Естествена смърт

59.

— Закъсня, Тони. Нетипично е за теб.

— Извинявай, Ангъс. Изскочи нещо. Без мен ли започнахте? — Маклейн влезе в дисекционната зала, без да се бави. Тя не беше любимото му място, а напоследък прекарваше прекалено много време в нея.

— Ами да — отговори Кадуоладър. Беше се навел над гол труп и изучаваше едната му ръка. — Направи ли им рентгенови снимки, Трейси? — попита той.

— Да, докторе. На негативоскопа са.

Кадуоладър отиде пред стената, където закачените плаки се осветяваха отзад. Маклейн го последва, благодарен, че не му се налага да гледа повече самото тяло.

— Виждаш ли това? — Докторът посочи множество светли и тъмни сенки по снимките. — Силно раздробени костички на пръстите. При това положение се очаква ръцете да са на кървава каша, например като прегазени от валяк или нещо подобно. Наблюдаваме обаче само охлузвания. Добре де, сериозни, но в никакъв случай не и животозастрашаващи. А после имаме и това. — Свали снимките и закачи нови. — И двете бедрени кости са натрошени. Пищялът също. Ето и тук. — Последва нова серия от снимки. — Ребрата са на парчета. Мисля, че само едно е останало здраво.

Маклейн потрепери, сякаш усетил болката.

— Сбил ли се е?

— Не, не се е сбил. В боя участват двама, а той е бил помлян, без да има възможност да отвърне. Остеопороза в напреднал стадий. Костите са като порцеланови. Трошат се при най-лек удар. Не е трябвало много, за да бъде убит. Предполагам, че парче ребро е пробило белия му дроб и се е удавил в собствената си кръв.

Маклейн погледна към мъртвеца на масата.

— Бил е машинист на влак. Как е можел да изпълнява задълженията си, след като костите му са били в такова състояние?

— Навярно е внимавал много — каза Кадуоладър. — Съмнявам се обаче, че е щял да запази още дълго тайната си.

Патологът се обърна към тялото и продължи аутопсията, а Маклейн зае обичайното си място. Трейси успя да свали частични отпечатъци от охлузванията по врата на мъжа, сетне заедно отвориха гръдния му кош.

— Така и предполагах — каза Кадуоладър след едва ли не безкрайните минути, изпълнени с неприятни жвакащи звуци. — Четвъртото и петото ребро. И двете забити директно в десния бял дроб. В левия също, но само петото. Сърцето също не е в добро състояние. Дори може да се е предало още преди да се е удавил.

След като всичко приключи и Трейси започна да зашива Дейвид Браун, Маклейн последва Кадуоладър в кабинета му.

— Е, каква е присъдата, Ангъс?

— Бил е пребит, вероятно от доста едър мъж, защото тези отпечатъци предполагат дебели пръсти. Обикновено човек на неговата възраст и с неговото тегло би оцелял, но с тези слаби кости и сърце… Можел е да се строполи на земята по всяко време и без боя. Викаш, че е онзи машинист, така ли?

Маклейн кимна.

— Значи, сме късметлии.

— Не може да се каже същото и за него.

— Така е. — Кадуоладър замълча за момент, после се сети нещо. — Между другото, беше прав.

— За кое?

— За онова самоубийство. Андрюс. Огледах още един път тялото и открих под ноктите му незначителни следи от кръв и кожа. Търкал ги е много усърдно, на места буквално си е свалил кожата. Баща му ми каза, че бил направо маниак на тема чистота. Което прави избрания начин за самоубийство още по-странен.

— Имаш ли представа чии може да са кръвта и кожата?

— Пробите бяха толкова малки, че едва стигнаха за обикновен анализ, но със сигурност не са негови. Ако държиш, мога да ги изпратя в лабораторията за ДНК анализ, обаче допускам, че вече знаеш чии са.

Маклейн кимна, но изобщо не му допадаше фактът, че е бил прав.

Върна се в участъка почти по тъмно. Още един напрегнат ден. Още един ден, без да са намерили Клоуи или убиеца на Алисън. Или мистериозния шести мъж. Поне Макреди беше под ключ и нямаше да изчезне. И това беше нещо.

— О, инспекторе. Шефката иска да ви види. — Дежурният сержант Бил го пропусна през задния вход.

— Каза ли за какво става дума?

— Не, само че било спешно.

Маклейн забърза по криволичещите коридори, чудейки се за какво ли го търсят. С лека тревога почука по касата на вратата на шефката. Макинтайър вдигна поглед, от каквото там четеше и му махна да влезе.

— Току-що ми се обади главен инспектор Джеймисън от Централното управление в Глазгоу, Тони. Твоето младо протеже детектив Макбрайд им изпратил някакви интересни снимки и Джеймисън е разтревожен откъде ги имате.

Глазгоу, а не Абърдийн. Маклейн въздъхна с облекчение.

— Значи, са ги разпознали, госпожо?

— Да, разпознали са ги. Фотографиите са от редица случаи от изминалите три години. Може би си спомняш войната за пазара на сладолед.

Маклейн си спомняше, само че не за сладолед се бяха избивали бандитите в Глазгоу.

— От колко различни местопрестъпления са?

— Не каза, но можем спокойно да допуснем, че който е публикувал въпросните снимки в интернет, тогава е имал достъп до информацията на криминалистите в Глазгоу. А тъй като през същия период Ема Беърд се е обучавала в Абърдийн, старши инспектор Дъгит се принуди да я освободи с раболепни извинения.

По дяволите. Ето че пак го направи. Намеси се в чужд случай и го разреши.

— Донякъде го успокоява единствено фактът, че истинският виновник заема килията, освободена от госпожица Беърд.

— Съжалявам, госпожо. Длъжен бях да разследвам задълбочено нейния случай.

— Дори и след като я заведе на вечеря? — Макинтайър повдигна вежди. — Не ме разбирай погрешно, Тони. Мисля, че си много добър детектив, но ако продължаваш да настъпваш хората по мазолите, ще останеш инспектор до края на кариерата си.

Можеха да се случат и по-лоши неща. Не беше от онези, дето драпаха със зъби и нокти за по-висок пост. Всичко, което искаше, беше да залавя лошите.

— Ще го имам предвид, госпожо.

— Запомни го, Тони. И ден-два не се мяркай пред Чарлс Дъгит, ясно? Направо е откачил.

Маклейн тръгна с бърза крачка през участъка с надеждата, че няма да срещне никого, който да го забави. Трябваше да запише всичко, което му се въртеше в главата, преди да го забрави. Имаше връзка между Около, Андрюс, Дент и Браун. Всеки беше свидетел на смъртта на предходния. Не му се мислеше как всичко това се съчетаваше с казаното от мадам Роуз. Трябваше да има рационално обяснение, но най-доброто, което му хрумваше, бе, че някой е манипулирал тези хора. Първо да убият определен човек, след което да се самоубият. Дали беше възможно? Ако да, кой бе убил Браун и го бе захвърлил в уличката, и къде беше сега? И кого беше убил Браун?

Върху купчината документи на бюрото му го чакаше писмо. Взе го и му направи впечатление, че адресът е написан на ръка, а логото беше на адвокатска кантора „Карстеърс Уедъл“. В плика имаше един-единствен дебел лист хартия, изписан със засукан почерк, припрян и труден за четене. Обърна го и видя подпис, а под него отпечатаното име на Джонас Карстеърс. Седна зад бюрото си и светна лампата, за да чете по-лесно.

Маклейн се взира още няколко минути в широкия небрежен почерк, като от време на време обръщаше листа, сякаш нужната информация беше от обратната страна. Карстеърс обаче не му бе написал това, което трябваше да узнае на всяка цена: името на командира си. И какво означаваха думите за баба му? Адвокатите никога не бяха конкретни. Всичко беше казано завоалирано. Сега нещата сякаш бяха дори още по-отчайващи, отколкото преди да научи за съществуването на писмото. Нямаше нищо повече от намеци и предупреждение за следващо брутално убийство.

Нещо прищрака в ума му. Ново убийство. Повторение на ритуала. Момиче на прага на женствеността. Ехо защо бяха отвлекли Клоуи Спайърс. Беше толкова очевидно, че му идваше да се срита заради непрозорливостта си. Взе телефона, за да се обади, но в същия момент той иззвъня в ръката му.

— Маклейн слуша — излая припряно в слушалката, нетърпелив да приключи набързо разговора. Времето изтичаше. Нуждаеше се от отговори и този път нямаше да му попречат никакви адвокати лешояди.

— Тук детектив Макбрайд, сър. Обадиха се от затвора „Сохтън“.

— Така ли? Тъкмо щях да им звъня. Стюарт, незабавно трябва да разговаряме с Макреди. Той знае кой е отвлякъл Клоуи Спайърс и знае какво ще й направят.

— Това ще е доста трудно, сър.

Дъхът на Маклейн секна.

— Защо?

— Тази вечер Фъргюс Макреди се е обесил в килията си. Мъртъв е.