Естествена смърт

7.

Беше ранна утрин и група полицаи се тълпяха около входа на една от най-големите зали. Маклейн подаде глава през вратата и видя хаоса, съпътстващ началото на всяко голямо разследване. По протежение на едната стена имаше голямо бяло табло, на което някой току-що бе написал с черен маркер Барнаби Смит. Униформени полицаи подреждаха бюра и столове, техници окабеляваха донесените компютри. Дъгит не се виждаше никъде.

— Към този случай ли сте зачислен, сър? — Маклейн се огледа. Широкоплещест полицай си проправяше път през навалицата. Носеше голяма кутия, запечатана с черно-жълто тиксо за улики. Андрю Хаусман, или за приятелите си Големия Анди, беше добър полицай и още по-добър нападател в отбора по ръгби. Ако не бе претърпял онази злополучна контузия в началото на кариерата си, сигурно в момента щеше да играе за националния отбор, вместо да изпълнява поръчките на Дървеняка. Маклейн го харесваше. Големия Анди може и да не беше умен, но се стараеше.

— Не, Анди — отговори той. — Нали знаеш колко държи на моята помощ Дървеняка.

— Но си бил на местопрестъплението. Ем каза, че си бил там.

— Ем?

— Ема, Ема Беърд. Сещаш ли се? Новата криминалистка. Ей толкова висока, остра черна коса, винаги изглежда прекалила с очната линия.

— Аха. Вие двамата май заформяте нещо, а? Само дето хич не ми се иска да съм наоколо, когато тази жена се ядоса.

— Не, не. Само се отбих в управлението да взема уликите. — Великанът се изчерви и повдигна кашона в потвърждение на думите си. — Тя каза, че те видяла в къщата на Смит и че се надява да хванеш болното копеле, което е убило човека.

— Аз? Самичък?

— Е, мисля, че е имала предвид всички ни.

— Със сигурност е така, Анди, но това разследване ще трябва да мине без мен. Нареждане на Дървеняка, пък и си имам друго убийство за разнищване.

— Да, чух за него. Зловеща работа.

Маклейн отвори уста да отговори, но боботещият глас, отекващ по коридора, оповести пристигането на старши инспектора. Нямаше никакво намерение да бъде въвлечен в още едно разследване, особено под ръководството на Чарлс Дъгит.

— Трябва да тръгвам, Анди. Шефката иска да ме види и не бива да я карам да ме чака.

Той наведе глава и заобиколи едрия мъж, след това се запъти към своята оперативна стая, подминавайки има-няма половината служители на управлението, които се бяха подредили за инструктаж относно убийството на Барнаби Смит. С ирония отбеляза наум колко неравномерно се разпределяха ресурсите между двата случая. Е, Смит беше важна личност, голям благотворител, изтъкнат член на обществото. Никой не бе забелязал липсата на мъртвото момиче в мазето цели петдесет години.

Навъсения Боб го нямаше никакъв, когато Маклейн влезе в стаята, но това не беше учудващо в този ранен час. От своя страна, детектив Макбрайд беше на поста си. Някак си бе успял да уреди три стола, а на масата — истинско чудо! — имаше и лаптоп. Той откъсна очи от екрана, когато Маклейн влезе.

— Как вървят нещата, детектив? — Маклейн свали сакото си и го окачи на вратата. Радиаторът под прозореца продължаваше да бълва топлина.

— Почти приключих с огледа на докладите за обири, сър. Мисля, че попаднах на нещо.

Маклейн си придърпа стол. Едно от колелцата му липсваше.

— Покажи ми.

— Добре, сър. Доколкото установих, ей тези не са свързани. Липсва подготовка, липсва вещина, най-вероятно наркомани, които са гледали да си осигурят някоя и друга доза, а ние сме извадили късмет в съда. — Макбрайд хвана по-голямата част от докладите, струпани в единия край на бюрото, и ги върна в кутията. — Между тези обаче според мен има някаква връзка. — Той вдигна малка купчина досиета, може би четири или пет, после ги остави обратно на масата.

— Продължавай.

— Всичките са обири, извършени с вещина, а не с тухла през прозореца. При тях липсват каквито и да било следи от влизане с взлом. Всеки път алармената система е била заобикаляна без видими следи и крадецът е вземал дребни, но много скъпи вещи.

— Винаги ли са били в сейф?

— Не, сър. Разбиването на сейф е нов елемент, но има още нещо общо. Във всеки от тези случаи имаме наскоро починал собственик на имота.

— Колко наскоро?

— В рамките на месец. — Макбрайд направи пауза, сякаш за да реши дали да сподели още нещо.

Маклейн запази мълчание.

— Така, един от обирите е станал два месеца след смъртта на жената. Другите четири обаче са в рамките на две седмици. Последният случай от завчера е от деня на погребението. Трябва да проверя кога са били и другите погребения, но в досиетата липсва подобна информация.

— Погребението на госпожа Дъглас е било оповестено във вестника, а преди това е имало и отпечатан некролог. — Маклейн взе досиетата, погледна имената и датите върху папките. Последното, като изключим случая, който разследваха сега, беше отпреди близо година, а най-старото — отпреди пет години. Формално погледнато, тези случаи все още бяха открити. И неразрешени. Всичките под зоркия поглед на най-любимия му старши инспектор. Съмняваше се, че Дъгит дори помни имената. — Дай да вдъхнем малко живот на тези случаи. — Той върна досиетата на Макбрайд. — Събери повече сведения за тези хора. Имало ли е некролози? Поместено ли е било съобщение за погребението? Ако да, в кой вестник?

— Ами алармите? — попита Макбрайд. — Преодоляването на някои от тях не е шега работа.

— Добра забележка. Трябва да проверим и къде са починали тези хора. Дали са били вкъщи, в болница или в старчески дом.

— Нима смятате, че крадецът е бил толкова близо до тях? Не е ли голям риск?

— Не и ако жертвата ти е мъртва, преди да извършиш обира. Помисли по въпроса. Ако крадецът работи в дом за възрастни, може да омая старците и да спечели доверието им. След като му дадат нужната информация, остава само да изчака, докато умрат.

Това прозвуча прекалено дори на него самия, но така или иначе почукване по вратата му попречи да се задълбочи в идеята. Вдигна очи и видя, че през вратата се подава главата на униформена полицайка. Сякаш не й се рискуваше да влезе, за да не я сполети някакво чудовищно нещастие.

— Сър, надявах се да ви намеря тук. Шефката иска да ви види.

Маклейн се надигна уморено и се пресегна за сакото, а през това време жената изчезна яко дим.

— Да поработим върху идеята за некролозите. Огледай случая, който е най-сходен с нашия. Кой е бил разпитан след докладване на обира. Научи доколко известни са тези хора. Като пристигне Навъсения Боб, свържете се с всеки служител, работил по случаите. Потърсете нещо общо между тях. А аз по-добре да видя какво иска от мен Нейно Величество. И още нещо, Стюарт.

Младият детектив вдигна очи от папките.

— Браво на теб.

Маклейн помнеше Джейн Макинтайър от времето, когато тя бе амбициозен сержант почти на дъното на йерархичната стълбица. Още тогава прекарваше много време с нисшестоящите. Не контактуваше много-много с равните си, предпочиташе да общува с инспекторите и полицаите, а когато човек се нуждаеше от помощта й, винаги я получаваше. Беше достатъчно умна, за да не вбесява хората по пътя си нагоре, в случай че ги срещнеше отново по пътя си надолу. Маклейн обаче не вярваше, че това ще й се случи, защото тя бе и уважавана от всички, и се стремеше към самия връх. Само от осем години бе с по-висок чин от него, а вече бе главен инспектор, начело на участъка. Нямаше и капка съмнение, че ще заеме поста на сегашния комисар след пенсионирането му, а дотогава оставаха осемнайсет месеца. Разбираше от политика и знаеше как да впечатли важните клечки, без да се прави на глупачка. Това беше може би най-ценното й качество. Маклейн изобщо не й завиждаше за постигнатите успехи, само не искаше да влиза в полезрението й.

— А, Тони. Благодаря, че се отби. — Макинтайър се изправи, когато Маклейн почука на отворената врата. Заобиколи бюрото си и протегна ръка за поздрав. На ръст беше ниска, вероятно някъде около минимума, изискван за полицейски служител. Дългата й кестенява коса бе хваната на масивен кок, което му позволи да види посребрените й слепоочия. Фон дьо тенът не успя да прикрие бръчките около очите й, когато се усмихна.

— Съжалявам, че не можах да дойда по-рано, но имах тежка нощ.

— Няма значение. Настанявай се. — Тя посочи единия от двата стола, разположени в ъгъла на просторния й офис, и седна на другия. — Старши инспектор Дъгит разговаря с мен сутринта. Каза ми, че предната нощ си се навъртал около къщата на Барнаби Смит.

Ето, значи, какво било. Едно от най-неприятните неща — професионална завист.

— Минавах оттам, видях, че нещо се е случило, и реших, че може да съм от полза. Израснал съм в квартала, познавам доста от жителите. Инспектор Дъгит ме покани да огледам местопрестъплението.

Докато го слушаше, Макинтайър кимаше и не отделяше очи от лицето му. С нея Антъни винаги се чувстваше като провинил се ученик, хокан от директорката. Внезапно тя се изправи и отиде до ниския дървен шкаф, на който имаше машина за кафе.

— Кафе? — Маклейн кимна. Макинтайър отвори буркан смляно кафе, отмери точната доза и я сипа във филтъра на машината. После наля точното количество вода, необходимо за две чаши, и натисна бутона. — Барнаби Смит е важна фигура в града ни, Тони. Убийството му предизвика голям смут по горните етажи. От парламента взеха да задават въпроси. Започнаха да оказват натиск. Трябват ни резултати по случая, и то много скоро.

— Убеден съм, че инспектор Дъгит ще бъде много продуктивен. Видях какъв многоброен екип е разпределен да му помага.

— Не е достатъчно. За този случай имам нужда от най-добрите си хора, при това да работят рамо до рамо.

От чучура на машината потече тънка струйка и започна бавно да пълни стъклената кана отдолу.

— Искате да участвам в разследването, така ли?

Макинтайър се върна до бюрото си, взе кафява папка и я разтвори на масата пред него. Вътре имаше пет-шест големи цветни фотографии, всичките заснети в библиотеката на Барнаби Смит. Близкият план показваше разтворения му гръден кош, изцъклените мъртви очи, окървавената брадичка, ръцете на подлакътниците и изсипаните в скута му вътрешности. Маклейн се зарадва, че още не е закусил.

— Това вече го видях — каза той. Макинтайър напълни две чаши с кафе, донесе ги на масичката и се облегна на стола си.

— Беше на осемдесет и четири години. Приживе Барнаби Смит е допринесъл за благополучието на града повече от всеки друг, за когото мога да се сетя. Въпреки заслугите, някой му е причинил това. Искам да разбереш кой и защо. И да го направиш, преди въпросният някой да е решил да разпори и други наши видни съграждани.

— А Дъгит? Дали ще е щастлив да ме види в екипа си?

Маклейн отпи от кафето си, след което горчиво съжали за стореното. Беше горещо, но много слабо и на вкус като помия.

— Не бих използвала тази дума, Тони. Въпреки всичко, Чарлс е старши инспектор и няма да позволи на личната си неприязън да попречи на такъв важен случай. Иска ми се да вярвам, че същото важи и за теб.

— Разбира се.

Макинтайър се усмихна.

— Как вървят другите ти дела?

— Детектив Макбрайд има много интересна хипотеза за обирите. Смята, че е намерил връзка между няколко стари случая отпреди пет години. Все още не знаем кое е мъртвото момиче, а според доктора е била убита преди шейсетина години. По-късно днес имам среща със строителя.

Маклейн описа набързо случая, но остана с впечатление, че шефката го слуша с половин ухо. Такава беше играта й — да се престори, че е заинтригувана, да се престори, че му е приятел. Това бе добър знак, защото подсказваше, че го смята за полезен, но той не беше толкова глупав, че да не прочете между редовете. Беше включен в случая „Смит“, защото имаше вероятност за издънка. Можеха да последват и други убийства на известни хора, или още по-зле — убиецът можеше да изчезне, а убийството да остане неразкрито. Ако се проваляха, вината нямаше да се понесе от главен инспектор Макинтайър. Нито пък от старши инспектор Дъгит. Бяха го привлекли в разследването, за да разполага единбургската полиция с жертвен агнец, когото да хвърли на вълците в случай на неуспех.