Храна за акули

10. Предложение за работа

— Ало?

Гласът му трепереше.

— Кой е на телефона?

— Райън Болт.

— Господи, Райън, колко се е променил гласът ти. Мики е.

Райън се усмихна.

— Къде се губиш, по дяволите? — започна да играе и да се преструва той.

— В „Бел Еър“ съм. Настанил съм се в президентския апартамент. Вдигнал съм купон край басейна. Пълно е с лесни мишени. Заобиколен съм от двайсет и пет годишна полугола плът.

— Ами колата ми е на поправка — взе да го увърта Райън.

— Ще изпратя хора да те вземат. Чакай у вас. Купонът тече.

Райън беше твърде скапан и притеснен, за да излиза, но Мики не му остави друг избор. Сетне му хрумна, че може би трябва да се пребори с депресията си, да бъде човек като Мики и да се наслаждава на живота. Вероятно така нямаше да мисли за бъркотията, в която се бе превърнал животът му. Спомни си, че Мики може да превръща в реалност разни неща.

Хотел „Бел Еър“ беше холивудски аквариум, в чиито живописни води лениво плаваха лебеди. Богатите риби имаха частни вили и се излежаваха край басейна в очакване на края на бракоразводните си дела. От време на време в ресторанта се вмъкваше някоя финансова акула. Гръбната му перка изсъскваше, а неискреността беше заседнала между зъбите му като остатъци от храна.

Тони Нюйоркчанина закара Райън там с дълга черна лимузина и го поведе към президентския апартамент, който се намираше зад басейна.

Телохранителят почука на вратата и тихо каза:

— Аз съм.

Вратата се отвори и Райън видя най-красивата жена на света. Тя беше на двайсет и седем-осем години и имаше лъскави черни коси. Очите й бяха зелени, а смуглата й кожа — досущ естествена коприна. Беше облечена в екип за тенис, разкриващ изящните й, загорели от слънцето крака. Какво ли правеше Мики край басейна, когато тази богиня го чакаше в апартамента, помисли Райън.

— Райън?

Тя като че ли го познаваше.

— Да…

Гърлото му беше пресъхнало, а стомахът пареше.

— Това съм аз, Лусинда. Сестрата на Мики. Не ми казвай, че си ме забравил.

— Лусинда… — най-после каза той, като отчаяно се мъчеше да си спомни.

— Да. Виждали сме се, когато бях малка — усмихна се тя. — Тогава ти бях много навита.

Райън се опита да се ухили похотливо, но не успя.

— Влез. Мики говори по телефона.

Тя го покани в обзаведената с антични мебели стая. Тони застана до вратата. Мики беше с гръб към тях. Беше облечен в риза на точки и бермуди. Обувките беше нахлузил на бос крак. Скъпият му „Ролекс“ блестеше алчно и неприкрито.

— Добре. Провери онази работа и ми се обади.

Той затвори и се обърна. Кръглото му херувимско лице мигновено се преобрази и засия в усмивка.

— Хей, Райън… Сестра ми е станала голяма хубавица, нали?

— Да.

Райън не можеше да откъсне очи от нея.

— Тя е в лятна ваканция.

Мики прегърна Лусинда.

— Нали не си още в колежа? — попита Райън.

— Завърших „Сара Лорънс“ и сега правя докторат по психология в Калифорнийския университет.

— Не я пуснах в Харвард — ухили се Мики.

— След петното, което лепна на фамилното име, там щяха да ме поставят под денонощно наблюдение — пошегува се тя.

— Е, хайде, не бях толкова зле… Нали, Райън?

— Беше ужасно зле — усмихна се Райън, припомняйки си почивните дни, когато се бяха срещнали случайно в Ню Йорк, докато учеха в колежа.

— Трябва да тръгвам. Имам урок по тенис в един часа. Радвам се, че те видях, Райън.

Лусинда спря пред него, протегна ръка и го погледна в очите… После излезе.

— Хайде да обядваме — предложи Мики. — Запазил съм маса в ресторанта на хотела.

Управителят ги настани на най-хубавите места.

— Хей, Райън, не ме разбирай погрешно, но добре ли си?

— Разбира се. Защо?

— Изглеждаш скапан. Да не взимаш наркотици, а?

— Не. Какви ги дрънкаш? Да не си се побъркал?

Мики не се беше променил. Както винаги, говореше без заобиколки. Още притежаваше онова излъчване, което привличаше хората.

— Лусинда е много красива — каза Райън, опитвайки се да смени темата.

— Да, много е сладка. Дава съвети на хлапета, които не могат да си закопчават панталоните. Прекарва часове наред с тях.

Управителят донесе менюто и извади тефтер да запише поръчките.

— Хей, Клод… Би ли донесъл истинско сухо шардоне „Акация“?

Клод се поклони и излезе.

Мики поръча и за двамата, сякаш желанията на Райън нямаха значение, но това някак изглеждаше в реда на нещата.

— Е, как я караш?

— Страхотно — излъга Райън.

— Говорят, че си плюл на репутацията си — намръщи се Мики. — Чух, че изказваш собствено мнение и когато те видели да се задаваш, спускали кепенците. Мисля, че това не е характерно за теб, и реших да те намеря. Какво става?

Усмихваше се, но очите му бяха сериозни.

— След смъртта на Мат всичко тръгна наопаки. Ще го превъзмогна.

Райън си спомни, че Мики бе долетял, когато Мат умря. Настани се в къщата за гости в Бел Еър и уреди всички формалности. Дори избра дрехите, с които погребаха Мат.

Сервираха обяда и Мики започна да яде с апетит, докато Райън само побутваше храната в чинията си.

— Виж какво, не искам да ти го казвам в очите, затова, ако прекалявам, кажи ми, но ако искаш да смениш професията си, може би имам нещо за теб… Ще се разнообразиш.

— Какво имаш предвид?

— Имам едни приятели. Понякога вършим и бизнес. Те издигат кандидатурата на един човек за президент на Съединените щати… Трябвал им специалист, който може да прави документални филми. Знам, че за теб това е фасулска работа — имаш награди „Еми“ и тъй нататък, но ако искаш да се махнеш за известно време от тези тъпанари в Лос Анджелис, може да се обадя на приятелите си.

— Документален филм ли? Никога не съм правил документални филми.

Сърцето на Райън биеше учестено. Нещо безразсъдно му казваше да се съгласи… и да се махне оттук и от всички онези спомени и мрачни кошмари. Егоцентричното еднообразие на живота му го съсипваше. Трупаше лъжа след лъжа с надеждата, че всички, които познаваше, ще се провалят, а той ще спечели. По-рано не беше такъв. Знаеше, че по някакъв начин е отровил душата си…

— Слушаш ли ме? — попита Мики и го откъсна от мислите. — Както вече казах, моят бизнес не е такъв, но знам, че мога да уредя въпроса. Виж какво… Трябва да остана тук един ден и да се погрижа за някои неща вместо татко. Утре ще заминем за Ню Джърси и ще те запозная с онези хора.

Райън се бе вцепенил от нерешителност. Мики разбра това.

— Какво е станало с теб, Райън? Седиш тук с вкисната физиономия. Старият ти приятел Мики трябва да ти влее малко енергия.

Нещо относно енергията на Мики съживи стари емоции.

— Защо не? — изтърси накрая Райън. — Обади се.

— След като се съгласи, мога да ти кажа, че ми спаси кожата — ухили се Мики. — Обещах на онези хора, че ще намеря човек, който да направи филма, а ще им доведа самия носител на „Еми“ Райън Болт. Ще се шашнат.

Райън усети, че се изчервява.

Мики погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Би ли ми направил една услуга? Преди да възникне въпросът с документалния филм, обещах на Лусинда да вечеряме заедно. Заведи я някъде.

— Разбира се.

— А утре тримата ще летим със самолета на баща ми за Ню Джърси. Ще бъде като едно време.

Събитията се развиваха толкова бързо, че Райън не можеше да им се противопостави.

Седяха на верандата на къщата и гледаха жълтия залез. Тя се беше преоблякла и сега носеше шорти и копринена блуза. Беше изумително красива. У нея имаше нещо много мило и непринудено и Райън имаше чувството, че се намира в присъствието на кралска особа. Почувства прилив на сили от блясъка в зелените й очи.

Съвсем неочаквано той се чу да казва:

— Напоследък имах ужасни неприятности. Държах се неразумно. Имах…

Той млъкна. Защо разказваше тези неща на това прелестно момиче? Говореше като луд.

— Пристъпи на безпокойство ли? — довърши мисълта му Лусинда.

— Да, сънища, в които ме преследват загадъчни тъмни зли същества.

— Отблъснал си сенките си.

Той я погледна. Тя се бе вторачила в очите му, изцяло погълната от него.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти дам една книга… Казва се „Среща със сянката“. Нещо в стила на Карл Юнг и Джоузеф Камбъл. Страхотна е. Там пише, че ако отричаш тъмната си страна, ще се задушиш. У всеки живее по един дявол. Децата, с които работя, са толкова гневни, че могат да извършат убийство. Може би в миналото си имаш нещо, което искаш да потиснеш. Разбереш ли какво е то, ще бъдеш свободен.

— Имаш предвид нещо от миналото ми, което дори не си спомням?

Лусинда кимна.

— И то има нещо общо с Мат?

— Възможно е, но Мат е в съзнанието ти. Сянката е в твоето подсъзнание. Загубата на Мат може да я е размътила… като утайка, която се издига от дъното.

Той се вгледа в нея. Седяха в това изкуствено езеро с водни лилии и бели лебеди, в средата на този неспокоен град, дишаха мръсния въздух и разговаряха за психическото му състояние, и въпреки това всичко изглеждаше напълно естествено.

— Ще се омъжиш ли за мен? — пошегува се Райън.

— Ако ме беше попитал, когато бях на седем години, отговорът щеше да е „да“.

Настъпи мълчание.

— Мислиш ли понякога за Рекс? — внезапно попита Лусинда.

Лицето й беше странно безизразно.

— Да, от време на време.

Той се зачуди защо го пита.

— Тогава се запознахме — каза тя.