Храна за акули

2. Петдесетминутният час

На разстояние осем хиляди километра и три часови зони Райън Болт се мъчеше да преодолее безпокойството си.

— Все някога трябва да започнеш да говориш за Матю — каза доктор Драйкърс.

Райън седеше в бежовия й кабинет, съсредоточен върху маратонките си. Едва се сдържаше да не скочи от стола.

— Вече мина година от смъртта му, а ти не обелваш дума за него — продължи Елън.

Главата му се замая от неоновото червено и синьо на маратонките. Зави му се свят.

— Добре. Тогава да поговорим за нещо друго.

— За какво?

Той погледна златния си „Ролекс“… По дяволите, оставаха още двайсет и пет минути. Всяка седмица идваше тук за по петдесет минути. Знаеше, че прахосва времето и парите си, но трябваше да направи нещо, защото през последната година животът му се бе превърнал в кошмар. Всичко започна със смъртта на Матю… А после Линда подаде заявление за развод и сънищата, които го плашеха, започнаха да го държат буден по цели нощи. Отгоре на всичко не му вървеше и в работата и това го караше да се чуди дали наистина е направил кариера, или само му е провървяло.

— Да поговорим за случилото се в Ен Би Си. Каза, че са те приканили да напуснеш.

Доктор Драйкърс беше ниска и тантуреста и носеше кестенявите си коси прибрани на кок. Беше бежова като кабинета си… Сякаш липсата на цветове можеше да успокои холивудските откачалки, които влизаха тук, наместваха обутите си в панталони от „Джани Версаче“ задници на бежовото канапе и разтоварваха емоционалния си багаж от несполуки.

— Не ти ли се струва странно, че спрях да сънувам преди две седмици? — излъга той, опитвайки се да отклони въпроса за провала си в Ен Би Си.

Не го бяха приканили да напусне… Накараха охраната да го изведе от залата за прожекции, когато заплаши Марти Ланиер, като обеща да пребие до смърт треперещия шеф на отдел „Драма“ и трима от преданите на Марти джедаи не помръднаха да му се притекат на помощ.

— Ти сънуваш, Райън. Всеки сънува. Но не помниш сънищата си.

— Как така?

Дясното му око започна да потрепва — нервен тик, който се появяваше и изчезваше от една седмица насам.

— За кое питаш — защо хората сънуват или защо не помниш сънищата си?

— Ами, защо хората сънуват… — отговори Райън с надеждата да запълни оставащото време с празни приказки.

— Мисловните образи се произвеждат от подсъзнанието по време на сън. Сънищата са остатъците от деня, които се преработват от ума. Те ни предлагат поглед върху подсъзнанието.

— Разбирам.

Но съвсем не беше така. Не й беше разказал за ужасните кошмари. Странни и страшни сънища. Винаги беше във водата и някаква черна сянка го преследваше. Понякога плуваше и се опитваше да й се изплъзне, а после изведнъж той се превръщаше в чудовището. Снощи гонеше Мат… Преследваше мъртвия си син с отворена уста, опитвайки се да го погълне, а момчето пищеше. Събуди се от собствените си викове, целият облян в пот.

Ако не беше той, Мат щеше да е още жив.

— Ти мислиш, че всичко е свързано със смъртта на Матю — каза Райън, — но аз скърбих достатъчно дълго. Превъзмогнах тъгата.

Пълна лъжа.

— Не сънуваш, не мислиш за Матю, нито за развода си. Страхуваш се да излезеш от дома си. Караш секретарката си да те вози. Приканиха те да се откажеш от малкото ангажименти, които агентът ти уреди. Райън, мисля, че трябва да започнеш да гледаш по-сериозно на работата си. Можеш да харчиш парите си тук, да ме баламосваш и да се опитваш да не се занимаваш с онова, което те измъчва, но това няма да те доведе доникъде.

Той отново погледна часовника си… Още десет минути. Имаше неща, които не можеше да сподели. Не беше в състояние да говори за Мат.

Чувстваше се адски виновен.

— Онази бъркотия в Ен Би Си… Мога да я оправя. В края на краищата аз им дадох „Техникът“ и „Опасна компания“. Двата сериала донесоха на телевизионната мрежа милиони долари.

Но това беше преди четири години и тогава бе намерил начин да разсмива Марти Ланиер с идеите си, а не да го нарича педераст и да го заплашва с убийство пред насъбралите се джедаи. Идеите на Марти бяха отрова за творчеството. Предложения, изсмукани от пръстите, без реална основа, само „интересни виждания“, както ги наричаше Марти — човекът, който вероятно получаваше оргазъм, докато играеше Нинтендо.

— Искам да помислиш по въпроса защо не желаеш да говорим за Матю — казваше доктор Драйкърс. — Кажи ми поне една причина.

— Добре.

Райън пак погледна часовника си.

— Виж какво, Елън, иска ми се да остана до края, но Елизабет ще дойде да ме вземе, а тя трябва да бъде в студиото в три часа. Затова по-добре да тръгвам.

— Щом искаш.

Той се отправи към вратата. Клепачът му трепкаше неудържимо.

Качи се в асансьора.

Кабината беше твърде тясна. Имаше чувството, че е в ковчег, който се спуска неконтролируемо по стената на сградата от стомана и стъкло и ще го погребе в глинестата почва под Сенчъри Сити.

Излезе на слънчевата светлина. Петдесетминутният час бе изтекъл. Надяваше се, че Елизабет няма да закъснее и той ще се прибере вкъщи, преди да е изгубил самообладание.