Храна за акули

50. Проверка

На другата сутрин в осем и десет те пристигнаха на малкото пристанище в Авалон. За десет минути Райън успя да слезе от гумената лодка и седна на една пейка на дървения кей.

Лусинда го остави там и отиде да вземе под наем една от електрическите колички за голф, които всички на острова използваха вместо автомобили. Райън видя, че на отсрещната страна на улицата има телефон. Автоматът се намираше само на двайсет крачки, но той се зачуди дали ще може да извърви разстоянието. Застана на здравия си крак, бръкна в джоба си за монети, после заподскача по дървения пристан, грабна слушалката и, олюлявайки се застрашително, набра номера.

Телефонът в къщата в Ню Джърси на семейство Ало иззвъня пет пъти, преди Пулакарпо да отговори.

— Да — каза той.

— Искам да говоря с Мики.

— В момента го няма. Оставете името и телефонния си номер.

— Кажете му, че го търси Райън Болт. Намерете го. Той иска да говори с мен.

След десет секунди се чу гласът на Мики.

— Хей, Райън, приятелю, как я караш?

— Не много добре, Мики. Всеки път, когато се обърна с гръб, някой мускулест здравеняк размахва бейзболна бухалка или пистолет срещу мен.

Мики извади „Пин Тел“ от чекмеджето на бюрото и докато говореше, започна да търси номера, от който се обаждаше Райън. Той беше различен от онзи, който бе използвала Лусинда, но Мики видя, че кодът и първите цифри са същите… Райън беше в Авалон със сестра му.

— Слушай, Райън… Не знам какво си мислиш, но нещо грешиш.

— Нима?

— Аз съм твой приятел.

— Ти нямаш приятели.

— Намислил ли си нещо, или само се перчиш?

— Обадих се, за да ти кажа, че ще си изпатиш заради това.

— Заради кое?

— Заради Анита Ричардс. Знам защо се разби самолетът й. Ти я уби. Знам също, че ти поддържаш Хейз Ричардс. Нападна ме два пъти, когато не бях подготвен. Но сега съм готов.

— Заплашваш ли ме?

— Това не е заплаха, а обещание. Ще те пъхна зад решетките, Мики.

— Каня те да опиташ, дрисльо.

— Спомняш ли си, когато бяхме ученици, Мики? Аз бях по-добрият от теб. Винаги те побеждавах. Която и категория да избереш, аз те превъзхождам.

— Категорията е убиец. Ти не си убиец, Райън. А аз съм. За теб играта винаги е имала правила. Аз имам само едно правило — да спечеля на всяка цена. Затова прицели се добре, глупако. Не се притеснявам, защото още не ми се е случило нищо лошо.

Мики затвори и Райън наистина се почувства глупак. Когато Лусинда се върна на кея, той седеше на пейката.

— Боли ли те? — попита тя, като видя напрегнатото му изражение.

— Не… Да вървим.

Тя му помогна да стигне до количката за голф. Настани го в нея, седна зад волана и двамата потеглиха към болницата.

Армандо Васкес гледа дълго след тях. Жилавото му тяло свидетелстваше за двайсет и осемте години, прекарани в Южен Лос Анджелис. Тялото му беше покрито с белези от ножове и имена на бивши приятелки. Погледна малката снимка на Райън, която държеше в ръката си, после стана от пейката в края на пристана и се вторачи в отдалечаващата се електрическа количка. Бръкна в джоба си и извади малък остър нож за рязане на линолеум. Облегна се на перилата и зачака завръщането им.

В болницата цареше оживление. В чакалнята кихаха и подсмърчаха ученици с възпалени синуси. Неколцина от тях погледнаха крадешком Лусинда и Райън. В девет и петнайсет училищният преглед свърши и доктор Андреа Луис излезе и ги видя да чакат търпеливо, хванали се за ръце.

— Значи това е Бил?

— Моля? — попита Лусинда.

— Лорен и Бил, не си ли спомняте? Това сте вие двамата. Записах ви в дневника.

После, без да чака отговор, лекарката протегна ръка на Райън.

— Аз съм доктор Андреа Луис.

— Приятно ми е. Аз съм Бил.

— И още как.

— Бихте ли прегледали крака му? — рязко попита Лусинда.

— Можете ли да вървите?

— Мога да подскачам добре.

Лусинда и доктор Луис му помогнаха да влезе в лекарския кабинет. Помещението беше боядисано в жълто и имаше шкаф, пълен с лекарства и превързочни материали, както и метална маса за прегледи, покрита със стерилна хартия. Райън легна на масата, а Андреа взе ножица от подноса с инструменти.

Лусинда събу маратонките и смъкна панталона му. Превръзката се беше обагрила в кафеникавочервено. Лекарката я погледна внимателно.

— Отстрани ли е раната? — попита тя.

— Да.

Доктор Луис пъхна ножицата под превръзката, сряза я и внимателно я махна. После се вгледа в шевовете на доктор Джаз.

— Кой заши раната?

— Един лекар от Ню Джърси. Лошо ли е зашита? — попита Райън.

— Напротив, много добре. Имате ли треска?

— Не…

— Взимате ли антибиотици?

— Той ми даде силна доза пеницилин.

Доктор Луис се обърна, взе тампон, напоен с дезинфекционен разтвор, и почисти мястото около раната.

— Това е рана от огнестрелно оръжие, нали?

Не последва отговор.

— Не мога да ви лекувам, без да извикам шерифа.

— Моля ви, не го правете. Едни хора се опитват да го убият… влиятелни хора. Ако разберат, че е тук, ще дойдат и ще го застрелят.

— Защо?

— Просто ще го направят.

— Полицията ви търси — отсече лекарката и веднага почувства, че я обзема страх.

— Не — каза Райън. — Нека да сключим сделка. Ще се махнем оттук… Не ме преглеждайте и не ми давайте лекарства. Щом не сте ме лекували, няма за какво да докладвате.

Доктор Луис не знаеше какво да направи. Беше лекарка само от шест месеца. Това беше първата й работа, откакто завърши медицина. Искаше да бъде интернист и затова кандидатства за място в болницата, като мислеше, че ще бъде много интересно, но не се беше пазарила за такова нещо. От друга страна, някакъв нелогичен подтик я караше да им помогне. Те не приличаха и не говореха като престъпници. Явно бяха с добро образование, имаха открити лица и бяха изключително привлекателни.

— Не е толкова лесно. Законът не казва, че ако не ви лекувам, не трябва да докладвам на полицията. Там пише, че трябва да съобщавам за всяка огнестрелна рана, която видя.

— Това не е рана от огнестрелно оръжие. Без да искам, се прободох с един шиш за скара — ухили се Райън.

— Представяте се с фалшиви имена. Не искате да викам полицията… А аз виждам вдлъбнатината в крака, където е влязъл куршумът.

Райън се обърна към Лусинда.

— Помогни ми. Да се махаме оттук.

Тя понечи да вдигне панталона му, но доктор Луис протегна ръка да я спре.

— Шиш за скара ли казахте?

— Да. Освен ако не измислите по-добро обяснение — отговори Райън.

— По това време на годината в Ню Джърси е твърде студено, за да печете шишчета навън.

— Наложи се.

Лекарката поклати глава и отново погледна раната. Внимателно опъна краищата, за да види как зараства.

— Добре, ще сменя превръзката. Трябва да внимавате да не се инфектира. Ще ви дам антибиотици за две седмици. Взимайте ги по два пъти на ден, докато свършат.

— Предполагам, че няма да искате да ме прегледате пак?

— Вижте какво, Бил, или който и да сте… Мога да си навлека ужасни неприятности заради вас. Правя го, защото нещо ми подсказва, че вие двамата сте порядъчни хора, макар че, откакто сте дошли, не сте казали една вярна дума. Ще превържа крака, ще ви дам лекарства, няма да ви запиша в медицинския дневник и ще се преструвам, че не съм ви виждала. За това можете да пуснете сто долара в буркана навън, където събираме помощи за изграждане на детско игрище. Дойдете ли отново, ще уведомя полицията.

Андреа се обърна към масата и взе няколко стерилни марли и дезинфекционна пудра. Поръси раната и сложи тампони на шевовете. Превърза крака първо с марля, после с еластичен бинт. Сетне даде пудрата и остатъка от бинта на Лусинда.

— След четири дни срежете превръзката и я сменете. Ако започне да го тресе или потече кръв или гной, веднага го заведете в болница. Инак може да загуби крака си. След седмица може да махнете конците. И никакви шишчета на скара до август — добави тя.

— Ще мога ли да стъпвам на този крак? — попита Райън.

— Зависи. Не съм ви оперирала и не знам какви поражения е имало. Можете ли да го вдигате?

Райън се опита и вдигна леко крака.

— Добре. Свивателният мускул и нерв са запазени и се оросяват с кръв. Трябва да благодарите на онзи, който ви е зашил.

— Ще мога ли да ходя?

— Не знам. Трябва да се опитате да заздравите мускулите, които са ви останали. Но вероятно никога няма да бъде както преди.

Лусинда помогна на Райън да вдигне панталона си.

— Ще ви донеса ампицилин.

Лекарката излезе и Райън направи знак на Лусинда да я последва. После нахлузи маратонките. Опита се да стъпи на болния крак, но веднага разбра, че няма да може. Подскачайки на един крак, той отиде в преддверието на кабинета, където Андреа изваждаше лекарства от шкафа. Сложи ги в шишенце и ги даде на Лусинда. После се обърна към Райън.

— Нуждаете ли се от патерици?

— Имах, но ги загубих.

— Ще ви донеса дървени. Момент.

Доктор Луис излезе от кабинета и тръгна по коридора. В склада имаше телефон и тя се позабавлява с мисълта да се обади на шерифа. Канцеларията му се намираше само на две пресечки от болницата. Взе патериците и ги даде на Райън. Лусинда се ръкува с нея и тихо каза:

— Благодаря.

Сетне пусна пет двайсетдоларови банкноти в буркана с надпис „Фонд училищно игрище“ и след няколко минути двамата с Райън се качиха в електрическата количка и се отправиха към пристанището. Андреа застана на главния вход на болницата и ги проследи с поглед.

Лусинда спря на пазара близо до телефона, от който се беше обадила на майка си. Купи прясна риба, зеленчуци и въглища за скарата. Един мъж на средна възраст с червеникава коса и изгорял от слънцето нос я видя, че едва мъкне тежката чанта.

— Искате ли да ви помогна? — предложи той. Над челото му имаше рибарска шапка.

— Ще се оправя, благодаря.

Тя се измъкна от пазара, подаде чантата на Райън и подкара към дървения пристан.

Стигнаха до кея и бавно тръгнаха надолу. Райън се опитваше да отпуска по малко тежестта си на ранения крак, но всяка стъпка му причиняваше все по-силна болка. Реши още на другата сутрин да започне да прави гимнастика за раздвижване. Лусинда се качи на гумената лодка и остави продуктите, а той хвърли патериците на борда и я зачака да му помогне.

Армандо Васкес наблюдаваше от сянката под пилоните. Беше приклекнал с ножа в ръка. Избра подходящия момент и се хвърли в атака.

Райън го видя, но не можа да се завърти на левия си крак и остана безпомощен. Залитна. Армандо замахна с ножа за рязане на линолеум. Райън се дръпна назад и тромаво падна на пристана, като се приземи на лакти, опитвайки се да предпази шевовете на раната. Лежеше по гръб, когато Васкес връхлетя върху него, насочил ножа към гърлото му, но отново не успя да го рани, защото Райън се претърколи наляво.

— Хей! Ей, ти! — изрева от вълнолома над тях червенокосият рибар, когото бяха видели на пазара. — Престани!

Армандо се поколеба. Лусинда се опитваше да слезе от гумената лодка, за да помогне на Райън. Човекът от пазара вече тичаше към тях. Биреният му корем подскачаше пред него, а шапката излетя от главата. В ръцете си стискаше дълъг харпун. Стигна до Армандо и замахна с харпуна. Острието се заби в рамото на Васкес. Мексиканецът изпсува, когато рибарят извади харпуна и откъсна парче от плътта му. Изкрещя от болка, а червенокосият отново размаха харпуна. Този път го уцели във врата, но не го нарани дълбоко. Армандо отскочи и се обърна към плешивия рибар, който пак насочваше харпуна. Мексиканецът се завъртя, скочи във водата и заплува. Стигна до брега и хукна по улицата. От него течеше кръв. Скоро се скри от погледа им.

— Божичко — заеквайки промълви Райън.

— Стори ми се, че ви следи — обясни рибарят и ухилен посочи златния „Ролекс“ на Райън. — Това нещо е десет хиляди доларова покана да ви пребият и оберат.

— Бил Уилямс — представи се Райън и протегна ръка.

— Джери Парадайз.

Червенокосият се наведе и помогна на Райън да се изправи. Лусинда грабна патериците и ги подаде на Райън.

— Това е приятелката ми Лорен.

— Благодаря ви, мистър Парадайз — каза тя.

— Няма защо. Внимавайте и не носете онази златна дрънкулка, синко.

— Благодаря.

Джери погледна часовника си, после — пустото водно пространство. Въздъхна, поклати възмутен глава и тръгна по пристана.

— Искате ли да ви закараме донякъде? — попита Райън.

Джери се обърна и се усмихна.

— Чаках един приятел да ме вземе. Разпънал съм палатка на залива „Уайт“.

— Ще ви вземем.

— Не искам да ви причинявам неудобство.

— Шегувате се. Скачайте в лодката.

Лусинда и Джери помогнаха на Райън да се качи в гумената лодка.

Призрака се качи последен и килна шапката си назад. Така приличаше на обикновен, глупав и дебел рибар.

Лусинда запали мотора на малката лодка и те се отдалечиха от пристанището заедно с опасния си пътник.

Призрака беше намерил Армандо на остров Бар. Показа му снимката на Райън, която му бе изпратил Мики.

— Тоя чука приятелката ми — оплака се той на озадачения мексиканец, който кимна сериозно.

Призрака даде на новия си приятел сто долара и обеща, че ще му даде още толкова, след като изплаши и прогони Райън. Предупреди Армандо да не го убива. Всичко стана точно както го бе запланувал. И сега Призрака беше с набелязаната жертва. Плаваха към яхтата, където убиецът щеше да изпълни мисията си. Ако всичко минеше така, както искаше, сутринта щеше да е в самолета на път за Атлантик Сити.