Естествена смърт

35.

Навъсения Боб четеше вестника си, вдигнал крака на масата с веществените доказателства, когато Маклейн най-накрая се добра до стаята.

— Всичко наред ли е, сър? Имате вид на човек, намерил червей в ябълката си.

— Какво? А, не. Добре съм. Боб. Малко съм шокиран. — Той съобщи на сержанта новините.

— Мамка му! Ударихте джакпота. Какво ще кажете да ми заемете някоя и друга десетачка?

— Не е смешно, Боб. Оставил ми е всичко, освен активите на фирмата. Защо, по дяволите, му е било да го прави?

— Нямам представа. Може да няма наследници. Може да си е падал по баба ви и да е решил, че е по-добре да остави всичко на вас, отколкото на някой приют за бездомни животни.

„Да си е падал по баба ви“. Думите на Боб събудиха спомен, потиснат от пороя скорошни събития. Няколко снимки в пустата й спалня. Мъж, който не е дядо му, но прилича на баща му. Който прилича и на него самия. Възможно ли е да е бил младият Карстеърс? Дали? Не. Баба му никога не би направила такова нещо. Или пък…?

— Променил го е едва миналата седмица — отговори Маклейн на въпроса на Боб, както всъщност и на своя. Опита се да възстанови в съзнанието си малкото разговори, които бе провел със стария адвокат след смъртта на баба си. Беше се държал любезно, на моменти почти фамилиарно. На погребението обаче беше разсеян и явно чакаше някой да се появи. После дойде странният разговор следобеда, преди да бъде убит. За какво ставаше дума? Какво послание от баба му трябваше да му предаде? Дали не беше нещо, което самият Карстеърс е искал да му каже? Нещо бе смутило стареца. Само дето никога нямаше да научи какво.

— Не знам от какво се оплаквате, сър. Не е често срещано явление адвокат да дава пари.

Маклейн се опита да се усмихне на шегата, но установи, че му е трудно да го направи, затова попита:

— Къде е детектив Макбрайд?

— Отиде до вестник „Скотсмън“. Спомена нещо за ровене в архивите им.

— Ще търси информация за Албърт Фаркър. Добре. Докъде стигнахме с Макреди?

Навъсения Боб остави вестника си, свали крака от масата и се поизправи на стола.

— Идентифицирахме предмети от пет обира. Не всичко, обявено за откраднато, е тук, но имаме достатъчно, за да пъхнем Макреди задълго зад решетките. От компютърния отдел също докладваха, че са почти готови с компютъра му. Съмнявам се, че този път ще се отърве, колкото и хитър адвокат да си наеме.

— Добре. Ами копчето за ръкавели? В компютъра му има ли информация или адрес, свързани с него?

Навъсения Боб разрови купчината пликчета на бюрото си, измъкна тънко снопче листове и взе да ги разгръща, докато накрая попадна на това, което търсеше.

— Преди седем години е било откраднато от някакъв адрес в Пеникук. Госпожица Луиза Емерсън.

— Кражбата регистрирана ли е в полицията?

— Ще проверя, сър. — Навъсения Боб се премести на лаптопа и чукна няколко клавиша. — В базата данни няма нищо за този адрес или това име.

— Не съм се и надявал. Докарай една кола, Боб. Отиваме на разходка.

Градчето Пеникук се беше сгушило в малка долина на петнайсет километра южно от Единбург, а криволичещата река Еск го пресичаше по средата. Маклейн имаше полуизбледнели спомени за семейни екскурзии през уикенда до Бордърс, със спиране за сладолед в „Джапети“ по пътя към историческите забележителности. Отегчаваше се до смърт от студените древни постройки, но обичаше да седи на задната седалка в колата на баща си, да гледа как пустата и дива местност отвън профучава покрай тях, да заспива от ритмичния звук на гумите по шосето и шума на двигателя. Обичаше и сладолед. Оттогава досега градът се беше разраснал по хълмовете, както и на север, в посока към казармите. Главната улица бе превърната в пешеходна зона, „Джапети“ отдавна го нямаше, а на негово място се издигаше безличен супермаркет.

Къщата, която търсеха, бе горе-долу извън границите на града, накрай шосето за Пентланд Хилс. Отделена от пътя с голяма градина и заобиколена от големи дървета, къщата бе построена от тъмночервен пясъчник, имаше високи тесни прозорци и островръх покрив. Най-вероятно бивш дом на духовник от времената, когато от свещениците се очаквало да имат дузина деца. Колата пое по дългата чакълена алея и когато спря пред каменната веранда, тумба кутрета изхвърчаха през вратата с възбуден писклив лай.

— Мислиш ли, че е безопасно да слезем? — попита Навъсения Боб, когато Маклейн посегна да отвори вратата. Посрещна го море от мокри носове и развълнувано джафкане.

— Куче, което лае, не хапе. Боб. — Той се наведе и жертвоготовно подаде ръката си да я подушат и олижат. Сержантът остана на мястото си с неразкопчан колан и затворена врата.

— Не се безпокойте. Хапят само когато са гладни.

Маклейн вдигна поглед от навалицата около ръката си и видя едра жена с гумени ботуши и пола от туид. Сигурно наближаваше шейсет, в едната ръка държеше градинарски ножици, а в другата носеше плитка градинска кошница.

— Териер „Денди Динмънт“, нали? — Той потупа едно от зверчетата по главата.

— Точно така. Приятно е за разнообразие да срещнеш образован човек. С какво мога да ви помогна?

— Инспектор Маклейн, единбургска полиция. — Показа служебната си карта и изчака, докато жената вдигна очилата, висящи на верижка около врата й, и ги сложи на носа си. Вгледа се първо в малката снимка, после в него. — От много време ли живеете тук, госпожо…?

— Джонсън, Емили Джонсън. Не се учудвам, че не ме познахте, инспекторе. Все пак са минали повече от трийсет години, откакто се видяхме за последно.

Ако трябваше да бъде по-точен, годините бяха трийсет и три, а по онова време той още нямаше навършени пет. Мястото беше кът от гробищата „Мортънхол“, където погребаха майка му и баща му. Боже, понякога светът беше толкова малък.

— Мислех, че след самолетната катастрофа сте се преместили в Лондон.

Това бе късче от сведенията, до които се беше добрал преди много години, като тийнейджър, когато бе обсебен от мъртвите си родители и събираше всяко зрънце информация, до която можеше да се докопа. За тях и за останалите хора, които бяха загинали в същия самолет.

— Прав сте, така беше, но преди около седем години наследих тази къща. Уморих се от Лондон и това се оказа идеалното място да се оттегля.

— Не се ли омъжихте повторно? След… сещате се.

— След като свекър ми уби съпруга ми и вашите родители в онзи проклет самолет? Не. Не намерих смелост да мина отново през същото. — Лицето на жената се сгърчи в гримаса. — Но вие надали сте дошли, за да се отдадем на спомени, инспекторе. Изобщо не очаквахте да ме заварите тук, така че споделете какво ви води насам.

— Един обир, госпожо Джонсън, извършен в тази къща непосредствено след смъртта на госпожица Луиза Емерсън.

— Луиза беше братовчедка на Тоби. Беше омъжена за Бърти Фаркър. Старият Мингис им подари тази къща за сватбата. Представяте ли си? Луиза си върна моминското име след смъртта на Бърти. Май че беше в началото на 60-те години, поне така мисля. Беше голям ужас. Той се напи като свиня и се заби в автобусна спирка. Тя живя тук до смъртта си. Чак след това разбрах, че ми е завещала къщата. Предполагам, че не е имало на кого другиго от семейството да я остави.

— Да разбирам ли, че тук е имало вещи на Албърт Фаркър?

— Естествено. Повечето от тях дори са още тук. Членовете на фамилия Фаркър никога не са били принудени да продават нещо, за да посрещат нуждите си, ако ме разбирате.

Маклейн погледна към огромната къща, а след това и към по-малката постройка наблизо, която всъщност беше преустроено едновремешно помещение за коли. До нея имаше съвременен гараж, от който се подаваше носът на чисто нов „Рейндж Роувър“. Някои хора привличаха парите като с магнит; те бяха толкова богати, та дори не забелязваха, ако са били ограбени. Той такъв ли беше? Такъв ли щеше да стане?

— Знаехте ли, че тук е имало обир, госпожо Джонсън?

— Не, за бога. Кога казахте, че е станало?

— Преди седем години, на 14 март. В деня на погребението на госпожица Емерсън.

— За пръв път чувам. Влязох във владение на къщата чак през юли същата година, защото трябваше да се уредят куп формалности. Всъщност затова се върнах в Шотландия, а след като вече бях тук, осъзнах колко съм намразила Лондон. — Госпожа Джонсън се спря да си поеме дъх и присви очи. — А вие откъде знаете, че е имало обир, инспекторе?

— Заловихме крадеца по време на опит за обир в друга къща. Водел си е бележки къде е бил, както и подробности за всеки случай.

— Колко глупаво от негова страна. Какво е взел оттук?

— Няколко дребни предмета, включително златно копче за ръкавели, за което успяхме да установим, че е било собственост на Албърт Фаркър.

— И това важно ли е?

— Може да се окаже улика при разследването на особено жестоко убийство.

— Явно и преди сте се срещали. Научихте ли това, за което дойдохте?

Маклейн замислено гледаше пътя, докато шофираше обратно към града. Навъсения Боб не слезе от колата по време на целия разговор.

— Госпожа Емили Джонсън беше омъжена за Андрю Джонсън, а през 1974 г. баща му Тобаяс пилотира самолета, който се разби в склона на Бен Макдуй по пътя от Инвърнес за Единбург, и уби себе си, сина си и родителите ми. — Той безстрастно изложи фактите и се запита как се случваше така, че нещо все му ги напомняше. — За последен път я видях на погребението им.

— Боже мой! Помислете си само колко нищожна е вероятността да излезе нещо от това?

— По-голяма, отколкото си мислиш, Боб. — Маклейн му разясни заплетените обстоятелства, които свързваха настоящия собственик с Бърти Фаркър.

— Значи, смятате, че Фаркър е вашият човек, а?

— Един от тях. Попитах госпожа Джонсън дали прякорът Гуляйджия й говори нещо, но тя отрече. Все пак обеща да потърси на тавана стари снимки и лични вещи. Освен това ми каза и още нещо интересно.

— Така ли? Какво?

— Че Фаркър и Тобаяс Джонсън са били стари приятели. По време на Втората световна война са служили заедно в някакви специални части в Западна Африка.

След това помежду им се възцари мълчание. Маклейн зави към Рослин и загадъчната църква на селцето, покрай Лоунхед и синия склад на „Икеа“, чийто паркинг гъмжеше от нетърпеливи купувачи. Минаха през подлеза и пресякоха Бърдихаус, а накрая се изкачиха по хълма в посока гробищата „Мортънхол“, квартала Либъртън Брей и центъра на града. На минаване покрай входа на крематориума Маклейн натисна спирачките и сви през портала, а подире му се разнесе яростният клаксон на задната кола. Навъсения Боб опря ръце в таблото и заби крака в пода.

— Господи! Предупреждавайте, като решите да правите така.

— Извинявай, Боб. — Маклейн спря на паркинга, угаси двигателя и хвърли ключовете на спътника си. — Откарай колата в участъка. Аз имам да свърша нещо тук.