Храна за акули

46. Криза

Хейз Ричардс и Ей Джей Тийгардън излязоха от хотел „Хилтън“ в Мемфис в четири и четирийсет и пет, преди другите да са се събудили и мълчаливо потеглиха с хотелската лимузина в гъстата мъгла към международното летище. Трябваше да решат един голям проблем.

Пристигнаха на терминала за частни самолети преди пет часа и отидоха на пистата. Лимузината спря под крилото на взетия под наем „737“ и двамата се качиха в празния самолет.

— Шибана работа — отбеляза Хейз, когато останаха сами.

Ей Джей се колебаеше колко да му каже.

— Много ли искаш да станеш президент?

— Зарежи глупостите.

— Ако тя заведе дело за развод, с теб е свършено.

Хейз не отговори.

— Тя мисли, че не си способен да управляваш… Това са нейни думи, не мои. Ще настане истински кошмар. Пресата ще гръмне. Ще я накарат да се покаже по телевизията. Тя ще бъде ядосана, ще те обвини в разни неща и популярността ти сред жените ще стане по-малка от тестисите на джудже.

— Престани — сърдито каза Хейз.

— Не се шегувам. Тя ще те разкъса на парчета. Пропастта между двата пола, която разводът ти ще създаде, няма да може да се затвори.

— Не го увъртай.

— Много ли искаш да станеш президент? Колко далеч си готов да отидеш?

Ей Джей усещаше как сърцето му блъска в гърдите. Амбицията го заслепяваше. Знаеше, че номинацията на Демократическата партия им е вързана в кърпа. Хейз бе сложил в джоба си двайсет и три щата. Нямаха съперници, освен ако Анита не вдъхнеше надежда на победените. Подадеше ли заявление за развод, четиримата претърпели поражение кандидати щяха да изчакат, за да видят реакцията на гласоподавателите. Анита можеше да окаже пагубно влияние върху номинацията на Хейз. Трябваше да я спрат.

— Разубеди я, както направи преди — предложи Хейз.

— Ще се опитам, но тогава я излъгах и тя вече е разбрала това. Вероятно съм изгърмял патроните си.

— Е, тогава какво да направим?

— Ще я забавим.

Двамата седяха умълчани, когато стюардът подаде глава.

— Затегнахте ли коланите, господа?

— Да, да тръгваме — отговори Ей Джей.

Моторите забръмчаха и самолетът се понесе по пистата.

След няколко минути вече набираха височина. Излязоха от ниската утринна мъгла, показаха се на слънчевата светлина и се отправиха на изток.

— Защо да я забавяме? Каква ще бъде ползата ни от това?

— Обадих се на Мики — монотонно каза Ей Джей.

Хейз го погледна. Не беше сигурен какви можеха да бъдат последствията.

— Каза, че ако ние не можем да се погрижим за нея, той ще го направи.

Хейз гледаше човека, с когото бе израснал, и се чудеше дали е възможно да говорят за едно и също нещо.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Само, че ще се погрижи за нея. Не мога да му попреча да прави каквото иска.

— Попитах те какво означава това? — повиши тон Хейз.

— По-тихо — каза Ей Джей и се огледа, но двамата бяха сами в празната кабина.

— Искаш да кажеш, че ще я убие ли? — прошепна Хейз.

— Не знам какво ще направи… Може да я заплаши и да я вразуми. Откъде да знам?

Двамата дълго мълчаха.

— Хейз…

Ричардс гледаше изгряващото слънце.

— Погледни ме…

Хейз най-после се обърна, но красивото му лице беше безизразно.

— Нали за това мечтаехме, човече. Още от училище. Ти и аз… Да стигнем там, където искаме… В Белия дом, Хейз, в Овалния кабинет.

Ричардс не каза нищо. Лицето му беше озарено от оранжевата светлина и трудно разгадаемо.

— Помниш ли какво казвахме, когато бяхме деца? — продължи Тийгардън. — Колкото по-нависоко се катери маймуната, толкова повече й лъсва задникът. И сега нашите задници са изложени на показ. Трябва да направим всичко възможно. Белият дом… това е наградата. Може би човек не може да спечели такава награда, ако не бъде готов да направи решителната крачка и да я вземе.

— Как ще се погрижи Мики?

— Не знам, Хейз, но ако искаш да станеш президент, трябва да я спрем. Онези хора ни дават много пари. Няма да стоят и да гледат, докато съпругата ти ги хвърля на боклука.

Хейз знаеше, че Ей Джей има право. Първоначалният шок премина и той вече не беше сигурен колко нещастен ще се чувства след цялата история.

В девет и петнайсет самолетът се приземи в Провидънс и спря пред служебния терминал. Хейз и Ей Джей мълчаха почти цял час. Качиха се в ленд ровъра на Тийгардън и отидоха в дома на губернатора. Улиците на Провидънс още бяха задръстени от сутрешното движение. Когато паркираха в гаража под къщата, часът наближаваше десет.

— Колата на Анита я няма — каза Хейз, докато вървяха към асансьора.

Домът беше тих. Секретарката на Анита още не беше дошла. Тръгнаха по коридора и влязоха в апартамента й. Веднага разбраха, че е заминала. Навсякъде бяха разпръснати дрехи. Явно бе бързала. Ей Джей отиде в банята, за да провери дали козметиката й е там.

— Заминала е — безучастно отбеляза той.

— Какво ще правим сега?

— Ще намеря уличен телефон и ще се обадя на Мики. Той трябва да я спре.

Тийгардън започна да рови в джоба си за монети и попита:

— Имаш ли дребни?

— Използвай това — отговори Хейз и извади картата си от портфейла.

— Знаеш ли, че наистина си неадекватен в кризисни моменти?

— Какво? — ядосан и смутен попита Хейз.

— Искаш да се обадиш на главата на фамилията Ало с картата си. Нали ще впишат разговора в банковата ти сметка?

Ей Джей слезе долу и набра номера на Мики от монетния автомат в преддверието.

— Обажда се Ей Джей. Искам да говоря с Мики — каза той на непознатия, който отговори.

След миг чу механично преобразения глас на Мики. Предположи, че това се дължи на скрамблера.

— Да?

— Заминала е — съобщи Тийгардън.

— Тя е в добри ръце — отговори Мики.

— Няма да е разумно, ако бъде наранена. Не мисля, че ще изглежда добре, ако някой спечели номинацията и след двайсет и четири часа загуби съпругата си.

— И двамата сме на едно мнение. Може би все още имаме нужда от нея.

— Точно така — съгласи се Ей Джей.

— Кажи на приятеля си, че аз ще се погрижа за всичко.

И линията прекъсна, преди Тийгардън да добави нещо. Докато окачваше слушалката на апарата, го осени странно прозрение. Беше въвлечен в заговор за отвличане. Дори в най-безразсъдните си мечти Ей Джей не си беше представял комбинация от обстоятелства, които биха го накарали да извърши подобно нещо.

Тийгардън смяташе, че е благороден, забавен и отзивчив приятел, който винаги търси доброто у хората. Тайното му оръжие беше острият ум. Албърт, момченцето, израснало на „Бийкър стрийт“, номер 234, не би сторило зло никому. Това не влизаше в плана. И все пак, той току-що се бе обадил на дона на мафията в Ню Джърси, за да обсъдят отвличането на Анита Фарингтън Ричардс — жена, която харесваше и уважаваше.

Ей Джей се приближи до асансьора и натисна копчето. Докато чакаше, той се вгледа в изкривеното си отражение в полираната месингова врата. Изглеждаше по-широк и по-нисък, а кожата му беше лъскава и жълтеникава. Приличаше на Мики Ало.

Вратата се отвори и той се качи в кабината, която го погълна в махагоновия си корем, където Ей Джей за пръв път през живота си се зачуди какво е станало с онова момченце от „Бийкър стрийт“.