Естествена смърт

23.

За мнозина крематориумът „Мортънхол“ вероятно не бе свързан с приятни спомени. Може би градинарите, които се грижеха за двора, се гордееха с работата си, а персоналът, който така ефективно обслужваше опечалените по време на половинчасовите церемонии, изпитваше мрачно задоволство от своя професионализъм. За всички останали това бе място на скръб и раздяла завинаги. Маклейн го бе посещавал достатъчно често по работа, за да се повлияе от мястото. За сметка на това отбеляза критично колко малко се беше променило за всичките тези години.

Опелото на баба му не събра много хора. Нищо чудно, като се имаха предвид възрастта и склонността й към усамотяване. Фил и Рейчъл седяха до него на предната редица. Джени също беше дошла, което бе неочаквано, но не и нежелано. Навъсения Боб бе единственият представител на полицията, а пристигналият в последния момент Ангъс Кадуоладър се суетеше отзад. Джонас Карстеърс седеше с вдигната глава, вперил безстрастен поглед в далечината, докато служителят редеше хвалебствени слова за човек, когото не бе и виждал. Почти непознати на Маклейн старци седяха, разпръснати на групички, из празната зала. Би трябвало да се почувства угнетен, задето толкова малко хора бяха дошли да кажат последно сбогом на баба му, но той с учудване намери успокоение във факта, че изобщо някой бе дошъл. И разбира се, можеше да се утеши, че баба му бе надживяла всичките си приятели.

Службата бе милостиво кратка, след което завесите закриха ковчега, а крайчетата им не се допряха и оставиха на показ част от механизма, който го откарваше в деловата част на крематориума. Маклейн си спомни първия път, когато беше тук — объркано четиригодишно момче, което смътно осъзнаваше, че родителите му са в двете дървени кутии пред него, и се чудеше защо не се събуждат. Баба му беше до него, държеше го за ръка и се опитваше да му бъде опора, докато тя самата скърбеше за загубата. По своя внимателен, логичен маниер му обясни какво е смъртта. Той разбра защо го направи, но това не помогна. Докато завесите се събираха, очакваше да види как вратата на пещта се отваря, да наблюдава как пламъците се протягат към новия източник на гориво. Кошмарите го преследваха години наред.

Излязоха през предните врати, а отзад вече се беше събрала следващата група, нетърпеливо чакаща да изпрати поредния мъртвец. Времето ставаше все по-горещо, тъй като слънцето се бе издигнало над върховете на дърветата, обграждащи постройката. Маклейн се ръкува с всички и им благодари за идването, което отне всичко на всичко пет минути. Забеляза, че Джени Снайърс остана отзад и не се нареди на опашката от изказващи съболезнованията си. Накрая той отиде при нея.

— Благодаря ти, че дойде.

— Честно казано, не знаех дали е редно. Никога не съм се срещала с баба ти. — Тя отметна немирен кичур от косата си. Съдейки по облеклото й, явно бе дошла директно от магазина. Беше мрачно и подходящо за повода, но такова би носила на погребение баба му на двайсетгодишна възраст. Почуди се дачи изборът на дрехите е бил съзнателен. Във всеки случай много й отиваха.

— Винаги съм казвал, че това се прави за живите, а не за починалия. Както и да е, ако не беше дошла, средната възраст на присъстващите със сигурност щеше да е трицифрена.

— Не е съвсем вярно. Рей е тук, а тя е само на двайсет и шест.

— Права си — заключи Маклейн. — Ще се отбиеш ли за чаша преварен чай и рибен сандвич? — Той кимна към отсрещното заведение, после протегна ръка към нейната. Неколцина престарели гости на церемонията се опитваха да се проврат през трафика с намерение да се възползват от последната проява на гостоприемство на Естер Маклейн. Двамата им помогнаха да пресекат улицата и да влязат в кръчмата „Балм Уел“.

Джонас Карстеърс беше организирал прилично опело, само дето неколкократно бе надценил броя на евентуалните присъстващи. Освен това Маклейн забеляза, че възрастните хора имат много по-малък апетит. Надяваше се, че кръчмата ще намери кого да нахрани с остатъците. Тормозеше го не толкова платената сума, а вероятността всичко да се озове накрая в кофата за боклук. Баба му също би се ужасила от това, стига да не беше вече отвъд всякакви притеснения.

Остави Джени с Фил и сестра й и си проправи път до групичката опечалени, като се стараеше да изглежда колкото се може по-тъжен. Повечето от тях повториха едни и същи думи за баба му, неколцина споменаха родителите му. Това беше задължение, което трябваше да отметне, но го вършеше насила и честно казано, предпочиташе да е на работа и да помага на детектив Макбрайд с докладите, които бяха толкова стари, че никой не си бе направил труда да ги дигитализира. Или да се опита да научи кой е живял и вдигал купони в къщата на Фаркър през 40-те години на XX век.

— Мисля, че мина добре, като се имат предвид обстоятелствата.

Маклейн извърна лице от последния прикован в инвалидна количка приятел на баба му, чието име забрави в момента, в който бяха представени един на друг, и се изправи очи в очи с Джонас Карстеърс. Адвокатът държеше пълна чаша с уиски и отпи голяма глътка.

— Не ти ли се струва, че броят на присъстващите е силно надценен? — попита Маклейн. По лицето на Карстеърс пробяга притеснение. Той хвърли поглед през рамо и по някаква необяснима причина на Антъни му се стори, че възрастният мъж търси някого, а не че преброява дошлите. Сякаш бе очаквал гост, който така и не се беше появил.

— Трудно е да се направи точна преценка на подобни събития. — Карстеърс отново надигна чашата си.

— Търсиш ли конкретно някого?

— Понякога забравям, че малкото момче е пораснало и е станало детектив. — Карстеърс се усмихна печално. — Има един човек, който можеше да се появи, но явно не е научил.

— Познавам ли го?

— Силно се съмнявам. Познат на баба ти от времето преди да се омъжи за дядо ти. Бяха близки. — Карстеърс тръсна глава. — Доколкото знам, дядо ти е починал отдавна.

Маклейн понечи да попита за името на този отдавна загубен приятел, но в същото време се сети друго.

— Някога да си работил с банка „Фаркър“?

Карстеърс се задави с уискито си.

— Защо питаш?

— Работя по един случай. Опитвам се да разбера кой е живял в къщата на Фаркър към края на Втората световна война.

— Това е лесен въпрос. Старият Фаркър. Мингис Фаркър. Той основава банката в началото на миналия век. Познавах сина му Бърти. Чувал си за него.

На свой ред Маклейн поклати глава:

— Не се сещам.

— Забравям колко отдавна беше. Ти още не беше роден. Горкият стар Бърти. — Карстеърс тръсна глава. — Или може би трябва да кажа „глупавият стар Бърти“. Блъсна се с колата си в автобусна спирка и уби около половин дузина хора. Нещата щяха да се стекат много зле за семейството, ако не беше проявил доблестта да се самоубие по същото време. Старият Фаркър така и не се възстанови след инцидента. Удари ключа на къщата и се премести в другия си дом в Бордърс. Оттогава, доколкото знам, стои празна.

— Не задълго. Някаква строителна фирма я е купила. Щяла да я преустройва в отделни луксозни апартаменти или нещо от рода.

— Наистина ли? — Карстеърс надигна чашата за поредната глътка само за да установи, че тя вече е празна. Остави я внимателно на близката маса, извади кърпичка от предното джобче на сакото си и попи устни. — Кой, по дяволите, би пожелал да живее там? Имам предвид, че не се намира в някой от престижните квартали.

— Така си е.

— Господин Карстеърс?

Маклейн се обърна, изненадан от прекъсването. Мъж в тъмен костюм бе застанал на учтиво разстояние зад него, вперил опи в адвоката.

— Не може ли да почака, Форстър?

— Опасявам се, че не, сър. Заръчахте да ви информирам, ако той се обади.

Карстеърс настръхна и заприлича на подгонен елен. Бързо се взе в ръце, но не достатъчно бързо, за да не го забележи Маклейн.

— Нещо спешно, така ли?

— Да, в офиса. — Карстеърс потупа сакото си в търсене на нещо, видя празната чаша на масата до себе си, вдигна я, сякаш за да изпие уискито си, след което, изглежда, осъзна какво прави. — Много важен клиент. Съжалявам, Тони, но трябва да тръгвам.

— Няма проблеми. Благодарен съм, че дойде след всички тези ангажименти по организацията. — Маклейн разтърси ръката на Карстеърс. — С удоволствие ще поговорим отново. Явно си познавал баба по-добре от мен. Да ти се обадя?

— Разбира се, Тони. По всяко време. Имаш номера ми. — Карстеърс се усмихна при тези думи, но докато се отдалечаваше, Маклейн не можеше да се отърси от чувството, че адвокатът се съгласи само проформа.