Храна за акули

Пролог

Ден на благодарността

Садълбек, Ню Джърси

1974

— За една бройка не чуках Тина миналото лято. Скъсах я от натискане. Тъкмо щях да й го вкарам и баща й се прибра — хвалеше се Мики. — Казвам ти, Райън, бях на пет сантиметра от головата линия.

Черните очи и закръгленото му лице блестяха като излъскан плод. Той прокара дебели пръсти през мазните си къдрици и се ухили на съученика си.

Седяха в спалнята на Мики под огромния кафяв пластмасов вентилатор, който висеше от тавана на една жица. Двама петнайсетгодишни юноши, обсипани от хормонална градушка, пълни с енергия, заредили бомбите и устремени към зрелостта.

Мики Ало беше поканил Райън за ваканцията по случай Деня на благодарността в огромната къща на родителите си в Садълбек, Ню Джърси. Райън беше от Калифорния и инак трябваше да остане в пансиона. На външен вид момчетата бяха напълно противоположни. Мики беше нисък, смугъл и пълен, а Райън — висок, русокос и кокалест. Райън беше красавец и повечето младежи можеха само да мечтаят да изглеждат като него. Ала Мики беше водачът. Липсата на красота се компенсираше от излъчването и енергията му. Винаги беше готов за действие — едно бузесто съзряващо камикадзе, което водеше приятен живот.

— А аз какво ще правя? Ще ви снимам, докато го правите, така ли? — попита Райън.

— Нищо подобно. Сестра й Джина е една година по-голяма и има ей такива цици. Мама и татко ще посрещат гости на летището. Няма да са тук най-малко три часа. Ще откраднем олдсмобила, ще закараме момичетата край езерото Фрейзър и ще ги оправим.

— Да вземем колата на баща ти? Но ние нямаме шофьорски книжки. Ами ако ни спрат?

— Не можем да отидем с велосипеди и да се надяваме, че ще чукаме. Хайде, ще им се обадя.

— Имаш ли презервативи?

Райън се опитваше да се държи така, сякаш знаеше какво ще върши.

— Ще го извадиш, преди да свършиш. Не си ли го правил досега?

Мики скочи от леглото и се приближи до телефона в коридора. Райън се повлече след него. Приключението го плашеше и същевременно привличаше. Ако някой можеше да уреди да бъдат с мадами, това беше Мики. Той беше способен на всичко.

Мики вече разговаряше по телефона с момичето, което за една бройка не бе чукал миналото лято.

— Хей, Тина… аз съм. Да, върнах се. Само за четири дни. Мислех да се поразходим с колата.

Държеше се много самоуверено и говореше без никакво колебание.

— Слушай, сестра ти вкъщи ли е?

Докато Тина отговаряше, Райън затаи дъх и стисна палци.

— Страхотно, защото съм довел съквартиранта си. Той е сърфист от Калифорния. Русокос и адски готин.

Последва мълчание.

Мики закри слушалката с ръка и се обърна към Райън.

— Ще кажа, че си на седемнайсет. Джина не иска да излиза с петнайсетгодишни.

— Няма да повярва.

— Излъжи я. Това е номерът с жените. Казвай им онова, което искат да чуят.

Мики продължи да говори по телефона, без да дочака отговора на приятеля си.

— Той е почти на осемнайсет. Родителите ти там ли са?

Той се заслуша в думите й, а Райън започна да гризе ноктите си.

— Виж какво, кажи на прислужницата, че отивате до магазина. Ще ви взема след няколко минути.

Мики затвори и се ухили на Райън.

— Да тръгваме.

Хукнаха надолу по стълбите, минаха през мраморното преддверие с римски статуи и дорийски колони и излязоха на верандата. Сутринта бе навалял малко сняг и тук-там още имаше бели петна. Седемгодишната сестра на Мики хвърляше снежни топки по градинския зид.

Райън помисли, че Лусинда е най-хубавото момиче, което бе виждал. Тя имаше смугла кожа и съвършени черти. Погледна го с най-забележителните зелени очи на света — с цвят на изумруд.

— Слушай, Лу… Райън и аз ще се поразходим малко с колата. Не казвай на мама и татко.

— Но днес Марта има свободен ден и аз не трябва да стоя сама вкъщи — тихо каза тя.

— Хайде, Лу, имаме важна работа…

— Не трябва да взимаш колата — добави Лусинда, като видя, че в очите му блести пакостливо пламъче.

— Обадиш ли ме на татко, аз ще му кажа, че тайно даваш храна на Рекс. А ти знаеш какво е мнението му за допълнителните дажби за кучетата птичари.

Тя кимна, но не каза нищо.

— Влез вътре и заключи вратата — заповяда той и Лусинда тръгна към къщата.

Мики изкара червено-белия олдсмобил от гаража и натисна газта. Наоколо се разхвърча чакъл.

Джина и Тина потропваха, за да се стоплят, когато Мики спря пред тях. Тина се качи отпред при него, а Джина — на задната седалка, до Райън. Тина целуна Мики, който я прегърна и притисна до себе си.

— Ела по-насам — закачливо рече той.

— Мики — възрази тя, когато той грубо я притегли към себе си.

— Райън, запознай се с Джина и Тина.

Двете сестри изглеждаха по-добре, отколкото си бе представял Райън. Имаха тъмни коси и черни очи. Бяха закръглени, но не дебели и имаха големи гърди.

Джина беше на шестнайсет и му се видя доста похотлива.

— Откъде си по-точно, Райън? — попита Джина.

— От Санта Моника.

Адреналиновите жлези на Райън бяха широко отворени, замъгляваха възприятията му и го възбуждаха. Той прегърна Джина и я притегли към себе си. Тя сложи глава на рамото му, без дори да я моли.

Ще чукам, помисли си той.

Спряха до езерото. Момичетата не носеха сутиени и скоро двойките се вкопчиха в прегръдките си. Мики и Тина се търкаляха като обезумели на предната седалка, а Райън непохватно разкопчаваше ризата на Джина.

— Остави на мен — прошепна тя и бързо се съблече.

Гола до кръста, тя се притисна до него… На оскъдната светлина от небесния свод той видя, че зърната на гърдите й са щръкнали.

Райън не беше срещал такова момиче. Току-що се бяха запознали, а тя вече беше полугола и се търкаше страстно в него. Легнаха на задната седалка и се вкопчиха един в друг. Прозорците се изпотиха. Той протегна ръка да смъкне бикините й, но тя го спря и промълви:

— Още не.

Долепиха бедра и Райън усети, че получава оргазъм. Възбуденият му член спадна като покосен.

— Обичам те — каза Райън на момичето, с което току-що се бе запознал, като се молеше членът му отново да стане твърд.

На предната седалка Мики проникна отвъд головата линия и резултатът беше ознаменуван със стенанието на Тина.

Прибраха се след два часа. Лусинда гледаше телевизия и момчетата се промъкнаха тихо горе, без да я безпокоят.

След един час Пени и Джоузеф Ало се върнаха от летището заедно с Пол Аркет и Майър Лански. Пени надникна в стаята на момчетата, които лежаха и си припомняха преживяванията.

— Лусинда трябваше да бъде в леглото в осем и трийсет — рече Пени.

— Съжалявам, мамо. Забравих.

Тя се намръщи неодобрително. Пени Ало беше висока, с дълга шия, мраморнобяла кожа и същите поразителни зелени очи като на Лусинда. И със същите лъскави черни коси. Приличаше на фотомодел от реклама за сапунена опера.

— Баща ти ще има съвещание в кабинета. Не го безпокой. Хубаво е, че си с нас, Райън. Лягайте си след малко.

Камината долу беше запалена. Джоузеф, бащата на Мики, отиде до барчето, взе кристалната гарафа и напълни три чаши с портвайн. Беше грозен като сина си, на петдесет и една години, смугъл, нисък и дебел в кръста. Но също като петнайсетгодишния си син излъчваше сила. Приближи се до Пол Аркет и му подаде едната чаша.

— Портвайнът е превъзходен. Изпратиха ми го от Опорто — рече той и поднесе втората чаша на високия аристократичен губернатор на Невада.

Пол Аркет беше облечен в съвършено ушит сив костюм. Пясъчнорусата му коса и манекенска усмивка бяха истинска реклама за щата му. Вече на четирийсет и пет, той беше дългогодишният задкулисен съмишленик на интересите на Ало към казината в Лас Вегас.

Пол взе чашата с портвайн от сицилианеца. Дишайки тежко, Джоузеф седна на голямото кресло до Лански.

Майър беше на седемдесет и няколко години и бе повехнал физически, откакто се бяха видели последния път. Ръцете му трепереха, но острите като лазерен лъч очи бяха прозорец към проницателността му.

— Не бива да пия алкохол — каза Майър. — Шибаният лекар ми забрани. Рентгеновата ми снимка приличала на коларски път.

Но финансовият гений на мафията взе чашата.

— Кога ще дойде Уолас? — попита Джоузеф.

— В девет и трийсет. Той е точен. Ще бъде тук — отговори Майър.

Заприказваха се за делото, което Майър водеше срещу държавата Израел. Лански се опитваше да емигрира там, за да изживее последните си дни, докато ракът надделее. Ала израелският Върховен съд се позоваваше на една конституционна клауза, която отказваше емигрирането на евреи с криминално досие.

— Какво съм им направил? — оплакваше се Майър. — Да ме зарежат така. Собствените ми сънародници.

В същия миг Пени въведе Уолас Литман в кабинета.

Той беше нисък като Джоузеф Ало, но имаше осанка на пруски генерал. Беше безупречен от главата до петите — от ушития по поръчка костюм до дребния си ръст. Магьосникът от Уолстрийт вече се бе появявал на корицата на списание „Форчън“, а беше едва на четирийсет години.

— Съвещанието е по предложение на Майър — рече Джоузеф, — но преди да започнем, искам да ви поканя на лова на патици, който организирах за утре. Купих на Мики ново ловджийско куче за рождения ден. От два месеца тук идва дресьор и сутринта ще изпробваме птичаря. Знам, че Майър трябва да се връща в Маями, но се надявам, че Пол и Уолас ще останат.

Пол не искаше да ходи на лов за патици, но нямаше как — Джоузеф му бе уредил да вземе казино в Лас Вегас. Той се усмихна и кимна.

Но Литман се възпротиви.

— В момента извършвам борсова операция, Джоузеф. Трябва да тръгна довечера.

Ало кимна, без да променя изражението си.

— Майър, имаш думата.

Лански започна да говори носово.

— Не е необходимо да ви разказвам какво става, откакто Хувър почина. Бяхме натикали онзи педераст в миша дупка. Трябваше да си затваря очите, инак щях да публикувам снимките от мотела в Детройт. Ала Хувър го няма и нещата се промениха. Във Вашингтон имаме големи неприятности. Незаконните облози, наркотиците, бингото, проституцията — новите копелета завземат всичко. Шефът на ФБР си пъха носа навсякъде и осира всичко. Както и онзи предател, федералният агент от Вегас, Соломон Казоровски. Опитва се да тормози всички. А сега Конгресът ще одобри Закона срещу изнудването и корумпираните организации.

Всички знаеха за този закон. Според него предварителната осведоменост за дадено престъпление те правеше виновен наравно със самия престъпник. Федералните власти само трябваше да спипат един мафиот, който е обсъждал престъпление с дона си и автоматично подвеждаха под отговорност боса. А в Коза Ностра човек не можеше да извърши престъпление, без предварително да уведоми шефа си, така че сега всички донове бяха в опасност. ФБР изготвяше и програма за защита на свидетелите, за да насърчат информаторите. Самата мисъл за този закон действаше потискащо.

— Трябва да намерим начин да спрем тая шибана работа — изхриптя Майър.

— Как ще го направим? Това е федерален закон — рече губернаторът на Невада.

— Джоузеф и аз разговаряхме по въпроса и мисля, че намерихме начин, но трябва да участваш и ти.

Уолас Литман бавно изправи рамене. От 60-те до ден-днешен той беше безмълвна марионетка на Майър Лански. Уолас беше съветник по инвестициите на Теодора Лански в Чикаго. Майър го забеляза как работи със счетоводството на съпругата му и разбра, че Уолас е проницателен и амбициозен. Завербува го преди десет години. Литман основа холдингова компания, наречена „Литстар Индъстрис“. Майър завеждаше мафиотските пари, идващи от чужбина, във фиктивни сметки, откъдето Уолас можеше да ги тегли, за да прави законни сделки. Бизнесът официално се извършваше от „Литстар“, но истинските собственици бяха Майър Лански и Джоузеф Ало. Тримата се срещаха рядко и никой не подозираше, че Уолас Литман е сътрудник и перач на организираната престъпност. Беше се издигнал бързо на крилете на незаконното финансиране.

— Не е разумно да се замесваме в каквото и да било — отбеляза Пол.

— Нашият план е прост, но ще отнеме известно време. Решихме, че ти ще станеш президент на Съединените щати — каза без заобиколки Майър.

Уолас видя, че държанието на губернатора се промени. Сякаш засия от тази перспектива.

— Как ще го направим? — тихо попита Пол.

— Светът се промени — каза Майър и взе чашата с портвайна. — Радиото го направи малък, а телевизията — още по-малък. Политиката се променя. Никсън беше по-умен и с по-добро образование, но Кенеди спечели с бостънските си обноски и шибаната си прическа. Приличаше на филмова звезда и гадовете избраха него. А Никсън изглеждаше така, сякаш продава порнографски списания. Телевизията видя сметката на Никсън. Тя е бъдещето. Контролираш ли телевизията, контролираш и онова, което хората виждат, говорят и мислят.

— Уолас и аз вече започнахме да продаваме недвижимите си имоти и ще купуваме електронна медия — продължи Джоузеф. — Ще станем собственици на телевизионна мрежа и ще я използваме, за да вкараме Пол в Белия дом.

— А щом влезеш там — тихо добави Майър, — ще уволниш онези педерасти от ФБР и от Министерството на правосъдието. Ще назначиш нов министър и нов шеф на ФБР. Ще избереш хора като Хувър, които да си затварят очите. А после ще напълниш съдебните зали със съдии, които не одобряват Закона срещу изнудването и корумпираните организации. Или ще премахнем този закон, или ще го неутрализираме с помощта на приятелски настроени ченгета.

Майър се опита да остави винената чаша на масата, но прецени погрешно разстоянието и я събори.

Всички видяха как капките портвайн се разплискаха като кръв по бежовия килим.

Бледата утринна светлина събуди рано Пол Аркет. Още беше в добро настроение от амбициите си и от мисълта, че ще стане президент. Изкъпа се и преди да слезе на закуска чу, че лимузината на Джоузеф потегли, за да закара Лански на летището.

Трапезарията беше огромна. Имаше мраморна маса, дълга дванайсет метра и столове с високи облегалки, внос от Италия. Мики Ало вече беше там със съученика си. Пол не можеше да откъсне очи от забележително красивото момче. Пени седеше в далечния край на масата.

— Готови ли сте да убивате патици? — попита Джоузеф, който влезе след няколко минути.

Според Пол ловът на патици беше едно от най-недостойните човешки приключения.

— Нахрани ли се добре? — попита Пени.

— Пълен съм догоре — широко се усмихна Пол.

Винаги се удивляваше как Джоузеф е успял да свали жена като Пени. Какво намираше тя у този сицилиански гангстер? Пени произхождаше от богато семейство. Беше възпитана и културна. Приличаше на бисер в тава с чакъл. Джоузеф не беше подходящ за нея. Но може би Пени намираше излъчването му за прелъстително. Пол се зачуди дали я бива в леглото.

Мъжете влязоха в кабинета. Зад витрината на дъбовия шкаф бяха наредени ловни пушки дванайсети калибър.

Пол избра една английска „Пурди“ с инициали на позлатения приклад.

— Правена е по поръчка — похвали се Джоузеф. — Струва повече от сто хиляди, затова не я изпускай в калта, Пол.

Джоузеф взе една „Берета“ с пълнител за пет патрона и гравирана цев.

После тръгнаха, нарамили скъпоценните пушки. Мики носеше английска „Пурди“, ръчна изработка и със скъсен приклад заради тантурестите му ръце. До него невъоръжен крачеше Райън Болт.

Кучето Рекс беше още малко и игриво. Джафкаше весело и се стрелкаше ту вдясно, ту вляво с щастливи очи и изплезен език. Джоузеф Ало му изкрещя и то наклони глава с дружелюбно изражение, сякаш питаше: „Какво има, момчета?“.

Рекс беше порода „Чесапийк“ и много красив, с шоколаден цвят и нежни кафяви очи.

— Шибано куче — тихо изруга Джоузеф. — Ще изплаши патиците. Ела тук, Рекс.

Псето размаха опашка и изприпка при него.

— Би трябвало да е дресирано. Наех един тип от Ню Джърси да идва тук всеки ден в продължение на три месеца.

Рекс погледна нагоре озадачен. Групата стъпваше тежко по влажната жълта трева, осеяна с червените и златисти багри на есента.

Пол навлезе в блатото. Гумените му ботуши шляпаха във водата.

Изведнъж пред тях се появиха две патици. Размахаха силно криле и се издигнаха на отчайващ ъгъл, протегнали дългите си шии. Джоузеф вдигна пушката и започна да стреля. Едната патица падна, като пърхаше с криле и описваше спирала. Тупна на стотина метра от тях. Другата продължи да лети. Пол вдигна пушката, но сърце не му даваше да я застреля. Прицели се вдясно от нея и натисна спусъка, точно когато дебелият принц стреля… Мики уцели втората патица.

— Носи, Рекс — заповяда Джоузеф.

Кучето хукна, но в друга посока.

— Тук, Рекс! — изкрещя Джоузеф и обърканото куче се обърна и дотича при него.

Джоузеф опита отново.

— Носи, Рекс!

Псето го погледна озадачено.

— Донеси ги, по дяволите!

Джоузеф се зачерви от гняв. Ритна кучето и то изквича и побягна, но се отдалечи само на петнайсет-двайсет крачки, обърна се и пак се вторачи смутено в него.

— Носи — изгубил самообладание изрева Джоузеф.

Рекс скочи във високите треви. Чуха го, че рови наоколо, като чупи тръстиките и лае.

— Кучето не струва пукнат грош, Мики — рече Джоузеф, опитвайки се да овладее гнева си.

— Жалко.

Черните очи на Мики се стрелкаха насам-натам.

Рекс се върна. Носеше едната патица. Пусна я гордо в краката на Джоузеф. Той я взе. По лицето му премина смъртоносна сянка.

— Проклетото куче я е сдъвкало. Натрошило е всичките й кости! Как ще я ядем? — изкрещя той.

Рекс стоеше мирно и дишаше доволно. Джоузеф побесня. Отново се опита да го ритне, но кучето беше по-бързо. Отдръпна се от ботуша му и Джоузеф падна в калната вода.

Рекс се изправи на задните си крака и започна да лае по мафиота, който седеше в мръсното мочурище.

После, кипящ от ярост, Джоузеф насочи беретата, прицели се в Рекс, дръпна петлето и стреля.

Рекс отхвръкна назад. Главата му мигновено се превърна в червена мъгла. Строполи се на една страна в жълтата трева. Краката му потрепериха конвулсивно, но не го заведоха никъде.

На Пол Аркет му се догади. Погледна Райън, който ужасен бе закрил устата си с ръка. После забеляза, че Мики се усмихва. Единствените двама, които разбираха смъртта на Рекс, бяха Джоузеф и петнайсетгодишният му син. Неизвестно защо, Мики я намираше за смешна.

Върнаха се премръзнали в къщата, където чакаше Лусинда.

— Къде е Рекс? — попита тя, но никой не отговори. — Татко, къде е кучето?

— Без да искаме го застреляхме — рече Мики.

Лусинда хукна нагоре по стълбите и те чуха риданията й.

„Уолстрийт Джърнъл“

5 февруари 1981

„Дейли Варайъти“

10 септември 1992

„Лас Вегас Сън“

8 ноември 1986

„Ню Йорк Таймс“

9 март 1982

„Ню Йорк Таймс“

10 януари 1996

„Маями Хералд“

събота, 22 януари 1983