Храна за акули

43. Супер Вторник

На сутринта на Супер Вторника Мики се срещна с телефонния техник в преддверието на голямата къща в Ню Джърси и му показа телефона, на който искаше да инсталира „Пин Тел“.

Техникът започна да запоява жиците, свързващи малката кутия и апарата в кабинета.

— Тези устройства са най-новият модел, но разполагаме с ограничен брой. Те са само за правителствени агенции и всички са записани в тази книга…

— Има ли принтер? — прекъсна го Мики.

— Разбира се.

След един-два часа техникът свърза „Пин Тел“ с всичките пет линии в къщата и се обади в офиса си да го изпробва.

— Готово — каза той. — Обади ли се някой, номерът му ще се появи на това екранче и ще се запише в паметта.

Той показа на Мики едно копче, което въртеше запаметяващия диск. Телефонът иззвъня и номерът светна на екрана. Засичащото устройство работеше безупречно.

Мики кимна и изпрати техника до външната врата.

— Щом си свършите работата, обадете ми се да го взема, защото, както ви казах, устройствата ни се водят под брой. Липсва ли някое, шефът ще побеснее.

Техникът се качи в микробуса си и потегли, а Мики взе мерцедеса и се отправи към Ню Йорк, където щеше да се срещне със Силвио Кандрате.

Мики се срещна с възрастния престъпник в един малък апартамент в Малката Италия. Силвио беше напълнял от годините. Напукани кръвоносни съдове кръстосваха лицето му, а високото кръвно налягане бе направило кожата червена. Навремето Силвио беше най-добрият. Мики седна в малкия хол, пълен със снимки на семейство Кандрате. Разговаряха за незначителни неща, докато съпругата на Силвио носеше сладкиши и кафе. Тя се суетеше около Мики и го наричаше дон Ало.

След петнайсетминутен учтив разговор за синовете и племенниците на Силвио двамата мъже решиха да се поразходят и да оставят задушния апартамент и раболепната съпруга на мафиота.

Силвио заведе Мики в бензиностанцията, която притежаваше. Влязоха в гаража, където един от племенниците на Силвио работеше с бормашината. Инструментът пищеше пронизително в малкото бетонно помещение. Силвио обичаше да провежда съвещанията в гаража, докато бормашината свиреше ужасната си музика, защото знаеше, че никое подслушвателно устройство няма да долови думите. Той водеше преговорите си там от двайсет години и федералните агенти още не бяха записали разговорите му.

— Трябва ми твоя Призрак. Имам проблем.

— Ще видя дали ще мога да го намеря — отговори Силвио, като долепи напуканите си червени устни до ухото на Мики, за да надвика шума.

— Нямам много време. Въпросът е деликатен. Знам колко струва и съм готов да платя.

— Не е необходимо. Ти имаш неограничен кредит при мен. Обади се довечера. Попитай ме дали искам да отида на опера… Ако съм получил положителен отговор, ще кажа: „Трябва да отидем“. Дай ми номера на някой сигурен телефон, на който да му кажа да се обади.

Мики написа номера на линията, свързана със скрамблера и го даде на възрастния човек. След няколко минути двамата излязоха от гаража и тръгнаха по улицата към колата на Мики.

Той свърши и някои други неща в Ню Йорк и в шест часа вечерта се обади на Силвио от един клуб в Малката Италия, където членуваше баща му.

— Как я караш, Силвио? Имам няколко билета за опера. Искаш ли да дойдеш?

— Страхотно — отговори Кандрате, без да споменава името му. — Трябва да отидем.

Това беше съобщението, което Мики искаше да чуе. Той затвори и погледна към телевизора над барчето. Беше Супер Вторника и предаваха новини.

Показаха Хейз Ричардс в хотелската стая в Мемфис. Току-що бе завършил обиколката си на десетте щата. На югоизток гласуването беше приключило и резултатите започнаха да пристигат в телевизията.

— По всичко личи, че сте начело във всеки щат — каза репортерът и поднесе микрофона на усмихнатия Хейз.

— Много съм насърчен… и щастлив. Но нека да изчакаме, докато преброят гласовете.

Мики се усмихна и си поръча чаша грапа. Сервитьорът я донесе, сложи я на масата пред него и проследи погледа му.

— Какво мислите за онзи човек, дон Ало? — почтително запита той.

— Мисля, че един ден той ще бъде моят президент — ухили се Мики.

Докато Мики гледаше новините в клуба в Малката Италия, Лусинда и Райън се намираха на три часови зони на запад на задната палуба на „Линда“.

При тях беше три часът и те бяха сложили малкия портативен телевизор на стълбите на кабината, за да засенчат екрана от падащата косо светлина. Райън беше изтощен от лежането на слънцето и гледаше безучастно как репортерите изреждат щат след щат, гласували за Хейз Ричардс.

— А сега ще включим Лесли Уинг от хотела на Хейз Ричардс в Мемфис — каза Дейл Хелингър.

Той беше висок и изискан чернокож коментатор, който бе заел мястото на Брентън Спенсър в Ю Би Си. Камерата показа привлекателна кореспондентка с азиатски черти, която стоеше в стая, пълна с ликуващи служители от предизборния щаб на Хейз.

— Благодаря, Дейл. Тук хората на Хейз Ричардс празнуват и са стигнали до заключението, че той ще спечели с голяма преднина във всички щати, включени в Супер Вторника.

Тя отмести очи от обектива за секунда и добави:

— Виждам стратега на кампанията… Да видим дали ще мога да го поканя пред камерата.

Лесли тръгна, следвана от оператора и след малко на екрана се появи рошавата глава на Ей Джей.

— Мистър Тийгардън… Лесли Уинг от Ю Би Си. Тази нощ е много вълнуваща — започна тя, а стратегът се обърна и се ухили на камерата.

Хората зад него викаха радостно и танцуваха.

— Ами, изглежда, сме на прав път, Лесли.

— Само допреди един месец Хейз беше неизвестен на политическата сцена, а сега по всяка вероятност ще спечели кандидатурата на Демократическата партия.

— Американците търсят нещо. Те са ядосани, защото в сегашната система на управление има нещо отчайващо погрешно. Хейз олицетворява справедливостта. Той ще промени процеса на управление. Ще отнеме институциите от ръцете на вашингтонските лобисти. Хейз ще управлява така, както искат хората. Ето защо съм с него и смятам, че цяла Америка е с него заради това.

— Благодаря — каза Лесли и се обърна към камерата. — Тук е истинска лудница, Дейл. Радостта на хората е неподправена.

— Кажи ми, Лесли — попита Дейл, — има ли някаква вест от губернатора Ричардс. Кога ще слезе да изнесе словото на победата?

— Ще се опитам да разбера, Дейл.

Тя тръгна след Ей Джей, но той започна да танцува полка с една дебела дарителка на кампанията. Двамата размахваха ръце и крака и подскачаха като хипопотами.

— Съжалявам, Дейл, но тук е невероятно.

Райън и Лусинда гледаха, без да говорят, а вятърът поклащаше леко яхтата.

— Какво има за вечеря? — попита накрая той.

— Мисля да отида в града и да купя пържоли. Какво ще кажеш за говеждо на скара, зелена салата, хляб с чесън и най-хубавото вино, което успея да намеря?

— Чудесно.

Лусинда слезе долу, махна банския си костюм и облече едни шорти на Линда и фланелката, която намери в чекмеджето под койката в предната каюта. После скочи в гумената лодка, включи мотора с пет конски сили и потегли да купи храна. По пътя към Авалон тя се зачуди дали кошмарът е свършил, или едва сега започва…