Храна за акули

4. Сенки

Райън стоеше пред високата сграда на Сенчъри Сити и трепереше.

Току-що бе изкарал петдесетминутната терапия и се чувстваше като развалина.

След десет минути Елизабет най-после спря форда си пред него и натисна клаксона. Райън бързо прекоси нагрятия от слънцето тротоар и се качи в колата.

Елизабет му беше секретарка от десет години. Беше четирийсет и пет годишна, справяше се добре с работата и имаше чувство за хумор. На младини сигурно е била поразително красива, но сега не се грижеше за себе си. Завързваше дългите си кестеняви коси с прежда и носеше широки дрехи без определен стил. Беше разведена и нямаше деца. Напоследък нещата помежду им се промениха — Елизабет стана по-властната. Тя усещаше слабостта му и се възползваше от нея. Той вече не контролираше положението.

Елизабет зави на „Пико“ и подкара по магистрала 405.

— Не искам да минаваме по магистралата. Нали ти казах? Карай през Кълвър Към.

— Това е лудост, Райън. Хората използват магистралите всеки ден. Майка ми ще идва на вечеря. Трябва да свърша един милион неща. Ако мина по околовръстните улици, никога няма да се прибера вкъщи.

Тя продължи да кара по 405 до Санта Моника. Райън се бе вкопчил в дръжката на седалката и се бореше с пристъпа на паника. Не знаеше защо магистралите започнаха да го плашат. През последните два месеца не беше в състояние да шофира дори собствената си кола. Качеше ли се в мерцедеса, обземаше го такъв сковаващ страх, че дори не можеше да излезе достатъчно бързо от колата.

Само допреди една година той контролираше не само живота си, но и взаимоотношенията си с повечето хора. Спечели наградите на Гилдията на писателите и две „Еми“. Пресата го направи знаменитост.

Стигнаха до Санта Моника и поеха по крайбрежната магистрала. Като дете Райън бе карал сърф по продължение на целия бряг.

В колежа спортуваше усилено. Беше твърде нисък, за да стане професионалист, но футболът, сърфингът и хубостта му го направиха кралят на Станфорд. През последната година спечели конкурса по литература. Не послуша съвета на баща си и започна да пише сценарии за телевизията, вместо да се залови с кандидатстудентска подготовка, като правеше хамбургери в един от фамилните ресторанти.

След две години продаде първия сценарий и се премести в малък офис в Юнивърсъл Студиос. Никой не работеше по-добре и по-бързо от него и Райън бързо стана известен. Спечели достатъчно пари, за да се ожени за Линда, приятелката си от колежа. Тя беше толкова красива и русокоса, колкото той хубав и популярен и им отне доста време, докато открият, че са по-скоро влюбени в облика, който създават заедно, отколкото един в друг. Беше страхотно да си част от мечтите на другите. Но не можаха да издържат на хорската завист. След смъртта на Мат светлината за Райън угасна.

Излязоха от Санта Моника. Елизабет не попита за провала в Ен Би Си. Сигурно вече знаеше. Вероятно някоя от секретарките й бе съобщила новината, която вече се бе разпространила като горски пожар, опърляйки репутацията му и подгонила като диви зверове лъжите и полуистините. В шоу бизнеса провалите полепваха като мокри дрехи.

— Не попита за монтажната зала — най-сетне подхвърли той, за да отвлече вниманието си от червения пикап до тях.

До прозореца седеше едър и дебел мъжага с татуировки, които украсяваха бицепсите му като африкански накити.

— Чух, че си се заканил да пребиеш Марти Ланиер и си го нарекъл еврейски педераст.

— Не съм го наричал еврейски педераст.

Стомахът му се сви.

— Ами така казват всички.

— Трябва да им кажеш, че това не е вярно.

— Опитах се, но тези неща имат свой живот, Райън.

След трийсет минути Елизабет спря пред къщата му в северната част на Малибу. Сградата беше построена в испански стил и имаше сводести врати и пътеки, покрити с червени плочки. Райън слезе от колата, а Елизабет потегли към дома си.

Къщата му се намираше на Брод Бийч, сред големите пясъчни дюни. Обзавеждането беше по-скоро по вкуса на Линда, отколкото по неговия — множество цветя върху тапицерията на издутите кресла. Линда бе взела голямата къща в Бел Еър, а той остана тук. Предпочиташе плажа. Не можеше да понася коридора на горния етаж в къщата в Бел Еър, където бяха снимките на тримата, преди Мат да се удави. Лицата го гледаха от фотографиите със старинни лакирани рамки. Какво ли са мислили… докато се усмихваха до влека за ски… или на борда на „Линда“ — петнайсетметровата му яхта, кръстена на бившата му съпруга? Ето защо Райън напусна къщата със снимките и се премести на плажа.

Видя, че лампата на телефонния секретар свети. Имаше съобщение. Натисна копчето и първо чу собствения си глас — уморен и безжизнен.

— Здравейте, тук е Райън. Чуете ли сигнала, оставете съобщението си.

— Райън, Джери е. Какво, по дяволите, стана в Ен Би Си? Звъняха ми сума ти хора. Обади ми се. Не мога да се справя с тази гадост.

Агентът му. Страхотно! Нямаше други съобщения. Сякаш вече го бяха изхвърлили от Холивуд.

Защо ставаше така? Райън се вгледа в океана… в бялата пяна, която подскачаше игриво пред зелените вълни. После взе дистанционното управление и разсеяно включи телевизора.

— … не е въпрос на безработица или на съкращения — говореше мъжът от екрана. — Това е твърда икономика… не като огризките, които президентът Котън ни кара да преглътнем.

Котън, измъчван от тежко заболяване, бе решил да не се кандидатира за втори мандат.

Говореше Пол Аркет. Напоследък сенаторът от Невада получаваше повече ефирно време от всички други кандидат-президенти. Още не бе съобщил официално намеренията си, но явно щеше да го направи. Райън го помнеше отпреди двайсет години, когато бе отишъл на гости у Мики Ало за Деня на благодарността. Не се беше обаждал на Мики, откакто Мат почина. После се сети за кучето Рекс, което лежеше в тревата. Обезглавено. Мъртво.

Райън изключи телевизора и излезе на верандата, за да гледа залеза, който обагряше Тихия океан в зелено и червено. И тогава, за миг, в съзнанието му се появи образът на едно седемгодишно червенокосо момче. Люлееше се на люлка, като приклякаше, за да я издигне по-високо. Райън не си спомняше да го е виждал, но въпреки това момчето му се струваше познато. Сетне, точно преди да се съсредоточи върху чертите му, образът изчезна и го остави изпълнен с необясним страх. Нямаше представа кое беше момчето. Седна на шезлонга и облегна глава назад.

Заспа и сънищата му отново бяха мрачни и зловещи. Плуваше с Мат. Във водата до него беше черната сянка, която както винаги го уплаши. Преследваше Мат, но синът му се смееше. Докато сянката минаваше покрай тях, Мат я възседна. И после огромната черна форма се обърна и връхлетя върху Райън… Чудовище, което не можеше да разпознае и да определи, но явно съдържащо в себе си цялото въобразимо зло на света. Покойният му син продължаваше да се смее.

— Идваме, татко.

За секунда Райън съзря огромното око на чудовището — разноцветно, с червени и зелени петна — после сянката се вряза в него и започна да яде плътта му. Мат все още се смееше.

— Боли ли, татко?

Райън се събуди. Отначало не знаеше къде се намира, сетне осъзна, че е на верандата си.

Целият разтреперен, той се прибра вътре и легна на дивана.

Беше адски уморен, но се страхуваше да затвори очи.