Естествена смърт

58.

Аутопсията на Дейвид Браун беше насрочена за същия следобед. Маклейн уплътни времето си, като се захвана с грамадата от документи на бюрото. Нямаше значение, че го бяха пуснали в отпуск до края на седмицата — потокът от графици, заявки, както и хилядите други безполезни листове и листчета, не спираше да приижда. А какво ли щеше да стане, ако отсъстваше цял месец? Дали планината от хартия щеше да затрупа кабинета? Или някой щеше да запретне ръкави и да се заеме с нея?

Чукане по вратата го разсея. Вдигна очи и видя младия Макбрайд, който гледаше с ужас хаоса в стаята.

— Влез, детектив. Ако можеш да си намериш място.

— Няма проблем, сър. Помислих, че ще искате да знаете. Днес следобед ще повдигнат обвинение срещу Ема.

— За какво? — Антъни сви юмруци от притеснение и същевременно от яд. Покрай суматохата около Браун съвсем бе забравил за нея.

— Дървеняка искаше да се презастрахова със съучастие в убийство, но шефката май го убеди да се задоволи с възпрепятстване на следствието.

— Мамка му! Мислиш ли, че е виновна, Стюарт?

— А вие, сър?

— Не, но след като повдигат такова обвинение, сигурно имат някакви доказателства.

— Ходили сте в криминологичната лаборатория, сър. Всеки ползва компютъра на всеки и всеки знае паролата на всеки. Сигурността никаква я няма.

На Маклейн му хрумна нещо.

— Онзи сайт, на който бяха качени снимките, още ли е онлайн?

Макбрайд кимна.

— Качен е на чуждестранен сървър. Може да отнеме месеци, докато издействаме свалянето му.

— Но местопрестъпленията не са посочени, нали? Има само снимки.

— Снимки и дати, сър, без място. Описанията са от рода на „смазан торс“ или „прерязано гърло“.

— Чудесно. Успяхме ли да установим кои други снимки са качени от ЕБ?

— Не знам някой да е работил по това. Снимките на Смит и Стюарт бяха достатъчни. Ема е снимала и двата случая.

— Да, но всеки има достъп до нейния компютър, а ние разпространихме тези снимки в оперативните стаи, все едно са коледни подаръци. Стюарт, направи ми една услуга. Преди да я назначат тук, Ема е работила в Абърдийн. Вземи от сайта по-стари снимки и ги изпрати на тамошните колеги. Да видим дали няма да познаят кадри от техни случаи. Провери и дали има други новоназначени в криминологичния отдел. Прати снимки и в техните стари участъци.

— Готово, сър. — Очите на Макбрайд грейнаха от ентусиазъм и младежът едва ли не се затича, за да се заеме час по-скоро със задачата. Маклейн си пожела малко от неговия устрем, тъй като не беше свършил почти нищо. Посегна към следващата папка, пълна с безсмислени цифри, но без да иска, бутна купчината и тя се разпиля на пода.

— Мамка му! — Стана от бюрото и се наведе да ги събере. Сред падналите книжа имаше и няколко папки с досиета, а една от тях се беше разтворила. Лицето на мъртвия Джонатан Около се взираше в него с обвиняващ поглед. Маклейн го вдигна и понечи да затвори папката, когато видя лежащото наблизо досие за самоубийството на Питър Андрюс. Отвори го и видя лицето на другия мъртвец. И неговият поглед бе обвиняващ, сякаш го критикуваше, че не се старае достатъчно. Какво обаче беше общото между тях, освен че бяха мъртви? — И двамата са си прерязали гърлата на публично място. — Едва разпозна собствения си глас. Идеята бе щура, но изглеждаше правдоподобна. Пък и беше далеч по-интересно да провери нея, отколкото да се рови в месечната статистика на престъпленията. Грабна двете снимки, мушна ги в джоба на сакото си и се отправи към вратата.

В кръчмата „Фийстинг Фокс“ беше тихо и спокойно — само неколцина следобедни клиенти, които се разхлаждаха, преди да продължат обиколката по магазините. Въздухът бе наситен с тежка миризма на пържено, която почти успяваше да притъпи аромата на кафе, идващ от недостатъчно използваната машина за еспресо в дъното на бара. Заети бяха по-малко от половината маси, а барманът бършеше чаши с отегчена физиономия, зареял поглед някъде в далечината.

— Халба „Дюхърс“ — каза Маклейн, след като видя, че има канелка с емблемата на тази бира.

— Свърши. — Барманът завъртя ръчката, така че емблемата да не се вижда от клиентите.

— Тогава нищо. — Маклейн бръкна в джоба си и извади двете фотографии. Сложи на плота първата, на Питър Андрюс. — Този човек да е идвал тук?

— Кой пита?

Маклейн въздъхна и извади служебната си карта.

— Аз. Разследвам убийство, тъй че е препоръчително да ми сътрудничите.

Барманът хвърли поглед на снимката и след около две секунди каза:

— Да, почти всяка вечер е тук. Работи някъде наблизо. Наскоро не съм го виждал.

— А да сте го виждали да говори с този човек? — Сложи на плота и снимката на Джонатан Около. Барманът ококори очи.

— Това е мъжът… Онзи, който…

— Да, същият — каза Маклейн. — Да сте го виждали обаче да разговаря с Питър Андрюс?

— Не. Дори мисля, че не съм го виждал преди вечерта, когато дойде тук.

— И какво точно видяхте?

— Вече разказах на другите полицаи. Бях зад бара. Беше лудница, знаете как е около фестивала. Този обаче го забелязах още с влизането, защото беше мръсен, държеше се странно, но докато го спра, се запъти към тоалетната. Все пак тръгнах след него, тъй като не искаме такива типове в заведението. Той обаче кървеше като прасе. Боже, целият под беше изплескан.

— В тоалетната имаше ли друг човек, когато се е самоубил?

— Не знам… Май не. — Барманът се почеса по наболата брада. — А, не, чакайте, чакайте. Излъгах ви. Някакъв излезе тъкмо като влизах. Сега, като ми показахте снимката, си мисля, че може да е бил и този. — Той посочи фотографията на Питър Андрюс.

— Надали имате охранителни камери.

— В кенефите? Не, това ще е доста гнусно.

— А в самия бар?

— Да, имаме две — една отпред и една отзад.

— Колко време пазите записите?

— Седмица, може и десетина дни. Зависи.

Значи, има запис от вечерта, когато двамата са били тук? — Маклейн посочи снимките.

— Има, обаче вашите хора го взеха и още не са го върнали.

— Върни малко. Точно така. Ето.

Качеството беше по-лошо от това на записа от Принсес стрийт. Записите бяха правени на всеки две секунди, от което хората на тях подскачаха и изчезваха като откачени магьосници. Зърнестите образи и слабата светлина също не помагаха, но камерата, която бе насочена към задната врата на бара, поне покриваше и входа към мъжката тоалетна.

Не беше лесно да вземе записа от Дъгит. Маклейн знаеше, че не може да разчита на благоразположението му. Тъй де, той си беше абсолютен задник. Искаше му се поне от време на време старши инспекторът да не му пречи във всичко. Е, записът беше вече у него, а той — в тъмната видеозала, известна като Стая за разпити №4. Щорите бяха спуснати и двамата с Макбрайд наблюдаваха гъстата навалица от клиенти на „Фийстинг Фокс“ отпреди две седмици.

— От здравната инспекция ще се зарадват на този запис — каза Макбрайд при гледката на група подпийна пи мъже, наблъскани в тясното коридорче, което водеше към мъжката тоалетна. От записа на другата камера ставаше ясна причината за тази тълпа, чакаща да се облекчи — основното помещение в кръчмата бе толкова претъпкано, че имаше място само за правостоящи. Вратата се отвори и влезе Джонатан Около.

Беше ужасно мръсен, виждаше се дори от нискокачествения образ. Докато на серии от малки подскоци си проправяше път, тълпата сякаш се разделяше пред него, както Червено море пред Мойсей. Маклейн бе прочел свидетелските показания по случая и недоумяваше как никой не беше запомнил подробности за мъжа. Сигурно е смърдял до небесата, та всички да се отдръпват от него. Но пък напоследък всички пиеха така, сякаш се очакваше да забранят алкохола. А и кой ти изгаряше от желание да разговаря с полицията?

Броени секунди след като изчезна от полезрението на първата камера. Около се появи на втората. Щом се запъти към тоалетната, групата чакащи се раздели по същия начин. След пауза от няколко секунди вратата отново се отвори.

— Спри тук — нареди Маклейн. Макбрайд натисна бутона за пауза. Ъгълът беше странен, сякаш гледаха директно откъм тавана. Обективът също изкривяваше образа, но по някаква неведома причина излезлият от тоалетната мъж погледна нагоре, сякаш знаеше, че това ще бъде звездният му миг.

Мъжът несъмнено бе Питър Андрюс.