Храна за акули

7. Търси се ферма „Безстрашие“

Зората се пукна, разпръсквайки грозно червено петно върху сивия океан. Някакви строители садисти работеха с пневматичен чук и сякаш пробиваха главата на Райън. Стомахът му се беше свил. В осем часа, когато започна да му се струва, че може би ще изкара до обед, се обади агентът му. Джери Ъпшоу беше бесен.

— Виж какво, Райън, не знам какво очакваш от мен, но не мога да представям човек, който нарича шефа на отдел „Драма“ еврейски педераст и заплашва, че ще му избие зъбите. Господи, какви ги вършиш?

— Джери, цялата тази история наистина започва да ми писва. Не съм наричал никого еврейски педераст. Само казах, че той е виновен, задето образът е лош.

— Само искам да ти кажа, че вече не съм твой агент.

— Виж какво, Джери…

— Не желая да слушам. Има други хора, които трябва да проверя и да продам на Марти Ланиер. Ако те задържа в списъка си, все едно не ми пука, че си го заплашвал с убийство и си го нарекъл еврейски педераст. Ще прозвучи като негласно одобрение. Точка по въпроса. Ще ти върна материалите. Желая ти успех, Райън.

И линията прекъсна.

Точка по въпроса, помисли Райън.

Погледна към плажа, на който имаше един ездач. Това му напомни за деня, в който бе починал Мат. Райън и Линда бяха в Санта Барбара, а Мат беше на гости на приятели в Северна Калифорния. Идеята беше на Райън. Той бе настоял Мат да отиде там.

Бе изпратил сина си на смърт.

Линда пожела да се разходят по плажа. Извървяха почти километър и половина, после седнаха на пясъка и се вгледаха във водата. Към тях се приближи един ездач с красив расов кон. Линда скочи.

— Много е хубав — каза тя и погали лъскавата му кожа. — Откъде го взехте?

— От ферма „Безстрашие“. Там отглеждат най-хубавите коне по крайбрежието.

Линда прокара пръсти по хълбоците и гърба на коня и го погледна в очите, като му се усмихваше и му говореше гальовно, изразявайки възхищението си.

Часът беше два, а още не бяха обядвали, затова се върнаха по плажа и влязоха в един ресторант на кея, който гледаше към залива Санта Барбара. Седнаха на терасата и си поръчаха бира и сандвичи. После Линда започна да говори за манията си по конете.

— Наистина искам кон като онзи. Видя ли го? Беше великолепен.

Тя ставаше все по-нервна.

— Да, страхотен беше — съгласи се Райън.

Напрежението се събра около очите й и я загрози.

— Ферма „Безстрашие“. Ще им се обадя.

Тя скочи и стреснат, Райън я последва.

— Ало? Телефонна централа… Не може да няма такава ферма… „Безстрашие“…

Накрая Линда тръшна слушалката. В очите й имаше сълзи.

После грабна телефонния указател и прегледа списъка на конеразвъдните ферми. Нищо.

— Трябва да има такава ферма!

Безумието й нарастваше и това уплаши Райън.

Най-сетне успя да я убеди да се върнат на масата. Двамата се загледаха в искрящия залив. Тя пиеше бирата си, но по лицето й се стичаха сълзи.

— Райън, трябва да намерим фермата.

Тя молеше. Никога не я беше виждал в такова състояние, макар че я познаваше от петнайсет години. Платиха набързо и излязоха от ресторанта.

— Сигурно е някъде наблизо — каза Линда и хукна към колата.

Райън подкара форд мустанга напосоки по улиците, като търсеше табела. Попитаха в пет-шест бензиностанции. Безсмислено занимание, но той не знаеше какво друго да направи. Линда бе полудяла от безпокойство.

— Ферма „Безстрашие“ — повтаряше тя, а отчаянието й нарастваше.

Райън погледна часовника си. Три и петнайсет. А после, изведнъж, Линда притихна и се вторачи в ръцете си.

— Вече можем да се прибираме — с немощен глас каза тя.

— Нямам нищо против да продължим да търсим.

— Не.

Телефонът звънеше, когато се прибраха в къщата в Бел Еър.

— Бащата на Матю Болт ли е? — попита един женски глас.

— Да. Какво има?

— Обаждаме се от болница „Монтечито“. Доктор Марпълс ще говори с вас.

— Имате ли син? Матю Болт?

— Какво става?

— Съжалявам, сър, но синът ви е карал сърф и вълните го отнесли навътре в морето… Когато спасителите стигнали до него, той вече бил под водата от пет минути. Опитахме се да го съживим, но той почина в три и петнайсет днес следобед. Много съжалявам.

Райън остави слушалката и погледна Линда.

— Мъртъв ли е? — тихо попита тя.

Той можа само да кимне. Линда се свлече на пода и допря глава до коленете си. Райън стоеше, без да може да проумее случилото се. Не знаеше как ще живее без сина си.

Това сложи край на взаимоотношенията му с Линда. Тънката нишка, която ги свързваше, се скъса от смъртта на Мат. Но една мисъл не излизаше от главата на Райън. Линда знаеше, че Мат ще умре и кога е починал. В три и петнайсет престана да се съпротивлява срещу неизбежното.

Но как бе разбрала, че синът им умира? Райън нямаше никакви предчувствия.

Защо беше останал извън космическото общуване?

Сякаш не заслужаваше да знае за смъртта на Мат.