Естествена смърт

27.

Когато Маклейн се прибра в участъка, Дъгит не се виждаше никакъв. Той каза наум благодарствена молитва и забърза към оперативната стая. През отворената врата изригваше горещина, плод на съвместните усилия на следобедното слънце и бълбукащия радиатор, чийто термостат бе нагласен на максимум. Детектив Макбрайд и Навъсения Боб бяха свалили и саката, и вратовръзките си. Челото на надвесения над лаптопа младеж лъщеше от пот.

— Напомни ми да те попитам как успя да изкопчиш тази машинка за разследването, Стюарт. — Макбрайд вдигна очи от екрана.

— Майк Симпсън ми е братовчед, сър — каза той. — Просто го попитах дали не му се намира нещо свободно.

— Моля? Зубърът Симпсън? Компютърджията на криминалистите?

— Същият. И в действителност не е чак толкова загубен, сър. Само изглежда такъв.

— Така де, като говори, разбирам всяка една от думите поотделно, но взети заедно, губят смисъл. Значи, ти е братовчед? — Това можеше да им е от полза. Първият факт беше вече налице: хубавият лаптоп, на който работеше Макбрайд. Не беше изключено дори да е нов. — Помоли ли го да хвърли едно око на компютъра на Макреди?

— В момента се занимава с него. Мисля, че досега не съм го виждал по-въодушевен. Оказва се, че Макреди бил някакъв гуру в хакерския ъндърграунд на Единбург. Подвизавал се под ника Дюдю.

Маклейн си спомни дисковете с Розовата пантера във филмотеката на обирджията. Всички захабени от употреба, с изключение на последния.

— Учуден съм, че е избрал това име. Човек би предположил, че е по-вероятно да се асоциира с героя на Дейвид Нивън.

Изражението на Макбрайд красноречиво демонстрираше пълната липса на представа за какво става дума.

— Розовата пантера, детектив. Дейвид Нивън играе ролята на сър Чарлс Литън, джентълмена крадец. Специалист по обирите.

— Ясно. Помислих си, че става въпрос за друг анимационен герой.

Маклейн поклати глава и се обърна. Погледът му попадна върху снимките на мъртвото момиче, все още закачени на стената зад Навъсения Боб.

— Това ми напомня за друго. Да е изскочила някаква информация за безследно изчезнал строител?

Макбрайд написа нещо на лаптопа, преди да отговори:

— Съжалявам, сър. Говорих с отдела за изчезнали хора, но компютризираните им архиви са само до 60-те години. За по-стари данни трябва да сляза в другия архив. Мислех да го свърша следобед.

— Какъв строител? — попита Навъсения Боб.

— Идеята е на детектив Макбрайд. — Маклейн кимна към младежа, чиито бузи и уши незабавно поруменяха. — Убийците несъмнено са били образовани хора и не са умеели да зидат и измазват. Така че някой друг е трябвало да скрие стенните ниши и да зазида вратата на онази стая. Нужен им е бил строител.

— Да, но никой строител не би си замълчал — рече Навъсения Боб. — Имам предвид, че сто на сто е видял тялото, както и стъклениците. Ако бях аз, щях да откажа и да вдигна страхотна врява.

— Така е, само че ти не си строител, представител на работническата класа, роден в началото на XX век. Боб. По онова време Сайтхил не е бил обикновено село. Хората са почитали местния земевладелец като крал. Не бих отхвърлил вероятността да са заплашили семейството на нашия строител. Тези хора не са си поплювали.

— Земевладелец?

— Всичко тук е принадлежало на Мингис Фаркър, основател на едноименната банка.

— Значи, подозирате него? Притиснал е някакъв местен строител да прикрие следите, след което се е отървал от него? — Навъсения Боб беше, меко казано, силно скептичен, а докато слушаше теорията му, Маклейн не можеше да обвини стария си приятел в прекомерна недоверчивост. Това, което му се стори очевидно в потискащата атмосфера на местопрестъплението, в топлата стаичка в участъка изглеждаше като изсмукано от пръстите. Звучеше направо като нескопосано ученическо извинение. Само че това беше всичко, с което разполагаха.

— Не и Мингис Фаркър. Изключено. Виж, синът му Албърт е друго нещо. — Маклейн си припомни краткия разговор с Джонас Карстеърс. Нима отговорът беше толкова лесен? Не, нищо никога не беше лесно. — Всички улики до момента са само косвени. Нищо не знаем за семейството, а още по-малко пък за хора, които евентуално са работили за тях по време на войната. Слабо вероятно е да има някой, останал жив. Дори извършителят да е от фамилия Фаркър, всички са измрели, така че няма и кого да пъхнем зад решетките. Въпреки всичко обаче, най-малкото, което искам да направя, е да открия името на жертвата, а единствената ни нишка засега е търсенето на изчезнал строител. — Маклейн се обърна пак към младия детектив: — Стюарт, искам да изровиш всичко, до което можеш да се добереш, за Мингис и Албърт Фаркър. Щом приключиш, може да отидеш да помагаш на Боб в архива.

— Така ли? А аз какво ще правя там? — Старият сержант гледаше хитро, сякаш не знаеше каква ще е задачата му.

— Ще прегледаш досиетата на изчезналите хора и ще потърсиш добър строител, живял в района на Сайтхил. Според мен периодът 1945–1950 г. е достатъчен. Ако не попаднем на нищо, може да го разширим в една от двете посоки.

— От 1945-а? Сигурно се шегуваш. — Навъсения Боб изглеждаше ужасен.

— Знаеш, че има архиви за този период. Боб.

— Да. В мазето. В големи прашни кутии.

— Е, добре, вземи със себе си някого да ти помогне — каза Маклейн и като видя, че полицай Кид чука на отворената врата, добави: — Ето, виждаш ли, дори не се наложи да търсиш дълго.

— За какво става въпрос, сър? — Младата полицайка местеше поглед от Навъсения Боб към Маклейн и обратно, сбърчила вежди от тревога.

— Няма значение — каза Маклейн. — С какво можем да ти помогнем?

Тя влезе в стаята, а зад себе си дърпаше цяла количка, натоварена с картонени кутии.

— Това е плячката от апартамента на Макреди, сър. Криминалистите я огледаха, но се оказа, че всичко е чисто като съвестта на полицай Портър. Каквото и да означава това.

— Той е от „Свидетелите на Йехова“, полицай. Не се ли е опитвал да те привлече за каузата?

— Не, сър, поне не помня. Имам и съобщение от дежурния постови. Звънил е в кабинета ви, но никой не вдигал, а на мобилния телефон веднага се включвала гласова поща.

Маклейн извади телефона си. Със сигурност го беше оставил цяла нощ да се зарежда. Сега обаче дисплеят му беше тъмен, а натискането на бутона за включване не предизвика никаква реакция.

— Скапаната батерия пак се е изтощила. А защо не е звъннал направо тук? Остави. — Той погледна към самотния телефон до лаптопа. Може и да работеше, макар че досега не беше видял някой да го ползва. — И какво гласи съобщението?

— Мъж на име Доналд Андрюс иска да ви види. Във връзка с разпознаването на сина му.

— По дяволите! — Маклейн хвърли телефона си на Макбрайд. — Дай ми радиостанцията си. Трябва да се върна в моргата.

Доналд Андрюс не приличаше много на сина си. Ъгловатата челюст и издълженият нос изостряха чертите му, придаваха му вид на човек, прекарал твърде дълго време на ветровито място. Косата му бе късо подстригана, вече леко прошарена на слепоочията. Имаше пронизващи светлосини очи и говореше с акцент, типичен за районите близо до Лондон. Маклейн се разпореди и патрулна кола ги закара до моргата. Шофьорът остана в колата, надявайки се да не се забавят много.

Доктор Шарп бе подготвила тялото за оглед. Беше положено на маса в стаичка встрани от дисекционната зала и покрито с чаршаф. Когато пристигнаха, тя ги покани вътре, сетне внимателно повдигна чаршафа, като откри главата само до врата, за да не се види обезобразеното му гърло. Няколко минути Доналд Андрюс стоя безмълвен и неподвижен, вперил очи в бялото лице, после бавно се извърна към Маклейн.

— Какво е това? — попита той. — Какво, по дяволите, се е случило със сина ми?

— Съжалявам, сър. Това е синът ви, Питър Андрюс, нали? — Сякаш ледена ръка сграбчи вътрешностите на Маклейн.

— Аз… Да… Той е, поне така мисля. Но… Може ли да видя и останалата част от тялото? — Но не прозвуча като въпрос.

— Сър, не мисля, че идеята е добра. Той е…

— Аз съм хирург, по дяволите! Знам какво му се е случило.

— Извинете, сър. Не съобразих. — Маклейн кимна на Трейси, която отметна нацяло чаршафа. Най-вероятно тя беше зашила тялото, след като доктор Кадуоладър бе приключил с огледа. Маклейн бе впечатлен от уменията и прецизността й, но нищо не можеше да скрие факта, че Питър Андрюс е бил жестоко нарязан. Докато други бащи биха се ужасили, Доналд Андрюс извади очилата си и се наведе, за да огледа отблизо сина си.

— Той е — потвърди след няколко минути. — Има родилно петно, както и няколко други белега, които бих разпознал веднага. Все още не разбирам обаче какво му се е случило. Как е стигнал дотук?

— В какъв смисъл, сър? Бил е в това състояние, когато е умрял. — Маклейн преглътна. — Информираха ви как е починал, нали?

— Да, това също не е за вярване. Питър си имаше слабости, но депресията не беше една от тях.

— Знаехте ли, че е бил в последна фаза на раково заболяване?

— Моля? Не, това е невъзможно!

— Кога за последно видяхте сина си, сър?

— През април. Дойде в Лондон за маратона. Всяка година участваше, а събраните средства отиваха в полза на болница „Сик Кидс“.

Маклейн погледна обезобразеното голо тяло, което лежеше на масата. Беше наясно, че в маратона участваха всякакви хора, като някои просто вървяха, а не тичаха. Питър Андрюс изглеждаше така, сякаш би могъл да измине такова разстояние само с такси. Краката и гръбначният стълб бяха изкривени. Заради шевовете трудно можеше да се разбере в какво състояние е бил коремът преди аутопсията, но Маклейн помнеше огромната подутина.

— Явно болницата му е била много скъпа, за да полага тези усилия. Събираше ли големи суми?

— Не парите бяха важното, инспекторе. Правеше го заради тичането. За да те допуснат до Лондонския маратон, трябва да имаш някаква кауза.

— Съжалявам, сър, нима твърдите, че синът ви е бил редовен бегач?

Откакто навърши петнайсет години. Стана едва ли не професионалист. — Доналд Андрюс се пресегна и погали косата на мъртвия си син. Сълзи навлажниха обвиняващите му очи. — Последния път отбеляза отличен резултат — финишира за два часа и половина.