Храна за акули

55. Оздравяване

На стотина километра южно от границата те намериха един усамотен залив, посочи на картата като Магдалена и хвърлиха котва.

След май дойде юни, а сетне юли. Живееха, без да се притесняват за нищо. Райън правеше гимнастика по два пъти на ден в продължение на два часа, като се съсредоточаваше не само върху крака, но и върху цялото си тяло и укрепваше мускулите. Лусинда готвеше, плуваше и се печеше гола на слънцето на предната палуба. А нощем се любеха под звездите.

Седмиците минаваха и единствената им връзка със света беше местната радиостанция и мексиканското корабче за лов на омари, което от време на време влизаше в залива. Два пъти седмично се обаждаха на Каз и Коул, които още не бяха успели да намерят Дейвид Роб. Соломон им обясни, че вече не е добре дошъл в Министерството на правосъдието и не му дават пропуск. Гласовете и на двамата звучаха уморено и отчаяно.

Атмосферните условия позволиха на Райън и Лусинда да хванат една радиостанция от Сан Диего, по която предаваха само новини и късно в една юнска нощ те научиха, че Хейз Ричардс е заминал за Европа и обсъжда световните събития с държавните глави. Той се върна в Съединените щати през третата седмица на юли за конгреса на Демократическата партия, но Райън и Лусинда не го гледаха, защото телевизорът не приемаше толкова отдалеч. Соломон им разказа за това по телефона.

— Онова шибано копеле… Трябваше да го чуете. Щял да накара Америка да заработи отново, и още как. Ще я накара да заработи за шайка мафиоти. По Ю Би Си казаха, че бил кандидат-президентът на 90-те и Рузвелт на нашето време. Така се вбесих, че ми се дощя да се застрелям.

След конгреса Хейз избра сенатора Бен Савидж от Калифорния за кандидат-вицепрезидент, после пак отиде в Европа, където се снима с арабски крале и балкански президенти. Каз им разказваше за събитията. С всяко обаждане им се струваше все по-отчаян.

След два месеца Райън укрепна достатъчно, за да прави по няколко несигурни крачки без патериците.

Един следобед отидоха с гумената лодка до брега. Беше топло и рядко обличаха дрехи. Бяха сами в уединеното заливче. То беше техният рай. Всички сенки в живота им бяха отмити от океана и изгорени от яркото слънце. Бяха донесли хавлии, храна и малката скара.

Райън бе твърдо решен да извърви цялата дължина на плажа. Лусинда го погледна и се засмя, когато той падна от лодката на двайсет метра от брега и започна да плува. Движенията му бяха грациозни и ставаха все по-силни. Преди два месеца Лусинда бе махнала конците от раната. Кожата на Райън беше придобила тъмнокафяв загар, с изключение на червената линия на белега.

Той излезе от водата. Дългата му руса коса беше почти побеляла от слънцето. Лусинда приближи лодката до брега и Райън й помогна да я изтеглят на пясъка. После тя грабна една хавлия и хукна към края на плажа.

— Къде отиваш?

— Можеш да ме имаш, ако ме хванеш — закачливо отговори тя.

Той се втурна след нея. Трудно му беше да тича в пясъка. Лусинда вървеше назад и се смееше. Накрая хвърли хавлията към него. Райън я хвана и отново побягна. Лусинда помисли, че може би го боли и изтича към него. Той я хвана за крака и я събори до себе си на пясъка. Прегърнаха се.

— Господи, обичам те — прошепна в ухото му тя.

— Чудя се защо — откровено каза Райън.

Лусинда долепи устни до неговите, а после той започна да целува тялото й. Зърната на гърдите й бяха възбудени от желание. Изпитаха едновременно оргазъм веднага щом той проникна в нея. Не можеха да се наситят един на друг.

— Бих искала престоят ни тук да няма край — каза тя.

— Споменът ще е вечен.

Вечерта извадиха от хладилника в яхтата последните две пържоли и ги опекоха на скарата. Наблизо нямаше град, откъдето да купят зеленчуци и плодове, затова за в бъдеще щяха да се хранят с намаляващия запас от консерви и с омарите и рибата, които успееха да уловят.

След вечерята легнаха на пясъка, хванаха се за ръце и се замислиха за първата си среща, когато Райън беше поканен в дома на семейство Ало за Деня на благодарността.

— Ти се появи на вратата и аз веднага се влюбих в теб. Как е възможно това? — зачуди се тя. — Тогава бях едва на седем години. Сякаш Господ ми каза: „Това е той“.

Райън заговори за Мат.

— Най-лошото от всичко е, че имаше толкова много неща, които исках да направим заедно с него, неща, които никога не станаха. Загуби, които не можах да преживея, защото те съществуват във въображението ми и се променят едновременно с мен.

Райън благодари на Лусинда, че е прогонила кошмара със сянката… Благодари й, че му е обяснила удавянето на Терънс… И че е разсеяла мрака от живота му.

— Ако оцелеем след цялата тази история, ще се омъжиш ли за мен? — попита накрая той.

Тя се подпря на лакът и го погледна. Лунната светлина се отразяваше в сините му очи.

— Бъди сигурен.

Райън свали пръстена на Мат от малкия си пръст… Това беше най-ценното му притежание, а струваше само двайсет долара — убедителен пример за безсмислието на кариерата му към богатството и властта. Сложи го на пръста на Лусинда и двамата се вгледаха в него, безмълвно празнувайки годежа си.

Една вечер в края на август Коул проведе телефонен разговор, който промени всичко. Тъкмо влизаше в пансиона в Джорджтаун, когато телефонът иззвъня и някакъв мъж с тънък глас от „Медикъл Груп“ във Феникс започна да говори с него.

Идеята да проверят старческите домове в южните щати като Хаваи, Флорида, Аризона и Ню Мексико беше на Каз. Според него възрастните хора отивали да живеят в места с по-топъл климат, защото кожата им ставала по-тънка, а кръвообращението — по-бавно. Двамата с Коул търсеха човек, който, изглежда, не беше включен в системата за медицинско осигуряване, а може би беше и починал. Бяха им останали само неколкостотин долара и трябваше някак да стеснят кръга на издирването.

— С мистър Харис от „Медикеър“ ли разговарям? — попита непознатият.

— Да.

— Получих писмото ви и отговарям на запитването ви относно Дейвид Роб.

Каз беше фалшифицирал едно писмо от социални и медицински грижи „Медикеър“. Сетне с Коул изпросиха от Карсън двеста долара, за да напечатат и размножат писмата и пликовете. „Това са последните, Коул. Повече не мога да ти давам пари“ — бе казал отчаяният му брат. Ето защо Коул и Каз заложиха пръстените и часовниците си.

Соломон бе написал кратко писмо, в което съобщаваше, че „Медикеър“ е прегледала сметката на Дейвид Роб и моли „Медикъл Груп“ да се свърже с тях. Направиха петстотин копия на подправеното писмо и ги изпратиха с надеждата, че никой няма да забележи, че на плика има марка, а не правителствен печат. Още не бяха получили отговор отникъде, но най-после им се обадиха от Феникс.

— Това домашният ви телефон ли е? — попита гласът.

— Частен дериват — отговори Коул, опитвайки се да накара човека да говори.

— Малко съм озадачен от вашето писмо. Проверявате Дейвид Роб, така ли?

— Извинете, но кой се обажда?

— Дейл Денисън от Програмата за социални грижи в югозападните щати. Свързани сме с „Медикеър“ и отговаряме за мистър Роб.

Коул намери писалка и започна да рови в чекмеджето за лист хартия.

— Само за да се уверя, че говорим за един и същи човек, бихте ли ми казали сегашния му адрес?

— Според нашата информация той е в старческия дом „Уайлд Оукс“ във Феникс.

— Бихте ли ми казали на колко години е, каква е била основната му професия и номера на социалната осигуровка?

— За какво са ви необходими?

— Проверяваме демографските статистики за хората над шейсет години, включени в списъците на „Медикеър“ — отговори Коул с надеждата, че заплетените му бръщолевения ще объркат достатъчно мистър Денисън и той ще престане да задава въпроси, на които не можеше да отговори.

— Аха, разбирам — каза озадаченият глас от другия край на линията.

— И така, трябва да ми кажете на колко години е, основната му професия и номера на социалната осигуровка.

— Ами добре. Мистър Роб е бил федерален служител. Участвал е в разработката на плана „Блу Крос“… На осемдесет и шест години е и номерът на социалната му осигуровка е 568-52-2713.

Каз се прибра в осем часа. Беше се опитвал да открие Дейвид Роб чрез Министерството на отбраната, но му отказаха. Беше ядосан, когато влезе, но щом чу, че Коул е успял, настроението му рязко се промени.

Старческият дом беше ниска едноетажна постройка на шосе 357 — магистрала, която минаваше през Феникс.

Каз и Коул платиха таксито, което бяха взели от летището, и влязоха в сградата. Онова, което видяха, дълбоко ти потисна.

„Уайлд Оукс“ беше място, където натъпкани с успокоителни лекарства, възрастните хора вегетираха, влачейки се едва-едва под зорките погледи на болногледачите. Каз се представи на една яка медицинска сестра от индиански произход на име Арлийн Клауд, която ги гледаше с неприкрита подозрителност.

— Аз съм Джоузеф Роб, а това е брат ми Дон. Братовчеди сме на Дейвид от Алтуна — обясни той на жената, която изобщо не повярва на думите му.

— Кого мислите, че будалкате? Документите на Дейвид Роб са у мен. Той няма роднини. Надживял е целия си род.

— С изключение на чичо си.

— Кой чичо?

— Чичо Сам.

Каз извади федералната си значка и я размаха.

— Ако продължавате да се държите така, сестро Клауд, ще ви изпратя призовка за съда, задето пречите на органите на властта да изпълняват задълженията си.

От всеки възможен отвор на тялото на Дейвид Роб стърчаха тръбички, а в гърлото му имаше разрез, през който на четири минути вкарваха кислород в белите му дробове. Теглото му беше не повече от петдесетина килограма. Лежеше в самостоятелна стая без прозорци. Най-хубавото нещо у него бяха очите му — тъмнокафяви и още озарени от светлината на интелигентността. Каз се приближи до него, дръпна един стол и седна.

— Мистър Роб?

Старецът го погледна и кимна.

— Аз съм Соломон Казоровски, а това е Коул Харис — започна Каз и му показа значката си от ФБР. — Трябва да разговаряме с вас за Гавриел Бах. Можете ли да говорите?

Мъжът отново кимна, после бавно отвори уста.

— Да.

Гласът сякаш излезе от дъното на прашен кладенец.

— През 1971 вие сте говорили с него за Майър Лански. Дали сте му някакви материали. Така ли е, сър?

Дейвид Роб изсъска отговора, като клатеше глава, за да бъде по-убедителен.

— Какво му дадохте, сър?

Възрастният мъж се вгледа в тях в продължение на един дълъг и тягостен миг. Сбръчканите му клепачи мигаха като фарове на отчаянието. После облиза устни, но не ги навлажни.

— Сър… какво имаше в куфара?

— Записи на подслушвани телефонни разговори — прошепна старецът. — С подземния свят.

— Незаконни записи?

Дейвид Роб кимна.

— Сър, спомняте ли си чии гласове бяха записани? На Джоузеф Ало?

Старецът ги погледна и не отговори. После затвори очи за минута. Когато ги отвори, погледът му беше отправен към Коул.

— Това беше толкова отдавна…

Кислородният апарат се включи автоматично и помпата вкара въздух в хлътналите му гърди.

— Къде са сега записите?

— Гавриел ги взе и не ги върна.

Дейвид Роб затвори очи и започна да диша тежко. Каз и Коул се спогледаха. Роб вече хъркаше. И сякаш да подчертае, че разговорът е приключил, кислородният апарат се самоизключи.

— Не мога да повярвам — рече Каз. — Загубихме цели два месеца, за да чуем това. Гавриел Бах е мъртъв.

— Гавриел Бах беше нещо като вълк единак в канцеларията на израелската прокуратура. Помня това, откакто отразявах процеса. Куфарът беше на масата му в деня, когато произнесоха присъдата. Не го остави при съдиите. Не мисля, че е предал записите на израелските власти. Освен това, след като случаят на Майър Лански е бил приключен, за какво би могъл да им послужи куфарът? Там е имало доказателства за престъпна дейност в Съединените щати.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Със записите е станало едно от двете — или ги е запазил, или ги е изхвърлил. Ти си ченге. Би ли изхвърлил доказателства, дори да смяташ, че едва ли някога може да ти потрябват?

— Разбира се, че не.

— Ето защо Бах може би ги е запазил. Куфарът може да е на някой таван.

— В Израел? Но ние имаме само десет долара. Как мислиш да стигнем дотам?

— Аз ще свърша черната работа. Ти работи върху тактиката — отговори Коул.

— Какво имаш предвид?

— Райън Болт има пари. Да го заведем в чужбина и да му позволим да финансира пътуването и престоя.

— Той е сакат и аматьор.

— Имаш ли по-добра идея?

Двамата излязоха от старческия дом и застанаха навън в трепкащата лятна жега, докато Каз се опитваше да се обади на Райън по клетъчния телефон на Пени Ало.

Беше девет вечерта, когато най-после се свърза с него.