Естествена смърт

57.

Стая за разпити №4 беше малка и тъмна, а тясното й прозорче, разположено високо над пода, бе препречено от монтираната по-късно водосточна система по фасадата на сградата. Климатикът бучеше и гъргореше, но по никакъв начин не променяше температурата на въздуха, който циркулираше в стаята. За щастие все още не бе прекалено топло, до истинската жега оставаха няколко часа.

Видът на Кристофър Робъртс подсказваше, че не е мигнал и минута, откакто предния ден Маклейн го видя в офиса на Макалистър. Носеше същия костюм, а наболата брада хвърляше тъмна сянка на лицето му. Патрулната кола го взе от мотел „Бридж“ в Куинсфери, което бе доста странно за човек, живеещ в близкия квартал Крамънд. Номерът на тъмночервеното му беемве отговаряше на частично засечения от детектив Макбрайд номер на колата, в която се бе качила Клоуи Спайърс. Може и да беше съвпадение — имаше доста беемвета в тъмен цвят, произведени същата година и със същите начални две букви на регистрационната табела. Напоследък обаче Маклейн се беше нагледал на толкова много съвпадения, че вече не вярваше в тях.

— Защо не се прибрахте снощи, господин Робъртс? — попита Маклейн, след като минаха през формалностите в началото на разпита. Робъртс не отговори, а вместо това се зае да изучава ръцете си и да човърка под ноктите си. — Добре — каза Маклейн, — тогава ще започнем с нещо лесно. За кого работите?

— Работя за адвокатска кантора „Карстеърс Уедъл“, в отдела за прехвърляне на недвижима собственост.

— Това вече го знаем. Вчера бяхте в офиса на Томи Макалистър. Уреждахте продажбата на къщата на Фаркър в Сайтхил, нали? Кой е купувачът?

Робъртс пребледня и на челото му избиха капки пот.

— Не мога. Това е конфиденциална информация.

Маклейн се намръщи. Очертаваше се труден разпит.

— Е, добре. Кажете ми къде закарахте Клоуи Спайърс, след като в събота в 23:30 часа я качихте в колата си на Принсес стрийт?

— Не… не знам за какво говорите.

— Господин Робъртс, разполагаме със записи на охранителни камери, на които се вижда, че госпожица Спайърс се качва в колата ви. В момента вещите ни лица й правят оглед и я разглобяват. Въпрос на време е да намерят доказателство, че е била в нея. И така, къде я закарахте?

Това си беше чиста лъжа. Вярно, колата беше в полицейския гараж, но никой не знаеше след колко време щяха да придумат някого да се захване с нея.

— Не мога да ви кажа.

— Но все пак я закарахте някъде.

— Моля ви, не ме принуждавайте да ви отговоря. Ако ви кажа нещо, ще ме убият. След това ще убият жена ми.

Маклейн се обърна към Навъсения Боб, който се беше подпрял на стената зад него.

— Изпрати една патрулка до къщата на господин Робъртс да прибере жена му.

Сержантът кимна и напусна стаята. Маклейн отново насочи вниманието си към Робъртс.

— Господин Робъртс, ако ви заплашват, най-добре ни кажете кой. Можем да защитим и вас, и съпругата ви. Ако обаче продължите да мълчите, а Клоуи Спайърс бъде наранена, ще се постарая да ви тикна зад решетките за много, много дълго.

Остави Робъртс да осмисли думите му и запази мълчание чак докато Навъсения Боб се върна в стаята. През това време Робъртс не промълви нито дума.

— Кажете ми как убедихте Клоуи да се качи при вас — попита след малко Маклейн. — Тя е умно момиче, така ми казаха. Не би се качила просто ей така в колата на възрастен непознат мъж.

Робъртс не гъкна, но в облещените му очи се четеше страх.

— Срещата не е била случайна, търсили сте именно нея, нали?

— Аз… Не трябваше да бъда аз. Те ме накараха. Казаха, че иначе ще наранят Айрин.

— Кой трябваше да бъде там, господин Робъртс? Фърги? За него ли ви накараха да се представите?

Робъртс не каза нищо, но кимна едва забележимо, сякаш несъзнателно.

— И така, кой е Фърги? И защо не можеше да свърши това сам?

Робъртс стисна устни и скръсти ръце в скута си — досущ като човек, който се чувства виновен. Тресеше се от ужас, един господ знае как бяха успели да го наплашат толкова. Маклейн знаеше, че това е лош признак: човекът нямаше да каже нищо, докато не се убедеше, че жена му е на сигурно място. А може би дори тогава щеше да продължи да мълчи. Той обаче вече подозираше защо Фърги не е спазил уговорката си с Клоуи Спайърс. Оставаше му само да го докаже.

Затворът „Сохтън“ не беше предпочитано място за чести посещения. Маклейн го ненавиждаше, и то не само заради обитателите, които бе вкарал зад безжизнените му стени. Имаше нещо в този затвор, което изсмукваше енергията, желанието за живот. През кариерата си бе посещавал много затвори и това бе присъщо на всички тях, но в „Сохтън“ беше най-зле.

Малката стая, в която ги заведоха с Навъсения Боб, имаше един-единствен висок прозорец, а климатик липсваше. Макар че все още беше сутрин, жегата беше неприятна. Адвокатът на Макреди вече ги чакаше. Изпитото лице, гърбавият нос и дългата посребрена коса му придаваха вид на лешояд. Това явно бе и причината да си избере професията, която практикуваше.

— Разбирате, че това представлява тормоз над клиента ми, нали, инспекторе? — Нямаше ръкостискане, нито кимване, нито дори обикновен поздрав.

— Клиентът ви е заподозрян в отвличане на непълнолетно лице. Ако го превърнем в разследване на убийство, наистина ще разберете какво означава тормоз. — Маклейн се вторачи в адвоката, който седеше безучастно и не отговаряше. Навъсения Боб наблюдаваше от ъгъла, подпрял се на стената. След няколко минути се появи надзирател, който тикаше пред себе си Фъргюс Макреди. Бутна затворника на стола и посочи с палец вратата, с което вероятно искаше да покаже, че ако им потрябва, ще е отвън, и се оттегли. Ключалката щракна и четиримата останаха сами.

Макреди изглеждаше уморен, сякаш не беше спал, откакто бе върнат в затвора. Беше далеч от средата си, от хубавия апартамент, със съседи само звездите. Наведе се към адвоката си, който прошепна нещо в ухото му, след което се изправи, поклати глава и се намръщи.

— Затворът ти се отразява добре, Фъргюс — каза Маклейн и се облегна назад.

— Жалко, защото не възнамерявам да се задържа дълго тук. — Макреди седеше на неудобен стол, с белезници на ръцете, а затворническата униформа, която не му беше по мярка, силно се отличаваше от шитите по поръчка дизайнерски дрехи.

— Сигурно си мислиш, че нещата не са сериозни, Фъргюс. Малко документна измама, малко хакерство, дребни кражби. С твоето чисто досие, съдията не би постановил тежка присъда — дори ако помоля главния инспектор да поговори с него. Кой знае, с добър адвокат може да се разминеш с пет години, а за добро поведение да ти намалят присъдата на година и половина. На лек режим, тъй като не си агресивен. Ей богу, не е много за кражби от покойници.

Макреди не каза нищо, само го фиксираше с нагъл поглед. Маклейн му се усмихна и се наведе напред.

— Дано само не тръгне слух, че си посегнал на петнайсетгодишно момиче. Виж, пандизчиите са странно племе. Имат свой извратен морал. При тях важи принципа: Око за око, зъб за зъб, ако разбираш накъде бия.

В стаята се възцари тишина, но Маклейн усети, че думите му са били разбрани. Наглият поглед изчезна, заменен с притеснено изражение. За миг-два Макреди закова очи в пода, след това ги вдигна към Маклейн, който се облегна на стола си и остави тишината да се нагнети още повече.

— Нямате доказателства. Не е вярно. — Макреди проговори пръв.

— Господин Макреди, съветвам ви да не казвате нищо — рече адвокатът.

Макреди го изгледа с ядосана физиономия. Маклейн усети неприязънта му и реши да заложи на тази карта.

— Имаме имейлите от вас и от Клоуи. Аз пък си мисля, че разполагаме с много доказателства, Фърги. Не е ли било някак глупаво да използваш собственото си име?

— Не… нещата не стоят така.

— А как? Любов?

— Не мога да ви кажа. Той ще ме убие.

— Господин Макреди, като ваш адвокат настоятелно…

— Кой ще те убие?

Макреди не отговори. Маклейн виждаше страха в очите му; трудно щеше да го преодолее. Разбираше Робъртс, но Макреди беше корав характер. С какво ли го държаха?

— Фъргюс, арестувахме Кристофър Робъртс. Доста неща каза за теб. Как си се заиграл с малката Клоуи. С какво те привлече? Ами че тя е почти на шестнайсет. Не ги ли харесваш още по-младички?

— Какво намеквате с това? Не съм педофил! — В очите на Макреди проблесна гняв. Маклейн явно бе разклатил самоувереността му.

— Значи, ей така обичаш да висиш в тийнейджърските чатове?

— Не съм я избрал аз. Дадоха ми името й. Просто си свърших работата.

— Кой ти даде името? Каква работа?

Макреди не отговори, но Маклейн усети, че мъжът е уплашен от нещо и че вече е казал прекалено много. Реши да смени тактиката.

— Защо се опита да ме натопиш, Фърпос? Да ми отмъстиш, задето те залових?

Макреди нервно се изсмя.

— И да хвърля толкова пари на вятъра? Шегувате се. Моя беше грешката, че ме хванахте. Не ви мразя за това.

— Разбирам — всичко е само игра. Тогава защо? Някой ти нареди ли? И наркотиците ли ти дадоха с тази цел?

Върху лицето на Макреди се разиграваше борба между различните емоции. Да, беше уплашен. Някой здраво го държеше в ръцете си. Имаше обаче и надежда, че ще успее да се измъкне от тази каша.

— Какво ще спечеля аз? Извадете ме от тази дупка. Включете ме в програмата за защитени свидетели и може да ви кажа това-онова.

— Бих желал да поговоря насаме с клиента си — намеси се адвокатът. На лешоядоподобното му лице бе изписано кисело като лимон изражение, а очите му се изцъкляха все повече и повече, докато слушаше как Макреди се закопава сам.

Маклейн кимна.

— Това е добра идея. Опитайте се да му налеете малко ум и разум в главата. Ако момичето пострада, всякакви уговорки отпадат.

След тези думи се изправи, а Навъсения Боб почука на вратата да им отворят. В коридора отвън ги посрещна друг надзирател.

— Инспектор Маклейн?

— Да?

— Търсят ви по телефона, сър.

Антъни го последва по коридора до кабинет, където на бюрото имаше свалена слушалка. Той я вдигна.

— Маклейн слуша.

— Обажда се Макбрайд, сър. Мисля, че трябва да дойдете. Открили са труп съвсем близо до къщата на баба ви.

Помнеше как като малък си играеше в тази задънена уличка. Навремето по нея минаваше редовният маршрут на любителите на разходки, а платното отстъпваше място на покрита с листа пътечка, която завиваше към речния бряг. Без подходящо улично осветление през последните години уличката западна и толкова обрасна, че стана почти непроходима. Кутийки от безалкохолни напитки, торбички от чипс и използвани презервативи показваха за какво се използва напоследък.

Патрулните коли бяха блокирали цялото платно и ги принудиха да паркират малко по-далеч. Маклейн и Навъсения Боб тръгнаха по неравния тротоар под сянката на огромните чинари и се насочиха към скупчените униформени служители на реда в дъното на уличката.

— Насам, сър. — Детектив Макбрайд им помаха откъм гъстите храсти, където няколко фигури в бели гащеризони бяха клекнали на земята.

— Кой го е намерил? — попита Маклейн.

— Някаква възрастна жена, която разхождала кучето си, сър. Не се върнало, когато го повикала, така че отишла да види какво толкова интересно има в храстите.

— Къде е тя?

— Откарали са я в болницата, тъй като била доста шокирана от преживяното.

Чувайки гласа на инспектора, една от фигурите в бяло се изправи и се извърна към тях.

— Твоите трупове са най-интересните, Тони — каза Ангъс Кадуоладър. — Този май е пребит с юмруци. Виждал съм подобни охлузвания при мъже, участвали в нелегални боеве. Само дето травмите не са достатъчно, за да причинят смърт.

Маклейн пристъпи напред, за да види тялото. Беше на нисък и як мъж, макар че коремът, подаващ се изпод бледосинята риза, определено беше по-подут, отколкото е бил приживе. Беше проснат по гръб в шумата, с разперени ръце, сякаш се бе търкулнал да подремне. С извита на една страна глава, изподрано лице, счупен нос. Дрехите му бяха мръсни и разкъсани, а на тъмносиньото яке бе избродирана емблемата на английска железопътна компания „Върджин Рейл“.

— Документите му в него ли са били?

Детектив Макбрайд му подаде тънък кожен портфейл.

— Това е било в него, сър. Снимката на шофьорската книжка отговаря на лицето.

— Дейвид Браун, Южен Куинсфери. Името май ми говори нещо.

Навъсения Боб пристъпи напред, приклекна и погледна мъртвеца.

— Познавам го — каза тихо. — Преди няколко дни го разпитах. Карал е влака, който удари Сали Дент. За бога, какво става тук?