Естествена смърт

53.

Кадуоладър обеща да извърши първоначалния оглед на тялото веднага щом се прибере в моргата. Това и фактът, че старши инспектор Дъгит пътува към местопрестъплението, не оставиха на Маклейн друг избор, освен да си тръгне. Пак помоли младия Макбрайд да шофира, а той се загледа в нижещия се покрай тях град, докато се провираха през оживения трафик към участъка.

— Вярваш ли в духове, детектив? — попита Маклейн, докато чакаха на един светофар.

— Като онази жена по телевизията, дето търчи насам-натам с някаква странна камера, която снима всичко в зелено? Не, не бих казал. Макар чичо ми да се кълне, че веднъж видял призрак.

— Ами в демони? В дявола?

— Не. Това са измислици на свещениците, за да те приучат към послушание. Защо? Нима смятате, че в това има някаква истина, сър?

— Не, бога ми. Животът е достатъчно труден и с обикновените престъпници. Не ми се мисли за перспективата да арестувам и адски изчадия. Обаче Бърти Фаркър и приятелите му са вярвали в нещо толкова силно, че да убият онова момиче. Кое е в състояние да убеди толкова човек, а и защо? Какво са очаквали да постигнат?

— Богатство? Безсмъртие? Нали хората обикновено това искат?

— В такъв случай не са сполучили. — Е, може и да са сполучили, но само до един момент. Всички са били феноменално богати и преуспели, а никой не е умрял от естествена смърт. Какво каза Ангъс за Смит? Бели дробове, които биха засрамили и тийнейджър. Не спомена ли и че Карстеърс е бил здрав като бик? Колко време може да се поддържа такава форма, преди хората да започнат да подозират, че са замесени други сили?

Колата се движеше с мравешка скорост покрай ремонтните работи, извършвани заради трамваи, които никога нямаше да пристигнат. От отсрещната страна на улицата в този беден квартал се редяха занемарени сгради — образци на кичозна шарения и мръсотия. Мърляви витрини на заложни къщи, улични сергии за пържена риба, от която човек положително би получил хранително натравяне, освен ако бе израсъл тук и си бе изградил имунитет. Погледът му попадна на позната олющена врата, над която висеше табела: ГЛЕДАМ НА РЪКА, НА КАРТИ ТАРО, ПРЕДСКАЗВАМ БЪДЕЩЕТО.

— Отбий тук, детектив. Намери къде да паркираш.

Макбрайд изпълни нареждането въпреки негодуванието на шофьорите зад тях.

— Къде отиваме? — попита, като слязоха. Маклейн посочи отсрещната страна на улицата.

— Искам да ми предскажат бъдещето.

Мадам Роуз тъкмо бе приключила с поредната си жертва — стресната жена на средна възраст, с прибрана под забрадката коса, току-що олекнало портмоне и стисната под мишница дамска чанта. Маклейн повдигна вежди, но не каза нищо, когато ги отведоха в кабинета в задната част на сградата.

— Госпожа Браун идва при мен, откакто почина съпругът й. Колко стана вече? Три години май. На всеки два-три месеца е тук. — Мадам Роуз прогони котките от два стола и ги покани да седнат, после се настани в креслото си. — Не мога да направя кой знае колко за нея. Контактът с мъртвите не е моя специалност, пък и имам усещането, че на нейния Доналд не му се говори много-много с нея. Обаче не мога да я спра, щом иска да ми даде парите си, нали така?

Маклейн се усмихна.

— А аз си мислех, че всичко е вятър и мъгла.

— О, не. — Мадам Роуз положи огромната си, отрупана с бижута ръка на пищната, но фалшива гръд. — Смятах, че сте различен от другите, инспекторе, и разбирате. С вашето минало.

Усмивката на Маклейн се изпари мигновено и той отвърна рязко:

— Нямам представа за какво говорите.

— Ето, пак. И въпреки всичко идвате при мен да се посъветвате за демоните. Пак.

Може би идеята не беше чак толкова добра. Маклейн знаеше, че всичко това са бабини деветини, но трябваше да признае, че актьорското майсторство на мадам Роуз бе на ниво. Освен това — колкото и да не му се искаше — миналото му бе обществено достояние за всеки, който си направеше труда да се поразтърси. Това беше част от ролята: да познаваш човека срещу себе си достатъчно добре, за да го накараш да се почувства неудобно. Това отвлича вниманието от останалите ти действия и пречи на човека да действа по предварителните си планове.

— Звучите така, сякаш сте ни очаквали.

— Да съм ви очаквала, инспекторе? — Мадам Роуз наклони глава към него. — Ще си призная, не видях, че ще дойдете с младия си приятел, когато последно хвърлих карти.

Вероятно щеше по-лесно да формулира въпросите си, ако Макбрайд го нямаше. Маклейн се почувства едва ли не като момченце, на което му се ходи до тоалетната, но се страхува да помоли учителката за разрешение.

— Искате да знаете дали те наистина съществуват, нали? За демоните говоря. — Мадам Роуз зададе въпроса още преди той да отвори уста и отговори също толкова бързо: — Елате, искам да ви покажа нещо.

Сетне се изправи, с което предизвика любопитните погледи на котките. Маклейн я последва, но когато Макбрайд също понечи да стане, мадам Роуз му махна.

— Без теб, скъпи. То е само за инспектора. Стой тук и хвърляй по едно око на бебчетата ми.

Сякаш по команда, най-близката котка скочи в скута на детектива. Той протегна ръка, за да се предпази, но котката само я побутна с глава и силно замърка.

— По-добре останете тук, детектив. Надали ще се забавим. — Маклейн последва мадам Роуз. Излязоха през друга врата, водеща към тесен склад, пълен с книги. Лавиците, опасващи стените, оставяха малко празно пространство, което едва стигаше на ясновидката да мине. Бяха плътно един до друг, което пораждаше дискомфорт, във въздуха се разнасяше онази специфична миризма на стара хартия и кожа, която го изкарваше извън релси. Антикварните книжарници не бяха сред любимите му места, а в това помещение витаеше особено тежко и неприятно усещане.

— Познанието ви причинява неудобство, инспектор Маклейн. — Мадам Роуз заряза загадъчния тон, с който въздействаше на клиентите си, и дрезгавината в гласа на травестита ясно пролича. — Вие самият обаче сте докоснат от демоните.

— Не съм дошъл тук да ми гледате на ръка, мадам Роуз, или ако предпочитате Стан, или както там е истинското ви име. — Маклейн искаше да излезе от стаята, но купищата книги сякаш го бяха хванали в капан. Мадам Роуз стоеше толкова наблизо, че можеше да види порите на кожата й. На кожата му, по дяволите. Това беше мъж, който се опитваше да го разиграва. Мамка му, какво правеше тук?

— Не. Дошли сте тук да научите нещо за демоните, а аз ви доведох в тази стая, защото видях, че не искате да споделите притесненията си пред младия полицай.

— Демони не съществуват.

— Аз обаче си мисля друго: и вие, и аз знаем, че това не е вярно. Те приемат различни образи. — Мадам Роуз издърпа тежка книга от горния рафт и я гушна като бебе, докато разлистваше крехките страници. — Не всички демони са зли чудовища, инспекторе, а някои съществуват само в съзнанието ви. Има обаче и други, по-рядко срещани създания, които се движат между нас, влияят ни, даже ни принуждават да извършваме ужасни неща. Не че не сме в състояние да ги вършим и без тях. Заповядайте.

Тя обърна книгата към него така, че да вижда страницата. Маклейн очакваше да види старинно издание с ръкописни текстове на латински и надлежна украса. А всъщност се оказа нещо като годишник на гимназиален випуск, само дето, оглеждайки по-внимателно страницата, установи, че снимките са на мъже на средна възраст. Едно лице, макар и по-младо, отколкото го знаеше той, се открояваше сред другите. Още щом го зърна, Антъни потрепери. Рязко затвори книгата, тикна я в ръцете на мадам Роуз и се обърна към изхода. Тежка ръка на рамото му го спря.

— Знам какво се е случило с вас, инспекторе. Ясновидците и медиумите не сме много в града, но всички знаем историята ви.

— Беше преди доста време. — Маклейн се опита да се откопчи, но хватката на мадам Роуз се оказа изненадващо силна.

— Тогава бяхте докоснат от демон.

— Доналд Андерсън не е демон. Той е болно копеле, което заслужава да гние зад решетките до края на живота си.

— Той е мъж, инспекторе. Дълги години беше като мен. Интересуваше се от старите книги повече от всичко друго. Обаче го докосна демон и се промени.

— Доналд Андерсън е изнасилвач и убиец, точка по въпроса. — Маклейн издърпа грубо ръката си и се обърна с лице към мадам Роуз, кипящ от гняв. Не стига, че ежедневно трябваше да се занимава с такива като Дървеняка, ами сега да търпи и това. Беше дошъл за друго. Всъщност за какво беше дошъл?

— Може би. Но с демоните човек никога не е сигурен.

— Стига толкова. Не съм дошъл да си говорим за Доналд Андерсън, а и не ми пука дали демони съществуват или не. Искам да знам какво са очаквали да получат онези мъже. Какво са искали да спечелят от ритуалното убийство на младо момиче?

— Младо момиче? — Мадам Роуз повдигна вежди. — Девствено, без съмнение. Какво ли не! Допускам, че са развихрили доста въображението си.

— Безсмъртие? Богатство? Обичайните неща? — Маклейн си спомни предположенията на Макбрайд.

— Бих казала — да. Както току-що споменах — докъдето са се простирали границите на въображението им.

— И какво се обърква? Обикновено.

— Тук няма „обикновено“, инспекторе. Става дума за демони. — Мадам Роуз се поправи сама: — Или поне за хора, които искрено вярват, че общуват с демони. Класическият подход е призоваващият демона да стои в защитен кръг, докато отправя исканията си. След като пратят демона обратно в ада, откъдето е дошъл, призоваващият може да напусне кръга и да се върне в нашия свят. Нещата обикновено се объркват, когато друг идиот по-късно призове същия демон. Те помнят дълго, инспекторе, и не обичат някой да ги командори.

— Тялото беше в такъв кръг — каза Маклейн.

— В такъв случай са се опитали да затворят демона в тялото на момичето. Което не е проблем, стига кръгът да остане затворен.

Маклейн си представи всичко. Съборената от строителите стена. Разпиляния по пода чакъл.

— А ако бъде отворен?

— Е, тогава получавате демон, който не само е бесен, задето сте го призовали, ами е и затворен в капан с години, може би дори десетилетия. Вие как бихте се чувствали?