Храна за акули

18. Преспиване с любимата

Четирийсет минути преди Демойн огромният самолет пропадна на няколко пъти във въздушните слоеве. Шкафчетата за ръчен багаж над главите на пътниците се отвориха и изсипаха съдържанието си. Стюардесите се усмихваха престорено, стиснали устни.

— Всичко е наред. Само лека буря.

Лека буря — дрън-дрън, помисли си Райън, намираме се в циклон.

Хейз Ричардс загуби самообладание. Релика Сън бе коленичила на седалката, гледаше назад и снимаше губернатора, който преглеждаше докладите за износа на зърно от Айова. Но когато самолетът за пръв път падна рязко надолу, очите на Ричардс се разшириха.

— Какво е това? Какво става?

Сюзан Уинтър се опита да го успокои.

— Лека буря.

Релика политна и щеше да удари главата си в тавана, ако Райън не я беше хванал за колана. Ала тя не свали камерата. Райън продължи да я държи, а самолетът пропадна в още една дълбока въздушна яма.

— Обърнете самолета — паникьосан прошепна Хейз. — Трябва да се върнем.

Самолетът се наклони надясно и се устреми надолу… Двигателите започнаха да вият, а на пода като градушка се посипаха чанти и куфарчета.

— Върнете се! Това е заповед — изрева Хейз с неочаквано силен глас. — Аз съм губернаторът на Роуд Айланд. Завийте!

Ей Джей Тийгардън бавно започна да си проправя път към него, като се държеше за облегалките. Падна на колене, но се изправи и продължи. Най-после стигна до Хейз.

— Републиканците от Айова стрелят по самолета — ухили се той.

— Искам да се върнем.

Хейз беше блед като руска принцеса, а очите му уплашено се стрелкаха насам-натам. Самолетът се наклони на една страна, а двата мотора пронизително изпищяха, когато засмукаха разредения въздух.

— Това е пряка заповед от губернатора на Роуд Айланд. Незабавно обърнете самолета!

Гласът на Хейз беше писклив и уплашен.

Релика Сън продължаваше да снима. Райън я държеше за кръста с две ръце. Тийгардън се наведе към тях.

— Изключете камерата. Мисля, че тези кадри няма да ви трябват.

Когато Релика изключи камерата, Хейз вече ридаеше.

— По дяволите, Хейз, престани! — извика Ей Джей и зашлеви ужасения губернатор.

В същия миг, като по чудо, самолетът излезе от въздушните ями. Всички седяха с отчаяни физиономии, като затворници, осъдени на смърт. Багажът и книжата бяха разпилени на пътеката между редовете.

След двайсет минути се приземиха в Демойн, Айова. Отвориха задната врата на „Боинг 737“ и пътниците помъкнаха багажа си като бежанци от тексаско наводнение.

Семейство Рошар ги посрещнаха на летището.

Сетне посетиха изложбата на селскостопанска продукция, където губернаторът Ричардс се снима с четири прасенца, раздава въздушни целувки и гледа представлението на расови коне. Семейство Рошар бяха намерили една ферма в Гринел, Айова, чиито собственици, Бъд и Сара Колфийлд бяха разорени. Хейз щеше да пренощува там.

Срещата между Хейз Ричардс и семейство Колфийлд беше заснета от Релика Сън. На хлътналата им веранда Хейз прегърна грубоватата съпруга на производителя на картофи.

— Много любезно от ваша страна да ме поканите в красивия си дом.

Той се поклони леко и задържа ръката на Сара малко по-дълго, за да покаже, че наистина проявява интерес. После всички влязоха в къщата и разгледаха неугледния хол. На полицата над камината имаше снимка на покойния им син, убит във Виетнам — Хейз я взе, дълго я гледа и внимателно я остави.

— Бъд младши загина, докато се опитваше да помогне на другарите си — каза бащата с глас, потреперващ от гордост.

Вечерта Ей Джей и Хейз се настаниха в малката спалня и започнаха да обсъждат утрешния дебат.

Стаята беше обикновена и нямаше излишна украса. Над дървеното легло и гардероба имаше избелели жълти пердета. В края на леглото беше сгънат разноцветен юрган, ушит от майката на Сара.

— В банята няма огледало — измърмори Хейз, като крачеше напред-назад.

— Ще го понесем — успокои го Ей Джей.

— Казвай — рече Хейз, примирен с условията.

Поне нямаше да споделя спалнята със съпругата си. Анита щеше да пристигне утре.

— Ще се придържаме към посланието. Хейз Ричардс ще направи така, че Америка да заработи за вас.

— Хайде, Ей Джей, трябва да кажа и още нещо… Те ще искат да разберат какви са възгледите ми по някои основни проблеми. Ами ако ме попитат за хомосексуалистите в армията? Какво ще кажа? „Америка ще заработи за хомосексуалистите“, така ли? Това е лудост!

— Не, няма да кажеш такова нещо. Ще изглеждаш възмутен. Ще погледнеш право в обектива и ще кажеш: „Мисля, че всички американци трябва да имат право да служат на родината си, ако желаят. Разбирам, че има проблеми и смятам, че можем да предложим задоволително решение. Но, по дяволите, това е още един пример за разделението на обществото. Спорим за хомосексуалистите в армията, когато истинската дискусия би трябвало да бъде каква е ролята на армията. Ще продължаваме ли да изразходваме една пета от брутния национален продукт за отбрана, когато хората в страната гладуват? Ще защитаваме ли демокрацията във всяка страна по света и ако е така, каква ще е цената? Кой плаща за това? Искаме ли пари от богатите нации като Япония, Германия и Кувейт, които покровителстваме? Или караме отрудените американски работници да плащат? Това са въпросите, с които ще се занимава президентството на Хейз Ричардс. Аз ще накарам Америка отново да заработи за всички вас“.

— Това са шибани бръщолевения, и ти го знаеш.

— Втълпи им посланието, Хейз. Това е най-сигурният път до Белия дом.

Хейз погледна лъскавите си белезникави нокти.

— Добре, щом искаш основен проблем, ще ти го предложа — продължи Ей Джей. — Другите кандидат-президенти се подмазват на гласоподавателите от Айова. Говорят онова, което смятат, че хората искат да чуят и никой от тях няма решение на проблемите. Айова е фермерски щат, затова всички поддържат протекциите за селското стопанство. А ние ще наблегнем на друго — на субсидиите.

Хейз го погледна така, сякаш Тийгардън бе изгубил разсъдъка си.

— Да атакувам субсидиите за селското стопанство в един фермерски щат? Да не взимаш наркотици?

— Направил съм проучвания. Всичко е точно. Ще изглеждаш смел в очите на фермерите. Хейз Ричардс казва истината. Знаеш, че това е политическо самоубийство, но майната му, ако не можеш да говориш откровено, тогава тази страна е много по-затънала в лайняното блато, отколкото си предполагал.

— Повдигнем ли въпроса за субсидиите, свършено е с нас.

— Не мисля така. Има голяма разлика между подкрепяната от теб селскостопанска програма и субсидиите, срещу които ще се обявиш. Програмата помага на малцина фермери, на хора като семейство Колфийлд. Те са демократи. Програмата им дава нисколихвени заеми и им плаща, за да не засяват нивите си. Ние подкрепяме това. Субсидиите помагат само на големите фермерски кооперации, а те са собственост на републиканци, които и без това няма да гласуват за теб, дори да им подариш трактори. Проблемът е идеален. Ще накараш другите кандидати да изглеждат като подмазващи се задници, а истинските фермери ще разберат, че не засягаш правата им, защото, повярвай, разликата между програма и субсидия им е известна. Ще ти напиша всичко. Само говори онова, което ти казвам… Какво мислиш?

Хейз изглеждаше уморен. Това не беше добър знак за началото на кампанията.

— И още нещо… Брентън Спенсър ще се заяжда с теб по време на дебата. Ще определи кандидатурата ти като неподходяща и неразумна. Когато настъпи сгодният момент, искам да го изгониш от сцената. Утре ще поговорим за това.

Ей Джей излезе. Хейз погледна през прозореца към опустошената ферма, в която Бъд и Сара бяха вложили живота си и щяха да загубят и помисли, че е по-добре да се отърват от нея.

Семейство Колфийлд бяха отстъпили дома си на Хейз Ричардс и предизборния му щаб и след вечерята заминаха да пренощуват у един съсед. Хейз се настани в спалнята им, а Малкълм и Ей Джей — в стаята на покойния им син. Сюзан Уинтър се разположи на дивана в страничната стая. За Райън определиха кушетката в кабинета на Бъд. Релика Сън предпочете да спи в микробуса, който беше паркиран в хамбара. Райън се притесни, че може да й е студено, но тя отхвърли възраженията му, грабна спалния чувал на Бъд и една възглавница и се отправи към вратата.

— Свикнала съм — усмихна се тя. — Пък и обичам да съм на студено. До утре.

Релика излезе и тръгна по вледенената земя към дървения хамбар.

Райън разгледа книгите в малкия кабинет на Бъд Колфийлд. Извади една, в която се разказваше за посевите, и я разтвори. Някои от редовете бяха подчертани и в полетата имаше бележки.

Изведнъж се почувства на друго място. Във въображението му се появи друг кабинет с книги. Червенокосото момче беше до него.

— Хайде, Райън — каза то. — Да се надбягваме до люлката.

В същия миг си спомни името му… Терънс Фишър. И образът му изчезна така внезапно, както се бе появил. Райън седна на кушетката в разхвърляния кабинет на Бъд.

На масичката за кафе имаше албум. Той го отвори и видя снимки от най-хубавите дни на семейство Колфийлд. Бъд младши. Последната снимка го показваше застанал на автобусната спирка. Беше в нова военна униформа и заминаваше за Виетнам.

Райън познаваше болката по загубата им.

Затвори албума и се замисли за Мат. После угаси лампата и легна. Чувстваше, че е близо до нещо важно — сянката. Скоро заспа.

И започна да сънува…

Стоеше до една люлка в непознат двор. Но знаеше, че е на седем години. Гледаше червенокосото момче на име Терънс, което се люлееше.

— Ще те изпреваря, Райън — извика то, скочи от люлката и хукна към къщата.

Райън побягна след него. И двамата тичаха с всички сили. Райън сякаш беше навсякъде, като в лошо монтиран филм… Отначало беше зад Тери, после се виждаше отстрани, сетне отново влезе в тялото си и побягна. Чу смеха си — тих и кънтящ. Тери заобикаляше басейна… И тогава червенокосото момче се подхлъзна и изпищя. Плисна вода. Сега Райън виждаше всичко в черно и бяло — някакви неясни очертания замъгляваха зрението му. Спря, погледна надолу и краката му се вцепениха. Искаше да протегне ръка на Тери, но го задържаше някаква невидима сила — не можеше да помръдне.

— Помощ! — пищеше Тери, който потъваше, поглъщаше вода и се опитваше да се измъкне на повърхността.

Споменът експлодира в главата на Райън като емоционална бомба…

— Помощ — изкрещя Тери… и се скри под водата.

Райън стоеше до басейна и гледаше ужасен как червенокосото момче потъва все по-надълбоко. Последното, което видя, беше зелено-червената риза на Тери, която лениво се развяваше върху тялото на мъртвия му приятел на дъното на басейна.

Райън се събуди.

Беше необикновено спокоен и ясно си спомняше съня. Беше убеден, че всичко това се бе случило в действителност. Знаеше също, че му е необходима помощ. Приближи се до телефона и с треперещи пръсти набра личната линия на Лусинда.

— Да? — чу се съненият й глас.

— Срещнах се със сянката.

— Страхотно — отговори тя, опитвайки се да разбере какво е настроението му.

— Едно момче на име Тери. Бяхме седемгодишни… и играехме в задния им двор. Той се удави. Аз го изоставих. Не се опитах да го спася.

Лусинда седна. Знаеше, че това може да е един от най-важните моменти в живота на Райън, и не искаше да го подминава нехайно само защото мислите й бяха замъглени от съня.

— Чакай малко — каза тя и изтича в банята да се наплиска със студена вода.

Избърса се с хавлията, върна се бързо в спалнята и седна на леглото… Пое дълбоко въздух и взе слушалката.

— Извинявай. Трябваше да затворя вратата.

— Аз го убих — сломен каза Райън. — Терънс Фишър живееше през една-две къщи от нас. Оставих го да се удави. На никого не съм казвал.

Спомените нахлуха в паметта му — изтича у дома си и плака в спалнята… Страхуваше се да каже на някой, че приятелят му е на дъното на басейна. Райън се задъха и започна да се поти.

— Стоях там и го оставих да се удави. Не казах на никого.

— Райън… Млъкни за малко и ме изслушай…

Гласът й беше спокоен и овладян. След миг той престана да говори.

— Поеми дълбоко въздух.

Лусинда го чу, че вдишва дълбоко.

— Искам да ми кажеш дали тогава можеше да плуваш.

— Не знам. Предполагам…

— Кога се научи да плуваш? Спомняш ли си?

— Когато бях на лагер.

— На колко години беше?

— Ходих на лагер през лятото, след като завърших четвърти клас.

— На колко години си бил в четвърти клас — на девет? Или на десет?

Последва мълчание, докато Райън се опитваше да си спомни.

— Да — тъжно отговори той. — На десет.

— Щом си бил на седем, когато Тери се е удавил, ти не си умеел да плуваш. Не си можел да го спасиш.

Райън се замисли върху думите й.

— Райън… Слушай, ще дойда при теб. Утре рано ще взема самолета и ще бъда там след дебата, но искам да си помислиш за нещо друго. Много задълбочено.

— За какво?

— Гледал си как приятелят ти умира, когато си бил на седем години. Не си го спасил, защото не си можел, но се чувстваш виновен… толкова виновен, че си забутал това в подсъзнанието си… Много дълбоко. Погребал си го там. После, след трийсетина години, когато е умрял Мат, ти си свързал двете събития.

Тя млъкна. Не й се искаше да прави това по телефона. Така нямаше възможност да гледа очите му и да следи реакцията, която предизвикваха думите й. Но в момента умът му беше отворен за предположения. Трябваше да му въздейства сега.

— Райън, мислиш ли, че удавянето на Мат е знак за някакво божие отмъщение, задето не си спасил приятеля си, когато си бил седемгодишен? Така ли мислиш, Райън?

— Да.

— Щом не си умеел да плуваш, тогава не си можел да го спасиш. Едната случка не е свързана с другата — каза Лусинда, като наблягаше на всяка дума. — Чуваш ли, Райън?

— Да.

— Срещнал си се със сянката и вече можеш да я отстраниш.

Двамата се заслушаха в тишината помежду им.

— Възможно ли е да съм влюбен в теб? — попита Райън.

— Надявам се да е така — тихо отговори тя.

Разговаряха още половин час за други неща. Лусинда се страхуваше да затвори, докато не се убеди, че Райън се е успокоил. Сънят беше прекъснал крехката му връзка с действителността, но това беше ново начало за него… А може би и за двамата.

Райън повече не сънува сянката.

Релика Сън се събуди в два часа след полунощ от някакво пъшкане и сумтене. Надигна се и погледна през прозореца на микробуса.

Хейз Ричардс лежеше върху Сюзан Уинтър. Бяха смъкнали само панталоните си, за да могат да се сношават. Опипваха се и се търкаляха в сеното като гимназисти. Релика ги гледа няколко минути, после тихо легна в спалния чувал и се заслуша как Сюзан стене все по-силно, докато завърши със задъхан писклив стон. После Хейз и Сюзан изпълзяха от хамбара, но Релика не можа да заспи. Щом човек като Хейз Ричардс може да бъде избран за президент, тогава имаше нещо отчайващо погрешно, мислеше си тя.

Когато в пет и петдесет и пет зората пукна, тя беше още будна.