Храна за акули

12. Сянката се връща

Отначало беше някаква пустота, всепоглъщащо празно пространство, а после тъмната форма — по-голяма, зловеща и смъртоносна отпреди — мина покрай него, оставяйки в течението след себе си диря от скъсаните дрехи на Мат. Фланелката от миналогодишното пътуване до Флорида се надипли в мрака и се понесе в нищото. Сетне маратонките на Мат се закачиха за нещо. Сянката мина безшумно, но ревът, който последва, беше оглушителен. Появи се и едно маймунско око. Не мислеше, че ще понесе още един поглед в окото, но сянката се обърна и се върна.

— Готов ли си, татко? Идваме.

Райън се стресна от дълбокия сън. Сърцето му туптеше като обезумяло. Не знаеше къде се намира, но най-после успя да подреди мислите си. Къща с басейн. Стая за гости. Беше в имението на бащата на Мики в Ню Джърси. Единайсет и трийсет през нощта.

Стана, влезе в банята и видя в огледалото една непозната маска, която го поздрави след схватката със сянката — хлътнали очи, стиснати устни и отчаян поглед.

Облече се, излезе навън и отиде да се разходи. Беше студено, но поне хладината го съживи. Пълнолунието посребряваше пейзажа. И тогава я видя до градината. Тя усети присъствието му.

— Не мога да заспя — каза той, когато тя се обърна.

— И аз.

Последва мълчание.

— Някъде тук ли е погребан Рекс?

— Ей там — отговори тя и посочи вдясно.

— Не ти ли е студено?

— Винаги ми е топло. Семейна черта. Добро кръвообращение или нещо такова.

— Какво правиш тук?

— Ами… Говорех на Бога.

Никога не му бе минавало през ума, че тя е набожна. Райън не изповядваше никаква официална религия. Вярваше, че там горе има нещо, което направлява нещата, но църквата му беше изпъстрената с цветя поляна или красивата звездна нощ. Райън не се чувстваше близо до Бога в официална обстановка.

— Какво Му казваше?

— Не е твоя работа — усмихна се тя. — Хайде да се прибираме. Струваш ми се премръзнал.

Влязоха в хола през остъклените врати. Тя светна лампата и двамата седнаха на канапето пред незапалената камина. Лусинда взе една възглавница и я сложи на коленете си. Странно, но той се чувстваше много спокоен с нея. Не се налагаше да се преструва. Когато беше с Линда, винаги трябваше да спомага за създаването на идеалния облик за пред хората. Само понякога се съсредоточаваха върху нещо друго, както в нощта, когато намериха птичето в къщата.

— Изглеждаш тъжен — каза тя, като отново безпогрешно прочете мислите му.

— Да.

— За какво мислиш?

— За нищо.

И тогава изведнъж му се прииска да й каже и да сподели с нея — макар че това едва ли имаше някакво значение.

— Сигурно ще ти прозвучи странно.

— Откъде знаеш, след като не си ми казал?

Той се усмихна и даде воля на дълго потисканите си мисли.

— В къщата в Бел Еър Линда и аз се канехме да си лягаме, когато чухме чуруликане. Влязох в преддверието и видях една червеношийка, кацнала на полилея. Знаехме, че трябва да я изгоним. Да я спасим. И това се превърна в най-важното нещо на света. Отворихме вратите и прозорците и се опитахме да я изпъдим навън… Линда размахваше хавлия, а аз — метла. Горкото птиче се блъскаше в стените и падаше на пода. Сетне отново политаше и отиваше в друга стая.

— И какво стана?

— Накрая, най-малко след час, Линда я хвана. Червеношийката беше толкова уморена, че се остави да я вземем. Линда я изнесе навън и я пусна на земята. Гледахме я цял час, но тя не полетя. Легнахме си, а на сутринта я нямаше.

— Кога беше това — преди или след смъртта на Мат?

— В нощта, когато замина. На следващия ден отидохме в Санта Барбара, а той умря. Как разбра?

— От начина, по който го разказа.

— Беше като прокоба. Той беше част от нашия живот. Изнесохме го навън и на следващия ден го нямаше.

— Нещата ще се оправят, Райън. Всичко се променя и се превръща в нещо друго. Болката често ни прави по-мъдри. — Тя го хвана за ръката. — Ще се видим утре сутринта.

Тя стана и той я последва. После я целуна — леко и не точно по устните.

— Не тръгвай, преди да ми кажеш довиждане — каза тя, угаси лампата и тръгна нагоре по стълбите.

Той се върна в стаята си и се замисли. Нещо се бе променило. След миг разбра какво е то. Спокойствието, което за пръв път изпитваше от месеци. Угаси лампата и се изтегна в леглото. Замисли се за сянката. Щеше да се пребори с нея. Усети, че част от увереността му се завръща. За пръв път след смъртта на Мат Райън очакваше с нетърпение онова, което утрото щеше да му донесе.