Естествена смърт

21.

Събота трябваше да е почивният му ден. Не че си беше направил някакви планове, но да кисне в участъка в осем и половина сутринта, определено не беше на челно място в намеренията му. Особено пък след по-малко от четири часа сън. Маклейн разглеждаше на компютъра си цифровите фотографии от случая „Стюарт“. Трябваше да ги разпечата. Невъзможно беше да се работи на малкия дисплей. Маркира всички и ги пусна да се печатат на общия принтер в дъното на коридора, като се надяваше този път, за разлика от обикновено, в него да има достатъчно хартия и мастило.

За щастие завари апартамента си празен, когато се прибра след над двукилометровата разходка от местопрестъплението. Не че не харесваше компанията, но предпочиташе да е анонимен в тълпата. В общуването си с хората извън работата се чувстваше твърде обременен от всичките си проблеми и притеснения, което го правеше не особено забавен събеседник. Дори когато не се прибираше от кърваво местопрестъпление, предпочиташе собствената си компания. Да остане насаме с призраците си.

— А, Тони. Надявах се да те хвана тук сутринта.

Стреснат, Маклейн се завъртя и видя Джейн Макинтайър, която вървеше по коридора към него. Униформата изобщо не й стоеше добре и той се запита дали шефката не е качила някое и друго килце.

— Госпожо?

— Снощи си поел случая „Стюарт“. Благодаря ти. — Тя закрачи редом с него.

— Чудя се как така не се намери друг да го поеме.

— А, да. Ами… старши инспектор Дъгит го искаше, но след като научих, настоях да го възложи другиму.

— Защо?

— Бакън Стюарт е… беше негов чичо.

— Аха.

— Така че всъщност трябва да си поласкан, че избра теб да водиш разследването. Знам, че двамата не се спогаждате.

— Изразихте се доста дипломатично.

— Е, на моя пост трябва да умея добре да боравя с думите. Освен това трябва да съм сигурна, че висшите ми офицери могат да работят заедно. Постарай се, Тони, и съм убедена, че каквото и да изпитва срещу теб Дървеняка, ще го загърби.

Маклейн за пръв път чу Макинтайър да използва прякора на старши инспектора. Усмихна се на опита й да се държи съзаклятнически с него, само че тя беше схванала съвсем погрешно характера на търканията им. Маклейн не харесваше Дъгит, защото старши инспекторът беше некадърен следовател. Дъгит пък не го харесваше, защото беше разбрал горното.

— Какво научи досега? — попита Макинтайър.

— Още е много рано, но като мотив съм склонен да приема ревност. На пръв поглед нищо не е откраднато, така че не е обир. Освен това Стюарт беше гол, което може да означава, че е очаквал секс. Бил е хомосексуалист и е възможно наскоро да си е намерил нов партньор. Бих посочил въпросното лице за главен заподозрян. Ако трябва да гадая, бих казал, че е по-млад мъж, може би доста по-млад.

— Свидетели? Записи от охранителните камери?

— Никой от съседите не е видял нищо. Детектив Макбрайд преглежда записите на камерите от снощи, но мястото е кажи-речи в сляпо петно. Надявам се да стесним кръга, когато патологът ни посочи по-точно времето на смъртта.

— Какво знаем за човека, който се е обадил?

— Тимъти Гарнър. Живее отсреща. Дългогодишен партньор на Стюарт както в бизнеса, така и в… личен план.

— Възможно ли е той да е извършителят?

— Не мисля. Нямам усещането, че случаят е от такова естество. По-късно сутринта го очакваме, за да снемем показанията му, но може и да отида да го разпитам в дома му. Там ще се чувства далеч по-комфортно.

— Добра идея. Така ще избегнем и разчуване на случая. Мисля си, че старши инспектор Дъгит ще оцени усилията ни в тази посока. — Макинтайър заговорнически му намигна. — Виждаш ли, Тони, и ти можеш да си дипломатичен, ако се постараеш.

Петното от кръв по стълбите изглеждаше по-бледо и по-малко зловещо на дневната светлина, която струеше през остъкления покрив. Пред апартамента на Бакън Стюарт стоеше на пост полицай. Изглеждаше отегчен до смърт, но се стегна, щом видя инспектора да се качва по стълбите. След него вървеше полицай Кид, която отново му беше шофьор.

— Някой да е минават оттук, Дон? — попита Маклейн.

— Никой, сър.

— Добре. — Той внимателно почука на вратата на апартамента на Гарнър. — Господин Гарнър? Тук е инспектор Маклейн.

Отговор не дойде. Той почука по-силно.

— Господин Гарнър? — Маклейн се обърна към полицая: — Не е излизал, нали?

— Не, сър. Тук съм от седем часа̀ и не съм видял никакво движение. Фил… полицай Патерсън беше преди мен. Каза, че мястото е тихо като гробница.

Маклейн почука още веднъж, след това натисна дръжката на вратата. Тя се отвори и пред очите им се разкри тъмното антре.

— Господин Гарнър? — По гърба му преминаха тръпки. Ами ако старецът е получил инфаркт? Обърна се към полицай Кид. — Ела с мен — нареди й и влезе.

В апартамента цареше пълна тишина, чуваше се само тихото тиктакане на стария часовник в коридора. Маклейн тръгна към всекидневната, където през нощта бяха говорили с Гарнър. Полицай Кид пое по тясното коридорче, което според инспектора водеше към кухнята. Старецът не беше в креслото, където го бяха оставили, нито в кабинета си, който — както Антъни откри — бе в съседната стая. Кабинетът беше чист и подреден, а на бюрото нямаше нищо, освен настолна лампа със зелен абажур като в библиотеките. Беше включена и насочена надолу, за да осветява лист хартия.

Маклейн прекоси стаята, а мислите му препускаха. Наведе се да прочете написаното с ясен почерк.

Възклицание огласи тихия апартамент. Маклейн изскочи от кабинета.

— Полицай?

— Насам, сър.

Той се втурна по големия коридор, след това сви по тясното коридорче. Вече знаеше какво го очаква. Полицай Кид стоеше на вратата на банята, лицето й бе мъртвешки бледо, очите — изцъклени. Той внимателно я избута встрани и влезе.

Тимъти Гарнър си беше взел вана. Беше взел със себе си и бръснач.