахваше бастуна в такта на беззвучна мелодия.

В града се върна с патрулна кола на местния участък. Полицаят, който шофираше, му предложи да го закара до центъра, но Маклейн знаеше, че в кабинета го чакат само графиците за извънредните дежурства. А затварянето на гара Уейвърли сутринта допълнително влошаваше ситуацията. Трябваше му време за размисъл, трябваше му малко спокойствие, затова накара полицая да го остави в Грейндж и извървя пътя до къщата на баба си. Тъй като батерията на телефона му отказваше да работи по-дълго от половин час, имаше голям шанс да го оставят за известно време на мира. По-късно щеше да си плати, но нима не беше така с всичко в този живот?

В момента, в който отвори задната врата, усети, че има нещо различно. Косъмчетата на врата му настръхнаха. Наоколо се носеше миризма, която не можеше да идентифицира, може би лек полъх на парфюм или просто раздвижване на въздуха — като от наскоро минал през къщата човек. Само дето никой не би трябвало да е идвал, след като оперативната група откара Макреди в участъка. Антъни заключи след тях и не намери време да се отбие по-късно. Не намери време и да смени ключалките, а Макреди беше вече на свобода. На свобода и имаше причина да е ядосан. По дяволите! Той застина и се ослуша, за да долови най-слабия звук от чуждо присъствие в къщата, но тишината бе пълна.

Последва едва осезаемия аромат, като внимателно го вдъхваше. В хола бе по-силен, а в библиотеката и трапезарията напълно отсъстваше. Безшумно обходи и горния етаж на празната къща, огледа стаите, които бяха непроменени от последното му идване и все пак коренно различни. Неговата спалня, мястото, където бе отраснал, беше същата, каквато я помнеше. Леглото изглеждаше прекалено тясно за комфортен сън, а избелелите плакати на стената, макар и в големи стъклени рамки, си бяха чиста излагация. Масивните мебели, гардеробът, скринът, големият шкаф — всичко беше на мястото си, но дървеният стол, който трябваше да е пъхнат под бюрото, бе леко издърпан накриво. Така ли го беше оставил? Всъщност кога беше влизал за последно в стаята?

В банята миришеше най-силно. Макар и слаб, ароматът все пак беше достатъчен, за да пробуди далечен спомен. Маклейн инстинктивно посегна към джобовете на сакото си за чифт латексови ръкавици, които да нахлузи, преди да е пипнал каквото и да било. Оказа се, че няма, затова използва носната си кърпичка и докосна внимателно предметите, за да не повреди евентуалните отпечатъци. В шкафа в банята имаше всичко необходимо за преспиване, въпреки че не се знаеше от колко време е четката за зъби. Шишенце обезболяващи хапчета отпреди няколко години му припомни периода, в който бе останал при баба си, за да се възстанови от огнестрелната рана, осигурила му сержантските нашивки. Нямаше нищо друго. Само миризмата.

Повдигна капака на тоалетната чиния, но освен малко застояла вода, вътре нямаше нищо. Пръстени от котлен камък показваха нивото на водата, преди да се изпари през изминалите месеци. Инстинктивно посегна да пусне водата, но внезапно се спря, изтръпнал от ужасяваща мисъл. Ръбовете на ваната и тоалетната чиния бяха покрити с тънък слой прах, но капакът на казанчето беше абсолютно чист. Върна се в спалнята и взе нова кърпичка от едно от чекмеджетата, а миризмата на кедрово дърво и нафталин изцяло заличи аромата във въздуха. С помощта на двете кърпички внимателно вдигна капака и го остави на пода, след което погледна вътре.

Нищо. Какво си беше въобразил? Че някой ще си направи труда да подхвърли нещо изобличаващо в къщата на баба му? Ще се опита да го натопи? Всичко идваше от многото работа. Параноя, породена от преумората.

Чак когато понечи отново да вдигне порцелановия капак, забеляза, че не е прилегнал плътно на пода. Бавно го обърна.

От вътрешната му страна бе здраво залепен кафяв найлонов пакет.