Храна за акули

15. Пътешествието на Соломон

Соломон Казоровски беше в Ню Джърси от два дни. Спеше в спален чувал в колата, която бе взел под наем, макар че нямаше достатъчно пари.

В събота намери едно хубаво място в гората над къщата на семейство Ало. Наложи се да отсече няколко средно големи дървета с триона, който бе купил, за да докара малкия шевролет на един хълм, където можеше да паркира и да наблюдава къщата от колата. Навън беше твърде студено, за да излиза и да прави снимки с фотоапарата, снабден с мощен обектив, който бе взел назаем от един приятел, журналист от „Ай“ в Лас Вегас. Той му бе дал и петстотин долара и го бе помолил да внимава да не му надупчат задника, докато шпионира фамилията Ало. Каз бе решил да се вслуша в съвета му.

От наблюдателния си пост той виждаше алеята за колите и входа на приличащата на замък къща. Изчисли, че освен ако някой не се взира много старателно, едва ли ще го забележат. Направи няколко снимки на един висок, русокос и много красив мъж, който пристигна в неделя вечерта със сестрата на Мики. Не знаеше кой е той. Приличаше на застаряващ сърфист.

Мики Ало се прибра в понеделник сутринта. Отиде направо в стаята на баща си. Каз видя през обектива, че крачи развълнуван пред прозорците и се зачуди какво става.

Мики беше в спалнята на баща си, когато лекарят си тръгна, след като бе направил инжекция на Джоузеф. Възрастният мъж дишаше трудно и мъчително.

— Кой е долу? — попита той.

— Райън. Дойде от Принстън да пренощува тук. В хола е с Лусинда.

Баща му изсумтя. Мики вече съжаляваше, че е оставил Райън и Лусинда да летят заедно. Между тях явно започваше нещо. И през ум не му бе минавало, че сестра му може да прояви интерес към Райън.

Мики харесваше Райън. Не го смяташе за приятел, защото нямаше нужда от приятели. Райън играеше друга роля в живота на Мики. Болт беше хубав и атлетичен — въплъщаваше всичко, което американците обожаваха. Но Мики бе разбрал, че може да го манипулира. Още като дете това го интригуваше и забавляваше. Караше го да се чувства по-силният и по-добрият. И сега, след всички онези години, нищо не се беше променило. Приятелите на Райън бяха шайка дрисльовци, чиито мозъци изтичаха през носовете. Това потвърждаваше убеждението на Мики, че не е необходимо да има приятели. Не му пукаше за никого.

В Харвард беше научил, че е клиничен случай на социопат. Преподавателят бе описал това заболяване в часа по патологична психология. Социопатите бяха много интелигентни психопати, които не чувстваха нищо — нито любов, нито омраза, благодарност или ревност. Като юноша Мики се бе чудил, когато съучениците му говореха за чувствата си. Той не изпитваше нищо. За да прикрие това, той се бе превърнал в съвършен актьор. Научи се да имитира емоциите, които не усещаше. Веднъж, за да изпита дълбочината на безчувствеността си, той си представи, че убива майка си. Можеше ли да я погледне в очите и да пръсне черепа й? Можеше ли да гледа как мозъкът и кръвта се разплискват на леглото, или да я слуша как се моли да пощади живота й, и въпреки това да натисне спусъка? Установи, че лесно може да го направи. Освен слабо чувство на благодарност, не изпитваше нищо друго към нея.

Лусинда като че ли беше единственото изключение. Тя беше нещо специално за Мики, но той подозираше, че не я обича, а по-скоро се гордее с нея. Тя беше негова сестра. И красива. Мики изпитваше перверзно удоволствие от този факт, сякаш Лусинда олицетворяваше цялата красота, която природата му бе отнела. Нямаше да допусне сестра му да има връзка с човек като Райън Болт.

Джоузеф спеше. Телефонът иззвъня. Мики вдигна слушалката. Ей Джей се обаждаше от Провидънс.

— Всичко е готово за утре — докладва той и започна да обяснява на Мики как ще протече дебатът.

Райън и Лусинда седяха в хола на долния етаж и разговаряха за първия ден на Райън в Принстън. Той се опитваше да й обясни колко е бил вълнуващ. Имаше чувството, че нещо ще се случи. Обичаше младостта и ентусиазма.

— Още не знам какво точно правя тук — призна Райън, — но утре ще започна да събирам екип за филма. От филмовата комисия ми казаха, че трябва да се обадя днес в шест часа, за да получа потвърждение.

— Можеш да използваш телефона в кабинета на татко.

Райън излезе в тъмния коридор.

От един месец Мики използваше кабинета на баща си. Райън се приближи до бюрото и вдигна слушалката. Чу странно съскане. Опита се да набере номера, но не можа и видя, че телефонът е свързан с някаква голяма черна кутия. На нея имаше копче. Райън го натисна и чу Тийгардън. Гласът му имаше чудат тенекиен резонанс.

— … парите ще дойдат от Бахамските острови. С тях ще купим телевизионното време в Айова.

— Чакай малко — каза Мики.

Чу се изщракване. Райън се опита да намери друга линия и този път успя.

След няколко секунди вратата се отвори с трясък и на прага застана Мики.

— Какво мислиш, че правиш, по дяволите? — извика той.

— Обаждам се на филмовата комисия, за да потвърдят, че са готови с екипа ми за утре.

Мики се приближи до него, грабна слушалката от ръката му и я тресна върху апарата.

— Ти подслушваше разговора ми!

— Успокой се.

— Този кабинет е мой!

Гласът на Мики вече беше сдържан, но поведението му беше зловещо. Райън почувства, че от Мики се излъчва странна енергия, почти осезаема топлина.

— Лусинда каза, че мога да използвам този телефон.

— Беше се включил в частната ми линия. Какво чу?

— Нищо. Ей Джей говореше за Бахамските острови или нещо подобно. Какво ти става?

Мики се обърна и дойде още по-наблизо до Райън. Гласът му беше ужасяващ.

— Ти си гост тук. Ясно ли ти е? Намираш се в моя дом. Стой надалеч от кабинета ми. И не подслушвай разговорите ми.

— Не подслушвах, Мики. Само се опитвах да намеря свободна линия.

Двамата се гледаха дълго в очите, сетне Райън сложи ръка на гърдите на Мики и леко го бутна.

— Какво ти е? Държиш се така, сякаш тук става нещо.

— Само не ме шпионирай.

— Каква е онази кутия? Скрамблер ли?

— Извършвам множество чувствителни сделки. Преди известно време шпионираха бизнеса ни. И татко го инсталира.

Мики се опита да прецени Райън. После чертите му омекнаха.

— Виж какво… Съжалявам. Нервите ми са малко опънати. Трудно е да гледаш как баща ти умира пред очите ти.

— Не трябваше да идвам тук. Не знаех…

— Всичко е наред. Можеш да използваш този телефон — тъжно се усмихна Мики. — Лекарят току-що ми каза, че на татко не му остава много. Може би месец или дори по-малко. Извинявай.

Той се обърна и се приближи до помощната масичка, където беше отвореното му куфарче. Поколеба се за миг, сетне го заключи, взе го и излезе от кабинета.

Райън дълго стоя неподвижен. Сърцето му блъскаше в гърдите. В черните очи на Мики имаше смъртоносен блясък. После набра номера на филмовата комисия в Провидънс, откъдето му съобщиха, че са ангажирали екипа. Райън им каза номера на кредитната си карта и се споразумяха за заплащането. Затвори и пред очите му неочаквано се появи образът на малкото червенокосо момче, което пак се люлееше на люлката. Този път чу някакъв слаб глас.

— Обзалагам се, че Райън не може да направи това — каза момчето, като приклякваше и се засилваше все по-нависоко.

И изведнъж изчезна… Райън стоеше в кабинета на Мики и се чудеше кое, по дяволите, беше момчето.