Храна за акули

34. Натиск

Каз беше много добър при упражняването на натиск върху арестантите. Всеки задържан започваше с протести от рода на „Аз имам права“ и „Ще се обадя на адвоката си“. Но според Соломон най-важното беше да накараш престъпниците да проумеят понятието „фекална гравитация“.

— Лайното пада надолу — крещеше той на уплашените бандити, които се опитваха да се правят на непреклонни пред елитните федерални ченгета от отдела за борба с мафията.

Номерът обикновено минаваше и той успяваше да ги убеди, че имат по-добър шанс с прокурора на Лас Вегас, отколкото със сподвижниците си. Разбира се, повечето от тях не бяха много умни.

С Брентън Спенсър щеше да бъде много по-трудно, но от друга страна, хората, въвлечени в престъпни заговори, бяха сигурни, че един ден ще ги разкрият. Тази мисъл не им даваше покой и накрая собственото им въображение ги съсипваше. Брентън не беше свикнал с полицейски разпити, затова Каз възнамеряваше да го изведе от обичайната му обстановка, да намери място, където Спенсър щеше да се чувства неудобно и да го убеди, че е замесен във федерално престъпление.

Каз се подготвя за натиска цял ден. Обади се на един приятел от кабинета на прокурора и му обясни какво му трябва. Най-близкото, което можаха да намерят за подобно престъпление, беше член 348.7 от федералния Закон за изборите, който се отнасяше до фалшифицирането на вота и незаконната регистрация на гласоподавателите. Каз изряза няколко изречения и състави един параграф. Според него всеки, който се опитваше да влияе без право върху изхода от националните избори, можеше да бъде обвинен в злоупотреба с политическия процес и нарушаване на избирателния закон. После преснимаха документа на официален лист хартия. Каз го пъхна в джоба си и се качи в „Елипсата“.

Първото, което го порази, беше, че там в различни посоки тичаха множество млади хора, без да имат видима цел. Той спря един млад мъж, който прелиташе покрай него.

— Търся Брентън Спенсър.

— О, боже — възкликна човекът и избяга.

Каз скоро разбра, че помещението не е пълно с млади напористи професионалисти, а с уплашени хора. Видя една тълпа пред вратата на кабинета и си проправи път през служителите. Един плешив трийсетгодишен мъж се бе навел над Брентън Спенсър, който лежеше в безсъзнание на белия килим. Стив Израел бе долепил ухо до гърдите на Брентън и слушаше сърдечния ритъм. Неколцина новодошли се опитаха да изблъскат Соломон.

— Спокойно — рече той. — Аз съм лекар.

Те му направиха път веднага и той се приближи до падналия новинар.

— Извикахте ли „Бърза помощ“?

— Обадихме се преди три минути — отговори Израел.

— Какво се случи?

— Брентън имаше ужасно главоболие. Излезе от студиото и се прибра в кабинета си. И когато влязох да го повикам, го заварих така.

— Добре. Отдръпнете се…

Каз имаше опит както от Корейската война, така и от няколкото големи престрелки, докато работеше във ФБР и започна с основните жизнени показатели. Сърцебиенето на Брентън беше едва доловимо и неравномерно, а дишането — рязко и глухо. Каз отвори устата и издърпа езика, като улесни достъпа на въздух към белите дробове. Повдигна клепачите. Дясното око изглеждаше нормално, но лявата зеница беше уголемена до размерите на пистолетно дуло малък калибър.

— Мозъчен кръвоизлив. Обадете се на „Бърза помощ“ и им кажете да съобщят в болницата, че ще им трябва добър мозъчен хирург. Състоянието на този човек е критично.

Медиците пристигнаха след няколко минути. Каз им помогна да сложат Спенсър на количката и да го качат в линейката. Те се опитаха да се отърват от него, но той размаха документа си, чиито срок бе изтекъл и каза:

— ФБР. Този човек е важен свидетел на убийство. Идвам с вас.

Не искаше да изпуска Брентън от поглед. Линейката се отдалечи от тротоара и се стрелна из града. Сирената й заглушаваше шума от уличното движение.

Отзад медиците предаваха по радиовръзката показанията за жизнените функции на пациента в нюйоркската окръжна болница, където неврохирургът се подготвяше за операция. Каз се притесняваше заради повишаващото се кръвно налягане и неравномерния сърдечен ритъм на Брентън.

Натовареното движение забави линейката, докато съдбоносните минути летяха. Нарастващото налягане върху мозъка на Брентън започна да блокира нервните центрове и да изтрива паметта, личността и мислите му.

Гумите изсвириха и линейката спря пред входа на отделението за спешни случаи. Двама санитари грабнаха носилката и я качиха в чакащия асансьор.

— Това е оня от вечерните новини.

Каз погледна часовника си и извади фалшивия наказателен документ от джоба си, скъса го и хвърли парчетата в кошчето за отпадъци.

Беше уморен и ядосан. Но професията му беше такава. Понякога закъсняваше за броени минути.

Райън чу за Брентън Спенсър по новините и предположи, че инцидентът е станал, преди Каз да се добере до него. Цял следобед се опитва да се свърже с Лусинда. Искаше да й се обади в отсъствието на Соломон, защото знаеше какво е отношението му към сестрата на Мики. После се свърза с телефонния си секретар в Малибу и след рутинното съобщение чу гласа й.

— Райън, Лусинда е. Взех клетъчния телефон на майка. Номерът е 609-555-9056. Дочуване.

Гласът й звучеше немощно и колебливо. С треперещи пръсти Райън набра номера.

— Здрасти. Чух съобщението ти — с разтуптяно сърце каза той, когато тя отговори.

— Трябва да те видя, Райън.

— Аз съм в един хотел на име „Синя дъга“ в Трентън. Долнопробен е, но не се изненадвай. Стая 506.

— Не може ли да се срещнем другаде?

— Не. Ще разбереш защо, когато дойдеш тук.

— Липсваш ми — предпазливо каза тя.

— И ти ми липсваш. И, Лусинда, внимавай да не те следят.

От другия край на линията последва мълчание, сетне тя каза:

— Добре.

Райън лежеше в малката стая и се надяваше, че не е поканил собствената си смърт. Знаеше, че Лусинда няма да го предаде, но Мики можеше да я проследи. След един час се почука. Той стана и използвайки стола като бастун, се приближи до вратата.

— Да?

— Отвори, Райън. Аз съм.

Той отключи, забравил всякаква предпазливост. Тя се втурна към него, блъсна се в стола и едва не събори Райън.

Целуна го по бузите, сетне по устните. Плачеше и сълзите се стичаха по лицето й.

Той я притисна до себе си. За пръв път след смъртта на Мат почувства, че започва да се съвзема.

Лусинда затвори вратата и погледна окървавения бинт на крака му.

— Какво се е случило?

— Дълга история.

Тя му помогна да стигне до леглото и седна до него.

— Мики ли беше? — попита Лусинда, макар че знаеше отговора.

Райън кимна.

— Изпрати Тони да ме убие и ако не беше един бивш агент от ФБР, щях да съм мъртъв.

Тя го погледна.

— Аз направих същото, което ти стори с онова момченце Тери. Прогоних неприятните мисли за Мики. Отказах да се занимавам с онова, което винаги съм знаела, че е бил. А когато сега го погледнах в очите, видях неща, които ме уплашиха.

— Знам.

— Искам да бъда с теб, Райън.

Лусинда мислеше, че ако не каже тези думи сега, може би никога нямаше да намери друга възможност.

Той я хвана за ръката.

— Страхувах се, че сега, след като те намерих, някой може да те отнеме от мен, преди да съм имала възможността да се любя с теб — тихо добави тя.

Той я целуна и я притисна до себе си. Никога не бе изпитвал толкова силен копнеж. Лусинда стана и съблече ризата си. Райън протегна ръце, разкопча сутиена й и го пусна да падне. Гърдите й бяха едри, а зърната им — възбудени. Тя махна полата си и се обърна към него. Свали ципа на джинсите му и внимателно ги смъкна. После се отпусна в прегръдките му.

Райън бе страдал толкова дълго, че чувството на спокойствие, което го обзе, когато прегърна Лусинда, беше невероятно. Тя му каза, че никога няма да го напусне и ще бъде негова до края на живота си. Той усети соления вкус на сълзите, които се лееха от очите й.

Любенето им беше бавно и много по-всеотдайно, отколкото Райън мислеше, че е възможно. Лусинда изстена от удоволствие, когато едновременно изпитаха оргазъм, достигайки до неизследвани дотогава дълбини. После легнаха смълчани и заслушани в синхронния ритъм на сърцата си. Нямаше думи, които да опишат чувствата им, но в онзи миг те не бяха нужни, защото безмълвно двамата се бяха обрекли един на друг.