Естествена смърт

31.

Когато първата патрулна кола пристигна след пет минути, Маклейн седеше на каменните стъпала отвън и дишаше свежия градски въздух, като се опитваше да не мисли за видяното. Разпореди на двамата полицаи да проверят района. Беше се уверил, че задната врата на къщата е заключена. Докато те обикаляха, продължи да чака дежурния съдебен лекар. Скоро колата на оперативно-следствената група избоботи по улицата и от нея се изсипаха петима-шестима криминалисти. Сам се изненада, осъзнавайки, че се радва да види усмихнатото лице на госпожица-не-госпожа Ема Беърд, която вече бе успяла да извади цифровия фотоапарат от чантичката и да го окачи на врата си. След това се сети какво ще фотографира.

— Имали сте още един труп за нас, а, инспекторе? Нещо взе да ви става навик.

В отговор Маклейн се изсмя с половин уста, докато гледаше как криминалистите намъкват белите си хартиени гащеризони и вадят куфарите от багажника на микробуса.

— Какво сте докосвали? — попита го шефът на екипа и подаде на Маклейн бял гащеризон и ръкавици.

— Входната, вътрешната и задната врата. Освен това използвах и телефона, за да ви повикам.

— Вече не раздават ли телефони на инспекторите?

— Батерията ми падна. — Маклейн извади виновника от джоба си и го размаха пред криминалиста, после го прибра и започна да нахлузва гащеризона. Докато се приготвяха, стар очукан „Фолксваген Голф“ пристигна с гръм и трясък и паркира насред улицата, а от него излезе огромен мъж в зле скроен костюм. Взе лекарска чанта от седалката до себе си и се заклатушка към тях. Доктор Бъкли бе истински симпатяга, поне до момента, в който започнеха да му задават глупави въпроси.

— Къде е трупът?

— Трябва да се преоблечете, докторе — каза Маклейн, знаейки, че с тази реплика ще си спечели намръщена физиономия, и не остана разочарован. Настъпи малка суматоха, докато намерят комплект, който да е по мярка на исполина, но накрая всички бяха готови да влязат в къщата. Маклейн ги поведе директно към кабинета. За разлика отпреди малко, сега миризмата беше още по-ужасна. Над тялото лениво кръжаха домашни мухи.

— Мъртъв е — заяви доктор Бъкли, без дори да влезе в стаята, и се обърна да си тръгне.

— Това ли е? Няма ли да го огледате? — попита Маклейн.

— Това не ми влиза в задълженията и вие го знаете, инспекторе. Оттук се вижда, че гърлото му е прерязано. Смъртта е настъпила почти мигновено. Доктор Кадуоладър ще ви даде повече подробности, когато пристигне. Довиждане.

Маклейн проследи с поглед дебелака, който напусна къщата, и се обърна към криминалистите:

— Добре, може да започнете с тази стая, но не докосвайте тялото, докато не дойде патологът.

Като малка, но високоефективна група работливи мравки специалистите се разпръснаха и се заловиха за работа. Светкавицата на Ема блесна в момента, в който в стаята влезе и Маклейн. Първото нещо, което забеляза, бяха дрехите, прилежно сгънати и провесени на гърба на креслото в ъгъла на стаята. Риза, сако, вратовръзка. Погледна към тялото и си даде сметка, че е голо до кръста. След като заобиколи бюрото, потръпна от гледката: вътрешностите на адвоката бяха извадени и се точеха от скута му до излъсканото дюшеме. Столът бе избутан на известно разстояние от бюрото. Трупът седеше изправен, нагласен като за снимка, ръцете висяха от двете страни на торса. Кървави струйки се бяха стекли по голите ръце, а сега кръвта капеше от върховете на пръстите му. На пода се бяха образували две локвички. На бюрото пред Карстеърс лежеше японски кухненски нож с късо острие, целият в кръв и съсиреци.

— Добър вечер, Тони. По дяволите, какво се е случило тук?

Маклейн се обърна и видя на прага доктор Кадуоладър. Вече бе облякъл белия гащеризон, а зад него нервно пристъпваше доктор Шарп.

— Да ти изглежда познато, Ангъс? — Маклейн се отдръпна встрани, за да направи място на патолога.

— На пръв поглед, да. Очевидно копие на убийствата на Смит и Стюарт. — Кадуоладър се наведе над тялото и опипа раната на врата на Карстеърс. — На този етап не мога със сигурност да кажа кое е било първо — прерязването на гърлото или изкормянето. Също така е невъзможно да се каже дали нещо липсва. Я, какво е това? — възкликна той и отвори устата на трупа. — Трейси, моля те, плик за улики. И пинсета. Кадуоладър взе инструмента и започна да рови в устата. — Човек не би предположил, че ще се събере тук. Аха, ясно. Срязан е надве. Това обяснява всичко.

— Обяснява кое, Ангъс? — Маклейн потисна спазъма в стомаха си. Щеше направо да се изложи, ако повърнеше. Не беше някой новак, виждащ за пръв път труп. От друга страна, беше дошъл тук, за да вечеря с Карстеърс.

— Това, инспекторе, докторите наричат черен дроб.

С върха на пинсетата Кадуоладър вдигна слузеста кафяво лилава ивица плът и я пусна в разтворения плик.

— Убиецът е отрязал това дълго парче и го е натъпкал в устата на жертвата си. Не мога да установя дали дробът е на жертвата, но не виждам друга причина да го разпори така. — Той посочи пихтията, в която се бяха превърнали гърдите и стомахът на Карстеърс. — Да го откараме в моргата и да видим какво друго ще научим.