Храна за акули

1. Спортният клуб

3 януари 1996

Мики Ало спусна седалката, но не заспа, а се загледа през прозореца на частния си самолет към синьо-зеления риф на четиристотин и петдесет метра отдолу. Пилотът на баща му, Майлоу Дълио, току-що бе съобщил, че ще се приземят на най-големия от Бахамските острови. Мики потърка наболата си брада и се зачуди какво се опитва да направи Пол Аркет. Телефонният разговор беше странен. Гласът на Пол скрибуцаше от разстояние две хиляди и четиристотин километра.

— Не мога да ти кажа по телефона… но е важно. Може да кацнете на изоставеното военно летище на Санд Долар Бийч. Няма да минавате през митническите или емиграционните власти. Никой няма да разбере, че сте тук.

Тони ди Марко Нюйоркчанина и Боно Котето хъркаха доволно на двете задни седалки. Тони беше телохранител на Мики още от края на 70-те, когато Ало учеше в Харвард, а сега беше негова дясна ръка. Нюйоркчанина беше нисък и мускулест. Главата му беше колкото гума на камион, а лицето — като лунен кратер. Навремето Боно Котето бе получил прякора си в Ню Йорк заради кражбите на котки, но сега се справяше със специалните задачи на фамилията Ало. Работеше предимно за Мики, защото Джоузеф беше болен. Котето беше слаб и имаше лице на ястреб. Като повечето крадци на котки, Господ го бе създал да се промъква през отдушниците на климатичните инсталации и тесните отвори.

Налягането в сивата кабина се промени, когато Тони и Боно се надигнаха и потъркаха очи.

След две минути самолетът се приземи и спря. Мики се обърна към двамата си телохранители.

— Не знам какво става. Намерете карта на това шибано място и докарайте кола. Не я взимайте под наем. Откраднете някоя и бъдете нащрек. В случай че ми дотрябвате, искам да сте готови за действие. Никакви телефонни обаждания, нито контакти с когото и да било. Да няма следи, че сме били тук.

Неизвестно защо Мики надушваше неприятности.

Майлоу отвори вратата и вълна от горещ въздух и влага блъсна Мики. Под сянката на едно дърво беше паркиран син форд с английска регистрация. Колата прекоси пистата и спря до самолета. Мики погледна надолу. От нея слезе красив млад мъж. Беше облечен в шорти за тенис и синьо поло.

— Добре дошли на Бахамските острови, мистър Ало — усмихна се той.

— Кой си ти, по дяволите? — презрително попита Мики.

— Уорън Сакс. Аз съм консултант по медиите на сенатора Аркет.

Мики се обърна към Тони и Боно.

— Шибана работа. Къде изчезна цялата онази загадъчност? Ние гледаме да стоим надалеч от емиграционните власти, а Пол изпраща някакъв дрисльо да ме вози.

Мики не дочака отговора им. Слезе по стълбичката, носейки спортното си сако, и се качи в синия форд. Уорън включи на скорост и вдигна гюрука.

— Така е по-добре, отколкото с климатичната инсталация — любезно каза той.

— Къде е Пол?

— Сенаторът е в клуба. Имаме съвещание по планиране на медийните изяви. Каза да ви оставя пред бунгалото му.

Сакс пусна ослепителна усмивка на Мики, сякаш искаше да каже: „Не се тревожи, посветен съм в тайната“.

В миналото Спортният клуб беше истински рай за рибарите, но сега даваше подслон предимно на конгреси и летовници. Той представляваше голяма каменна сграда с керемиден покрив и гледаше към морето. Палмите и червените хибискуси се поклащаха от силния крайбрежен вятър. Имаше живописен дървен пристан, където бяха завързани три деветметрови яхти за спортен риболов. Уорън мина покрай клуба и пое надолу по обсипания с мидени черупки път, ограден от гъсто засадени мангови дървета. После спря пред едно усамотено бунгало.

— Следобедното съвещание ще свърши скоро. Съжалявам, че няма да чакате на по-хладно място, но сенаторът каза, че ще проявите разбиране.

— Добре — рече Мики и освободи човека, към когото изпитваше безпричинна неприязън.

Уорън включи на скорост и потегли. Моторът изрева твърде силно.

На бунгалото имаше дървена табела, която гласеше, че това е апартамент „Фламинго“. Външната врата беше заключена и Мики заобиколи отзад, където до банята на открито имаше остъклена врата. Също заключена. На стената сандъкът на климатичната инсталация ръмжеше зловещо. Мики изруга и ритна вратата. Счупи стъклото близо до дръжката. Бръкна вътре и отключи.

Апартамент „Фламинго“ беше малък и подреден. Мики разгледа хола, който беше обзаведен с розови плетени мебели, сетне отиде в спалнята и погледна голямото легло, покрито с тънък юрган на червени и бели цветя.

После се залови да претърсва бунгалото.

В чантичката с прибори за бръснене на Пол намери няколко снимки. Шест фотографии на Уорън, Пол и едно младо местно момиче, което едва ли имаше шестнайсет години. Снимките бяха отвратително извратени, но това не го изненада. Те потвърждаваха онова, което вече подозираше… Пол Аркет беше една голяма грешка.

Когато след двайсет минути Пол влезе в бунгалото си, Мики се беше опънал на розовото канапе и бе вдигнал крака на облегалката за ръце. Пол беше облечен в бели шорти за тенис и фланелка с емблемата на Спортния клуб. Макар и вече на шейсет и пет години, той още беше хубав и в добра форма. Тропическото слънце му бе придало приятен тъмен загар. Пол се усмихна на ниския пълен мъж. Мики беше на четирийсет и пет, а главата и краката му не стигаха до краищата на канапето.

— Бързо дойде.

— Обади ми се и ето ме тук, сенаторе.

Мики седна и напъха крака в обувките си.

Не се беше разхубавил през двете десетилетия, откакто Пол го познаваше. Беше все така дебел и мазен… Медицинска топка в панталон.

Пол се приближи до барчето, а Мики стана.

— Нещо разхладително?

— Защо не ми кажеш за какво ме повика, а после да се разкарам оттук, преди някой друг да ме е видял?

— Друг?

Гласът на Аркет прозвуча разтревожено.

— Да. Изпратил си някакъв тип да ме докара дотук. Нали никой не биваше да знае, че поддържаш връзки с нашето семейство? До първичните президентски избори в Айова остават само шест седмици.

— А, имаш предвид Уорън… — рече Пол и лицето му се разведри. — Той знае всичко. Можем да му имаме доверие.

— Нима? — тросна се Мики.

— Да. И не ми говори с такъв тон, Мики, защото няма да го приема нито от теб, нито от баща ти.

Лека-полека Пол свикна да държи на своето. Рядко се бе срещал с фамилията Ало. Не обичаше да го предизвикват. Беше забравил лова на патици преди двайсет години и странната усмивка на Мики, когато баща му застреля Рекс.

— Какво става? Каза, че било важно.

— Да… много важно. Мисля, че това ще отговори на всичките ни въпроси.

Той млъкна, сетне започна да разказва:

— Харлан Елис от Националния комитет на Демократическата партия се свърза с мен. Всъщност стоя тук два дни. Остави ми двама специалисти по проучване на общественото мнение. Разисквахме стратегията. Те са направили анкети и аз водя с голяма преднина в западните и в средните щати. Би трябвало да получа петдесет процента в Айова.

— Да… Знам. Затова те показвахме по Ю Би Си всяка вечер в продължение на един месец. Надявам се, че не ме накара да дойда тук, за да ми го кажеш.

— Демократическата партия иска да стана техен официален кандидат. Ще осигурят всичките средства за кампанията.

Гласът не можеше да прикрие вълнението му.

— Тогава всички искаме едно и също. Кажи им да се разкарат и ще го осъществим.

— Но ако Демократическата партия издигне кандидатурата ми и ме финансира, мисля, че няма да е необходимо ти и баща ти да участвате в това.

— Будалкаш ме, нали?

— Мики, нищо няма да се промени. Знаеш, че е много рисковано да се използват изпрани пари в кампанията ми. Ами ако някой разбере?

— Имаш предвид човек като Уорън ли?

— Демократическата партия има огромни резерви. Разполагат с консултанти по медиите, специалисти по проучване на общественото мнение, рекламни агенти, стратези… Цял щаб. Освен това могат да упражнят натиск върху другите кандидати да се откажат.

— Избий си го от главата.

— Не. Ще приема предложението им.

— Чичо Поли — иронично използва обращението от детството си Мики, — дай да изясним този въпрос… Татко и Майър купиха телевизионна мрежа и я използваха да ти създадат национална известност. Да те вкарат в Сената, да те включат в Бюджетната комисия и да те направят виден политик, а после, когато онези гадове от Демократическата партия се намесиха в нашата сделка, ти реши, че можеш да ме поканиш тук, да ме накараш да чакам в тази влажна розова дупка и след това да ме изриташ?

— Не е така…

— Ще ти направя една огромна услуга, Пол… Ще кажа на татко, че си се почувствал самотен и съм ти липсвал и затова си ме извикал тук. После ти ще кажеш на ония тъпанари от Демократическата партия да си обират крушите и ако отново се случи нещо подобно, лично аз ще изпразня една кофа с натрошени стъкла върху главата ти.

Пол и Мики стояха на няколко крачки разстояние, но Аркет усещаше почти свръхестествената топлина, която се излъчваше от дребния мъж. Все едно беше пред електрическа печка.

Пол направи една крачка назад, сетне продължи да отстоява позицията си.

— Заплашваш ли ме?

— Точно така. Радвам се, че позна.

— Няма да позволя да ме заплашват. Аз съм американски сенатор. Сигурно не мислиш, че ще търпя заплахи от теб или от когото и да е друг. Демократическата партия излъчва по един кандидат на всеки четири години. Те гарантират избора ми. Пък и вече се съгласих.

— Съзнаваш ли какво правиш, Пол? — попита Мики с монотонен и студен глас.

— Затова те повиках. Повече не искам да имам нищо общо с твоето семейство и с парите ви. Твърде опасно е. А сега, трябва да се връщам на съвещанието по политическата стратегия.

Мики взе късото си спортно сако. Снимките бяха в джоба му.

— Правиш грешка.

— Не мисля така, Мики. Всички одобряват това и смятат, че е най-правилно да приема предложението.

— Когато всички са единодушни, Поли, можеш да се обзаложиш, че има нещо гнило.

Мики не каза довиждане. Уорън Сакс го чакаше в синия форд. Потеглиха към изоставеното летище.

— Хубаво място — отбеляза Мики, като се усмихна на Уорън. — Апартаментът на Пол е страхотен. Всички ли са толкова готини?

— Да, приличат си. Моят се казва „Морска пяна“ и е целият в зелено. Наистина действа успокояващо.

— Ако отново дойда тук, ще поискам да ме настанят в него. До плажа ли е?

— Малко по-надолу от бунгалото на Пол. Досами пясъка — отговори Уорън и подпечата ужасната си участ.

Излетяха и Мики седна на задната седалка срещу Котето и Нюйоркчанина.

— Тони, отиди при Майлоу и му кажи да пусне разговора през скрамблера.

Мики изчака трите сигнала, които показаха, че устройството за електронно преобразяване на гласове е включено, после набра номера. След няколко минути се свърза с баща си.

— Да — каза Джоузеф на сина си, който кръжеше на триста метра височина над Големите Бахамски плитчини.

Гласът му прозвуча глухо. Емфиземата му се влошаваше. Течността в белите дробове клокочеше, докато говореше.

— Свързани сме със скрамблера, татко. Нямаше да ти се обаждам от самолета, но възникна един проблем.

— Казвай.

— Поли е изкукал. Демократическата партия му предложила да го издигне като свой кандидат. Ще приеме… Иска да го оставим на мира.

— Накарай го да промени решението си.

— Няма да стане, татко. Вече е дал съгласието си. Освен това подлага на риск безопасността ни. Направо ми каза да се разкарам.

— Какво предлагаш? — изхриптя старецът.

— Искам да се разделим с него. С мен са Тони и Котето. Ще го направим да изглежда като нещастен случай.

— Малко ми остава, Мики. Може би няколко месеца, най-много година. Отида ли си от този свят, бизнесът остава в твои ръце. Знаеш какъв е залогът, колко усилия положихме и колко ще бъде трудно да намерим заместник на Пол. Вземеш ли това решение, трябва да понесеш последствията.

— Утре ще бъда у дома.

Мики затвори и погледна Тони.

— Кажи на Майлоу да кръжи още един час, докато се стъмни, после да се върне и да се приземи без светлини.