Храна за акули

58. Град на огледалата

Магистралата се спусна на изток, към Тел Авив. На юг назъбеният скалист бряг очертаваше пристанището на Яфа, където през 1882 бяха пристигнали първите ционистки заселници. По крайбрежието се издигаха стари каменни постройки, които се печаха на приспивната жега. Тел Авив се сливаше с предградията на Яфа.

Скоро се озоваха на широките павирани улици на града. Тел Авив беше модерен като Лос Анджелис и древен като Библията. Той отразяваше най-хубавото и най-лошото — град на огледалата.

Поеха по улица „Шенкин“, завиха по „Аленби Роуд“ и скоро спряха пред хотела. „Карлтън“ представляваше пететажна архитектурна грешка и беше разположен в онова, което се бе оформило като търговска част, когато градът се бе разраснал на север. Кореспондентите харесваха хотела, защото телефонните връзки бяха надеждни, а мястото — централно и можеха да пийнат по две-три питиета в „международния“ бар, където наливаха двойни дози на всеки, притежаващ журналистически пропуск.

Райън плати за двете стаи, които наеха. След пет минути се събраха при Коул и Каз. Старата климатична инсталация бръмчеше и пропускаше хладен въздух в неугледното помещение. Коул седеше на леглото и говореше по телефона. Търсеше някой от „Ройтер“, който можеше да им помогне. Но, изглежда, никой от старите му познати не работеше вече тук. Опита се да намери петима журналисти, но те вече не бяха в Тел Авив. Накрая се сети за Наоми Зур, американката, която винаги бе харесвал. Тя беше фоторепортер и месеци наред той се бе опитвал да я вкара в леглото си, ала Наоми беше влюбена в един евреин, полковник в армията. След минута Коул чу познатия дрезгав женски глас.

— Фото „Опс“. Говорите с Наоми Зур.

— Опитвам се да облека един бурнус5, но не мога да си спомня как ставаше… Увивате ли източния край под короната, или го закачвате зад ухото си и го пъхате отзад? — попита той, като си спомни как двамата се бяха опитвали да проникнат в един палестински лагер за бежанци, за да напишат репортаж.

Коул не успя да се издокара като арабин и за малко не го убиха.

— Господи, Коул… Ако си се върнал, ще помоля незабавно да ме преместят.

— Хей, Наоми, не беше чак толкова лошо. Искаш ли да обядваме в ресторанта в „Колбо Шалом“?

Агенция „Ройтер“ се намираше в един от най-големите търговски центрове в Тел Авив, доминиран от универсалния магазин „Колбо Шалом“.

— Кой ще черпи?

— Ами нали затова слагат клечки за зъби на масата, Наоми. Ще теглим жребий — отговори Коул, после не се сдържа и попита: — Между другото, как е Ури?

— Почина. Земна мина — монотонно каза тя.

— Съжалявам — рече Коул, който си спомняше грубоватия красив израелец, герой от войната, който безброй пъти бе рискувал живота си. — Ще се видим след час… Този път аз черпя.

Той скочи от леглото, грабна тънкото си сако и тръгна към вратата.

Коул излезе, а Райън и Лусинда се прибраха в стаичката си в дъното на коридора. Каз дълго седя, потънал в мисли. Накрая реши, че трябва да намерят оръжия. Нещо му нашепваше, че да се разхождат невъоръжени из Тел Авив, е опасно. И глупаво. Предполагаше, че няма да е трудно да си купят оръжие. Заключи вратата и тръгна към стаята на Райън да вземе пари. Спря пред вратата, когато чу някакъв звук отвътре и осъзна, че това са стенанията на Лусинда. Задъханите стонове се придружаваха от ритмично потракване на леглото. Разтревожен за нейната безопасност, Каз едва не почука, но се въздържа в последния миг.

Господи, помисли си той, толкова отдавна не съм го правил, че не познах звуците. Сетне реши да намери търговец на оръжие и да го доведе в хотела. След няколко минути вече вървеше по оживената улица.

Акмад Джарар седеше на предната седалка на синьото мицубиши. Видя го, излезе и тръгна след него.

Ресторант „Колбо Шалом“ беше на второто ниво и гледаше към пристанището. Там имаше ястия от цял свят, а клиентите бяха само бизнесмени.

Коул различи четири-пет езика. Навсякъде кипяха оживени разговори и звъняха клетъчни телефони, а на дървените подноси разнасяха пресни салати и шиш кебап.

Тел Авив се бе превърнал в средище на бизнеса, където зараждащите се източни демокрации разперваха криле над потоците от израелско финансиране.

Влезе Наоми Зур, облечена в ушито по поръчка сако. Черните й коси бяха прибрани на кок, а ризата — завързана на талията. Нямаше грим. Макар и петдесет и девет годишна тя беше поразителна жена. Забеляза Коул и черните й очи заискряха. Беше висока колкото него. Прегърнаха се и преди да седне, Наоми стисна ръката му.

— Приличаш на мадама от корицата на „Вог“.

— Ти си такъв гаден лъжец, Коул, но все пак благодаря — усмихна се тя и взе менюто. — Какво ще почерпиш?

— Всичко, което можеш да изядеш, стига да не надхвърля десет долара.

— Значи само хляб.

— Съжалявам за Ури.

— Благодаря. Него вече го няма… но животът продължава.

Типично по израелски. Тя нямаше намерение да разисква въпроса, нито да споделя болката си с друг. Не търсеше и не искаше съчувствие.

Салатите пристигнаха и Наоми попита:

— Колкото и да съм привлекателна, не мисля, че си дошъл чак дотук, за да ме почерпиш.

— Нуждая се от помощ за един репортаж. Мисля, че в компютрите на „Ройтер“ може да има онова, което ми трябва.

— А в компютрите на Ю Би Си?

— Изхвърлиха ме оттам, Наоми. Въпросът е приключен.

Тя кимна, сякаш това не я изненада. Коул се зачуди какво е въздействието му над хората. Може би не такова, каквото мислеше.

— Какво ти трябва? — попита Наоми.

— През 1971 отразявах процеса на Лански. Главният прокурор беше един човек на име Гавриел Бах…

Тя слушаше внимателно. Накрая Коул й обясни, че иска да намери вдовицата на Бах — ако е жива. Или някой друг от семейството му. Коул беше убеден, че за видна политическа фигура като Гавриел Бах трябва да има информация в компютрите. Пропусна да спомене за Мики Ало и за Ю Би Си — репортерската му параноя беше непокътната. Когато свърши, Наоми го погледна насмешливо.

— И всичко това само за един репортаж? В тази работа има нещо повече от една проверка на Гавриел Бах.

— Така е.

— Кажи ми за какво става дума.

— Отглеждал е персийски котки. Ще пиша статия за едно списание за домашни любимци.

— Виж какво, Коул, знаеш как стоят нещата. Ако ти помогна и стигнеш донякъде, аз искам да обера лаврите.

— Добре, но ще ти разкажа всичко, когато преценя, че е безопасно. Имам известни съображения за сигурност. Преследват ме опасни хора.

— Думата ти винаги е струвала нещо — лукаво отбеляза тя. — Само не знам какво.

Той плати сметката с американски долари и двамата тръгнаха към новинарската агенция. Докато влизаха в асансьора, минаха покрай един висок израелец с черни къдрици. Йоси Рот влезе с тях в кабината и видя, че Наоми натисна копчето за четиринайсетия етаж. Той слезе на третия, върна се във фоайето и провери в указателя. Целият четиринайсети етаж беше зает от агенция „Ройтер“.

Коул се настани пред компютъра, сякаш беше у дома си, и започна да преглежда информацията. Наоми стоеше до него. Имаше материали за Гавриел Бах. Вдовицата му се казваше Мишама и беше известна като Миша. За последен път се споменаваше в един репортаж за престрелка между араби в Ерусалим само преди два месеца. Била очевидец. Живеела в Стария град и се грижела за зълва си.

Коул записа адреса — улица „Бен Йехуда“ — и обеща на Наоми, че ще й се обади, ако стане нещо.

Когато Коул се върна в хотел „Карлтън“, Каз вече беше там. На леглото имаше два картечни пистолета „Узи“ и пачки с патрони. На нощното шкафче се мъдреше отворен куфар с две автоматични пушки „Дезърт Ийгъл“, един деветмилиметров „Берета“, пачки с патрони и кобури. До него стоеше мръсен на вид мъж с прашна кестенява коса.

— Запознай се с Емир Шамгар — представи го Каз. — Той е кварталният търговец на оръжие. Мисля да вземем едно-друго, преди да навлезем в тази джунгла. Онези две куклички спят, но след като си избереш каквото искаш, ще ги събудим и ще уредим сделката. Мистър Шамгар е много сговорчив, стига да платим веднага.

След десет минути Райън и Лусинда се присъединиха към тях. Райън реши да рискува и плати покупката с картата си. Коул се изуми, когато Шамгар извади метална пластинка и направи отпечатък на кредитната карта, преди да вдигне слушалката и да поиска потвърждение за финансовото положение на Райън от центъра на „Американ Експрес“.

— Това е новият Израел — мрачно отбеляза той.

Райън взе едната от тежките „Дезърт Ийгъл“ и две пачки с патрони. Сключиха сделката. Всичко струваше около хиляда и шестстотин долара. Преди да си тръгне, мистър Шамгар щедро остави две допълнителни кутии с амуниции.

Шамгар излезе от „Карлтън“ в четири следобед. Призрака вече седеше в синьото мицубиши, паркирано на отсрещната страна на улицата, и го видя.