Храна за акули

37. Репортер следовател

Доктор Джаз си тръгна, а Коул Харис прекоси улицата и купи чаша кафе от автобусната спирка. Беше разменил няколко думи с рошавия, дъвчещ пура човек, когото Райън нарече Каз. Журналистическият инстинкт му подсказа, че е попаднал на нещо голямо.

Единствената страст в живота на Коул бяха историите за преследване на престъпници. Ценеше ги най-много от всичко през петдесет и шестте си години. Дълбоко в душата си той беше репортер следовател.

Започна да се занимава с журналистика като ефрейтор във Виетнам. Изпращаше личните си наблюдения от бойните действия в „Старс енд Страйпс“. После го раниха в крака и Коул се върна в родния си град.

Намери си работа във вестник „Детройт Фрий Прес“, където се занимаваше с престъпленията.

Заради упоритото си задълбочаване в подробностите Харис постигна изключителен успех. Отразяваше всичко — от студената война до неуспешните опити на Майър Лански да емигрира в Израел.

Кариерата му процъфтяваше до момента, когато се опита да излъчи по телевизията поредица от серии, посветени на факта, че мафията е тайният собственик на казината в Атлантик Сити. Коул намери достатъчно убедителни доказателства, за да постави под съмнение разрешителните за хазарт на няколко казина. Ала по необясними причини новинарският съвет на Ю Би Си свали от ефир сериите. Коул възрази въпреки изричната заповед на вицепрезидента Стив Израел. След две седмици Стив го повика в кабинета си.

— Работата ти не отговаря на изискванията на това направление — заяви плешивият млад вицепрезидент.

— Шегуваш ли се? Носител съм на две награди „Пулицър“…

— Съжалявам. Вчера на сутрешното съвещание обсъждахме този въпрос и изпълнителните продуценти са единодушни.

— Тук не става дума за моя професионализъм, а за факта, че не искам да изтегля от програмата историите за Атлантик Сити.

Вродената му параноя на новинар се развихри.

— Прибери си нещата от бюрото и дай пропуска и значката си на охраната.

Коул отиде в кабинета си и седна, като се замисли за случилото се. Изведнъж се почувства толкова отчаян и обиден, че скочи и се втурна в заседателната зала в „Елипсата“, където точно в десет часа се състояха ежедневните „сутрешни съвещания“.

Както обикновено, огромната зала беше претъпкана. Около масата седяха вицепрезидентите на различните направления.

Стив Израел ръководеше съвещанието. Присъстваха и продуцентите, директорите на политическите направления, водещите на двете коментарни рубрики, Брентън Спенсър от нощните новини, политическите наблюдатели и всички старши кореспонденти.

Коул нахлу в залата и се обърна към „важните клечки“.

— Би трябвало да се засрамите.

— Коул, моментът не е подходящ — сряза го Стив Израел.

— Семейство Ало притежава негласно две казина в Атлантик Сити. Имам убедителни доказателства… и свидетели, които са присъствали на срещите между Мики, баща му Джоузеф и членовете на синдиката към хотел „Мърфи“. Прегледах данъчната документация на семейство Мърфи. През 80-те те са притежавали магазини за мебели. Откъде, по дяволите, са намерили пари да купят два хотела и едно казино?

— Решението е взето.

Охраната го придружи до кабинета, където му отнеха значката и пропуска. Изпратиха един служител да донесе кашон и Коул започна да слага нещата си вътре.

— Вие работите за шайка задници. Свободната преса е крайъгълният камък на демокрацията — поучаваше той безразличните охранители, които го следяха отблизо, за да се уверят, че няма да открадне нещо. — Щом направление „Новини“ не иска да излъчи достоверни истории, които разобличават закононарушителите и престъпните заговори, тогава то е по-нищожно и от лайно.

Харис викаше и тръшкаше тетрадките и кожените си папки в кашона. Последното, което сложи в него, бяха двете грамоти „Пулицър“ и писалката и молива, подарени му за последните две Коледи от Литман с надпис: „На Коул Харис, най-добрия от най-добрите. Уолас Литман“. Грабна кашона, охранителите го хванаха за двете ръце и го придружиха до изхода на сградата.

Опита се да намери работа и да предложи сериите на други телевизионни мрежи, но Стив Израел му бе подлял вода. Никой не го искаше.

Парите му свършиха и от два месеца живееше в микробуса си, който бе паркиран пред къщата на Карсън. Хранеше се с брат си и снаха си в тясната трапезария и се чудеше дали да не сложи край на всичко това. Купи си пистолет и на два пъти се озова стиснал оръжието с трепереща ръка, колебаейки се дали може да пъхне дулото в устата си и да натисне спусъка. Но нещо го спря. Разсъдъкът надделя… Ако се самоубиеше, щяха да спечелят те. Волята му за победа го спаси.

Когато се развеждаха, бившата му съпруга каза, че най-хубавото му качество е свързано с най-лошото и затова не може да живее с него. Това беше единственото смислено нещо в потока от обиди и ругатни, с който го заля. Коул нямаше чувство за хумор и беше откачен. Хубавото му качество беше убедеността, че винаги има право. Тя го правеше неуморен следовател и му бе донесла две награди „Пулицър“. Слабостта му беше същата тази убеденост. Той влудяваше хората. Лека-полека бе прогонил всички пълноценни връзки в живота си и остана с костеливите им остатъци.

Коул усети нечие присъствие, вдигна глава и видя, че над него се е надвесил Соломон Казоровски, който беше лапнал незапалена влажна пура и го гледаше гневно.

— Мисля, че трябва да обменим малко информация.

Каз седна и погледна репортера, който беше спретнато облечен в чист широк панталон, синя риза, вратовръзка, тиранти в подходящ цвят и вълнено палто. Въпреки съвършения ансамбъл Коул имаше само няколко долара в джоба си. Новинарският му инстинкт надделя.

— Позволете да ви почерпя — каза той и извади две банкноти, като се чудеше дали ще изкопчи някаква информация от това огромно парче говеждо, без да му съобщава нищо в замяна.

Каз си мислеше абсолютно същото.

Двамата играха мисловен покер в продължение на два часа и разменяха късчета информация. Всеки се чудеше как би могъл да използва другия. Постепенно и неволно те започнаха да се уважават взаимно.