Естествена смърт

49.

Не знае откога стои в градината и се взира в смълчаната къща. За кратко беше тъмна, сега отново има светлини… може би. От колко дни е така? Умът му е престанал да работи както трябва преди доста време. Сега може само да се подчинява. Гласовете не толкова му говорят, колкото направляват действията му. Контролира тялото си не повече, отколкото би го контролирала кукла. Болката обаче усеща, макар че не може да направи нищо против нея.

Знае, че плячката му е там. Може да я помирише, без да знае какво точно помирисва. Плесенясали листа и топла суха пръст. Далечните изгорели газове от колите се смесват с аромата на малц от пивоварната. Стомахът му гори от киселината, която преминава в червата на вълни от спазми, но той стои, чака и наблюдава.

Нещо прошумолява и със злостно ръмжене си пробива път през храстите. Поглежда надолу и вижда куче — доберман с купирани уши. Оголва зъби срещу него и в гърлото му загъргорва заплашително ръмжене. Гласовете разделят устните му, а дълбоко от гръкляна му се надига странно съскане. Стреснатото куче изскимтява, чуканчето на опашката му се свива между задните крака. По земята потича тънка струйка, а острата миризма на урина изпълва въздуха.

Още едно изсъскване — и волята на кучето окончателно е пречупена, то побягва направо през храстите, откъдето е дошло, като в стремежа си да се отдалечи, дори забравя да скимти. Той винаги се е страхувал от кучета, но гласовете са замесени от друго тесто.

Главата му клюмва, сякаш всички мигрени на света са си уговорили среща в нея. Усеща цялото си тяло подпухнало и раздуто — като на онези гладуващи африкански деца, които е гледал по телевизията. Всяка става в тялото му гори, сякаш хрущялът е изтръгнат и заменен с шкурка. Въпреки това стои и наблюдава.

Нови шумове. Нещо едро излиза от скривалището си и се запътва към светлината. Той бавно се обръща и поздравява човека, но вътрешно крещи от болката, която му причинява всяко движение. Гласовете обаче му помагат да запази спокойствие.

— Какво правите тук? — пита го мъжът, но думите му сякаш долитат от милион километри. Гласовете повеляват: „Нападни!“, и той трябва да им се подчини.

Скача, ала тялото му е изнемощяло от глада и хилядите болежки. В ръката му има нож. Не знае как се е появил там, нито колко време го е стискал в пестника си. Няма значение. Важно е само нападението. И болката.

Нещо се счупва и той разбира, че е ръката му. Мъжът е едър, много по-едър от него, и изглежда като онези мъже във физкултурния салон, към които се е стараел да не поглежда. Гласовете обаче му заповядват да го атакува, така че той прави именно това. Посяга към очите, забива нокти в кожата.

— Дребно лайно такова, ще те претрепя! — Мъжът е ядосан, а гласовете пищят от удоволствие. Той удря отново и юмрукът попада в носа на мъжа, от който руква кръв. Въпреки болката на агонизиращото си тяло, изпитва мимолетен триумф.

След което получава удар в лицето. Ръка като огромна животинска лапа го сграбчва за гърлото и започва да изцежда живота му. Вдига го над земята и го запраща надалеч. Той се стоварва с глух удар на земята и всичко почернява. Болката е навсякъде, дошла е да го прибере. Гореща течност с вкус на бълбукащо желязо изпълва гърлото и устата му. Повече не може да диша, не може да вижда, да усеща. Чува единствено победоносния кикот на гласовете, които го оставят да умре.