Естествена смърт

37.

— Еха, та вие си имате цял дворец, сър.

Детектив Макбрайд стоеше на широкото стълбище във вестибюла и гледаше към стъкления купол на покрива, два етажа по-нагоре. Маклейн го остави да позяпа малко и се обърна шепнешком към Навъсения Боб:

— Сигурен ли си, че е удачно да го въвлечем в това?

— Смятате, че не може да му се има доверие ли, сър? Той е добро момче.

— Не съм казал обратното — отговори Маклейн, макар че имаше своите резерви. Можеше да повика Отдела за борба с наркотиците, да информира шефката и кого ли още не, но ако тръгнеше по каналния ред, най-малкото щяха да го отстранят от активните разследвания. Докато не изчистеха името му. Дори и тогава случката щеше да му тежи като воденичен камък до края на кариерата — инспекторът с кило кокаин в тоалетното казанче. Най-доброто решение беше да сподели с колкото се може по-малко хора, да проведе свое разследване, макар да подозираше кой стои зад всичко. — Повече се притеснявам за бъдещето му в полицията, ако се разбере, че е бил замесен.

— Значи, за мен не се притеснявате, така ли? — Навъсения Боб се престори на обиден. — Не се безпокойте за него, сам пожела да участва.

Маклейн погледна младия детектив, като се зачуди с какво бе спечелил лоялността му.

— Ако мога, ще му се реванширам. И на двама ви — каза той.

Навъсения Боб само се изсмя и го сръга в ребрата.

— Добре, сър. Къде е? Хайде, че губим ценно време за пиене.

— На горния етаж.

Антъни им показа пътя. Минаха през спалнята му и влязоха в банята. Капакът на казанчето стоеше недокоснат на пода заедно с подозрителния пакет.

— Успя ли да вземеш набора за снемане на отпечатъци? — попита Маклейн, докато Навъсения Боб раздаваше латексовите ръкавици.

— Всеки момент ще пристигне — отговори Боб. В този момент на вратата се позвъни.

— Кой?

— Това трябва да е Ема — обясни Навъсения Боб.

— Ема? Ема Беърд? Да не си й казал?

— Тя е експерт по дактилоскопия и може да носи със себе си набор, без да предизвика подозрение. И нещо повече, ако намери отпечатъци, може да ги пусне в базата данни. Освен това е новобранка — няма врагове, нито на кого да се подмазва. Е, поне засега.

Отново се звънна и макар и същият, този път звукът беше някак по-настоятелен, сякаш изискваше отговор. Маклейн одобряваше включването на Ема още по-малко, отколкото на Макбрайд, но пък имаше доверие на Навъсения Боб. Като се изключеше очевадната грешка с бившата госпожа Боб, преценката му за хората като цяло бе правилна. Освен това си беше истина, че имаха нужда от квалифициран криминалист. Изправи се и отиде да отвори вратата.

— Не знаех, че заплатите на инспекторите са толкова високи. Може ли да вляза? — Ема беше с всекидневно облекло — избелели джинси и широка тениска. Провесен на едното й рамо, се поклащаше фотоапаратът, който не успяваше да уравновеси с тежестта си теглото на очуканото алуминиево куфарче с набор за отпечатъци.

— Благодаря ти, че дойде. Оценявам го. Дай да ти помогна. — Маклейн взе куфарчето и я поведе към стълбите. Тя го последва, а стъпките й отекваха по плочките. Антъни се обърна и видя, че е с черни каубойски ботуши с шпори. Определено извън регламентираното служебно облекло.

— Боб каза, че е спешно. Трябваше ли да се преоблека?

— Няма проблем, добре си си така. Просто не съм си те представял в такъв вид. — Маклейн усети как върховете на ушите му се зачервяват. — Насам — каза и тръгна нагоре по стълбите.

— Направо в спалнята. Харесвам директните мъже. — Ема погледна леглото, когато минаваха покрай него. — Малко е тясно за вкуса ми.

В банята Навъсения Боб бе отворил пакета и оглеждаше съдържанието му с намръщено лице.

— Прилича на кокаин, сър. Няма как да съм сигурен без тест, но най-вероятно е наркотик, освен ако имате навик да държите талк в тоалетната. И струва доста пари, бих казал, десетки хиляди. Кой би пожертвал такава сума, само и само да ви натопи?

— Не правя предположение, обаче бих допуснал, че е човек, който може да си позволи скъпо преустройство на товарен склад в Лийт.

— Добре казано. Трябва да разберем откъде е дошъл, но това означава, че трябва да сме го намерили някъде.

— Не е задължително — каза Ема. — Мога да извърша теста, без да го регистрирам в системата. Едни хора от лабораторията ми дължат разни услуги, така че може да го минем като стандартен тест.

— Ще ми направиш ли тази услуга? — Маклейн не беше сигурен защо го подкрепя, но й беше благодарен.

— То се знае, ама няма да ти излезе евтино.

— Какво имаш предвид? — Той погледна пакета на пода до тоалетната чиния. Имаше неща, които никога не би направил, дори от тях да зависеше работата му. Дори да беше заложена на карта свободата му. Ема проследи погледа му и се засмя.

— Вечеря.

На Антъни толкова му олекна, задето Ема нямаше предвид наркотиците, че му отне известно време да осъзнае какво всъщност е поискала. Навъсения Боб сподави кикота си, а Макбрайд определено изглеждаше смутен. Със сигурност не си беше представял така детективската работа.

— Добре, но се опасявам, че няма да е днес, освен ако броим за вечеря пица и бира заедно с тези двама загубеняци.

— Категорично нямах това предвид.

— И аз така си мисля.

Вече минаваше полунощ, когато най-сетне приключиха с пълния оглед на къщата. Явно за да се подсигури, освен кокаина в тоалетната, неизвестният благодетел на Маклейн беше скрил в резервоара със студена вода на тавана и пакет с пари — няколко хиляди в употребявани банкноти от десет и двайсет паунда.

Ема намери пет-шест частични отпечатъка, повечето по задната врата и в банята. Един полуразмазан свали от лъскавата каса на вратата за тавана. Беше близо до подаващата се главичка на недозабит пирон, която вероятно беше скъсала латексовата ръкавица. Някой очевидно се бе опитал да го зачисти с груб парцал, което породи известни подозрения. Иначе къщата бе пълна е отпечатъци, основно на Маклейн.

— Къщата има аларма, нали? — попита Ема, докато хапваха пица и пийваха бира, насядали около кухненската маса. Като всичко останало в къщата, и последните бутилки от мазето бяха на година и половина, но явно на никого не му пукаше.

— Да, обаче не съм убеден, че изобщо върши работа. Последно чух, че „Пенстемин“ се опитвали да разберат точно какво е направил Макреди на системата им. Взех да съжалявам, че залових това копеле.

Навъсения Боб се облегна назад и въздъхна тежко.

— Мислите, че ви е намразил толкова, че да ви спретне това? Човекът изобщо не е бедняк, но чак пък толкова?

— Сещаш ли се за друг?

Спусналата се над масата тишина бе достатъчна като отговор.

— Е. утре още рано сутринта ще проверя отпечатъците. — Ема погледна часовника си. — Тоест днес. Наистина трябва да тръгвам. — Тя избута назад стола си и се изправи. Маклейн я изпрати до вратата.

— Благодаря ти, Ема. Знам какъв риск поемаш, задето ми помагаш.

— Така си е, но познавам наркоманите и ти не си от този тип хора. Що се отнася до парите, собственик си на такъв имот, тъй че за какво са ти?

— Дано не се наложи да го доказвам на другиго. Убеден съм, че си наясно колко неприятно ще стане, ако се разчуе. За всички нас.

Тя се усмихна и около ъгълчетата на очите й се образуваха бръчици.

— Не се притеснявай, гроб съм. Дължиш ми обаче вечеря, предпочитам на свещи.

Навъсения Боб и детектив Макбрайд застанаха на вратата до него, когато Ема потегли.

— По-добре внимавайте с нея — каза Боб. — Носи й се славата, да знаете.

— Ти я доведе — поде Маклейн, но видя усмивката на Боб и спря. — Изчезвайте. Прибирайте се вкъщи.

Проследи с поглед как се отдалечиха в нощта, после се върна в кухнята. Кокаинът и парите лежаха на масата до остатъците от пицата. На сутринта, макар и студена, пицата все още щеше да става за ядене, но наркотиците и парите си бяха проблем. Маклейн погледна часовника на стената. Беше късно, но не прекалено късно. Не и за това. А и що за приятел ти е човек, когото не можеш да събудиш посред нощ?

Телефонът иззвъня три пъти, преди Фил да вдигне. Звучеше леко задъхан. Антъни не искаше да гадае за причината, имайки предвид всеизвестната неприязън на бившия му съквартирант към физическите упражнения.

— Фил, извинявай, че звъня по това време, но имам нужда от услуга — каза Маклейн със стегнатия във фолио пакет кокаин в ръка. — Чудех се дали може да ползвам пещта, която имаш в прекрасната си лаборатория.

Рейчъл беше с Фил, когато се срещнаха пред задната врата на научния комплекс, което изненада Маклейн. Нямаше никакво съмнение, че е била с приятеля му, когато се обади, но за какво й беше да идва с него? В този предутринен час щеше да е доста по-приятно да се излежава, макар и сама.

— Благодаря ти, Фил. — Маклейн преметна торбата през рамо. Беше изненадан колко тежат килограм кокаин и петдесет хиляди паунда в небелязани банкноти. Особено когато ги носиш по улиците в малките часове. Мислеше си да хване такси, но реши, че колкото по-малко свидетели има, толкова по-добре.

— Дори не знам какво е това — каза Фил, — но главите ни са на дръвника заради теб, Тони.

— Ще влезем ли? — Маклейн кимна към вратата, нетърпелив да се отдалечи от всевиждащите очи на охранителните камери.

— Разбира се. — Фил въведе кода си на панела до вратата, който любезно избипка и отключи. Дъното на коридора и складовите помещения тънеха в сумрак. Безмълвно изкачиха две стълбища и пресякоха стая, пълна със скъпа апаратура, която жужеше и бръмчеше, а накрая стигнаха до кабинета на Фил. Чак след като вратата се затвори зад него, Антъни въздъхна с облекчение. Остави торбата на бюрото и им разказа за случилото се.

— Не трябва ли да докладваш за това в полицията? — наруши Рейчъл неловката тишина, в която потънаха след края на разказа.

— В най-добрия случай ще ме отстранят за шест месеца, докато ме разследва Вътрешният отдел. Дори и да не намерят нищо, до края на кариерата си ще остана ченгето с килото кока и петдесетте бона.

— Със сигурност няма да е толкова зле, нали? — попита приятелят му.

— Фил, не познаваш ченгетата. Независимо от заключенията, тези неща остават завинаги в досието ти. Нямам никакви мръсни тайни за криене, но това не означава, че вътрешните няма да изровят нещо. След като това е оставено в къщата на баба, сто на сто има и в апартамента ми. Ще се намерят и достатъчно информатори от криминалния контингент, които на драго сърце ще потвърдят какво ли не, дори накрая да се докаже, че лъжат.

— Защо? — Рейчъл се оттласна от стената, на която се бе подпряла, отвори торбата и извади пакета с банкноти.

— Да пукна, ако знам. — Маклейн сви рамене, може би дори малко прекалено театрално. — Сигурно съм вбесил някого.

— Значи, искаш да ги изгорим? — попита Фил. — Искаш да изгорим петдесет бона немаркирани банкноти?

— Искам да унищожа дрогата. Това със сигурност. Бих предпочел и парите да заминат с нея. Честно казано, нямам представа дали са крадени и откъде са изобщо. Не са маркирани, но може да има друга уловка.

— На мен ми се струва чиста загуба. Ами ако наистина няма никакъв начин да се проследят? Това със сигурност ще вбеси човека, който ти ги е подхвърлил, защото полицията няма да ги намери и ти няма да бъдеш злепоставен.

Маклейн погледна парите в ръцете на Рейчъл. Беше дошъл тук с намерението да унищожи всичко, защото той самият не се нуждаеше от тях. По ирония на съдбата обаче парите можеха да се използват за нещо добро.

— Добре. Дай си шепата. — Пакетът беше добре стегнат и все още посипан със сив прах там, където Ема бе търсила отпечатъци. Той внимателно го разви и извади първата пачка. — Рейчъл, ще запишеш ли серийните номера, които ще ти продиктувам?

Отне им десетина минути, преди Маклейн да реши, че е достатъчно. Беше извадил достатъчно банкноти на случаен принцип, за да ги провери дали не са фалшиви. Върна ги при останалите, стегна отново пакета и го връчи на Фил. Рейчъл, на свой ред, му даде листа със серийните номера.

— Ще видя дали не съвпадат с номерата на банкноти от скорошни обири — каза Антъни. — Ще проверя и дали са истински. Дотогава никой да не ги пипа. Скрий ги някъде, където няма да ги открият случайно. Положително не държиш да те заловят с мръсни пари, нали? Ако се окажат чисти, използвайте ги за сватбата си.

— Ти не ги ли искаш? — попита Фил.

— Не. Между другото, поздравления.

— Моля?

— За годежа ви. Забелязах, че не отрекохте, когато споменах за сватба.

— Нали щяхме да го запазим в тайна, докато взема магистърската си степен? — Лицето на Рейчъл пламна и тя тупна Фил силно по гърба.

— Не се притеснявай, Рейчъл. Докато не го обявите официално, съм гроб. — Маклейн се ухили, за пръв път се почувства в добро настроение от денонощие насам. — А сега хайде да изгорим малко наркотици.