Храна за акули

51. Право на завръщане

В девет часа сутринта на същия ден Коул и Каз се срещнаха да закусят в „Рубио“. Специалитетът в този вашингтонски ресторант беше яйца по флорентински. Поръчаха и горещо кафе. И двамата не бяха спали. Цяла нощ Каз безпокои стари приятели. В полунощ събуди Кърк Алън, дългогодишен приятел, който работеше във военновъздушните сили и чакаше пенсиониране. Соломон му каза, че вероятно в самолетната катастрофа с Анита Ричардс има нещо повече, отколкото проклятието, тегнещо над международното летище на Кливланд.

— Ако знаеш нещо, Каз, по-добре изплюй камъчето. Става дума за съпругата на кандидат-президента на демократите.

— Само кажи на съдебните експерти да търсят нещо необичайно — експлозиви, проблем с пневматичния контрол, повредени уреди… каквото и да е. Самолетът не е паднал, защото е бил омагьосан.

— Ако си научил нещо и не ми казваш, жив ще те одера, Каз.

— Ще ти се обадя, ако узная нещо полезно.

Докато Соломон работеше по тази следа, Коул се върна в къщата на брат си в Рай, Ню Йорк. Пристигна в полунощ. Причината за пътуването беше един стар кожен куфар, забутан в мазето под скиорската екипировка на Карсън. Коул измъкна куфара, докато Беа и брат му нервно надничаха над рамото му. Преживяването в кухнята ги беше потресло. Не съобщиха нищо на полицията, за да прикрият Коул. И двамата се надяваха, че той ще си вземе нещата си и ще се махне.

Коул сложи куфара на работния тезгях и го отвори. Вътре имаше стотици репортерски тетрадки, които съдържаха бележките му от двайсетгодишната кореспондентска работа по целия свят. Потърси двете тетрадки от март, 1971. Намери ги. На картонените корици беше написал „Израел, 1971, Майър Лански“.

Пъхна ги под мишница и се качи в хола, където имаше силна светлина, и отвори едната.

— Тук ли ще работиш? — нервно попита Беа.

— Да, ако нямате нищо против.

— Ами… Късно е… — рече Карсън.

— Сигурно не искате още едно вълнуващо преживяване. По-добре да изчезвам.

Коул измоли от брат си петстотин долара, после целуна вече успокоилата се Беа, прегърна Карсън и отиде в най-близкото денонощно кафене.

Седна в най-отдалечения ъгъл, с гръб към стената и далеч от прозореца — метод на оцеляване, който бе научил в Ливан — и се залови с първата тетрадка, надписана „Вторник, 10 март“. Мислите му се върнаха към онзи ден през 1971. Беше прикрепен към европейското бюро на Ю Би Си и го изпратиха в Ерусалим, за да отразява делото на Лански срещу държавата Израел. Стотина журналисти от цял свят се бяха струпали в двора на Съдебната палата, която се намираше в руската част на оградения с крепостни стени Стар град.

Беше горещо и задушно. Настроението беше мрачно. Всички бяха там, за да станат свидетели на една от най-странните юридически битки в историята на Израел.

Населението беше съставено почти изцяло от емигранти. В раздел 2(б)3 от израелската конституция пишеше, че всеки човек, роден от майка еврейка, има право да се завърне в страната. Всеки евреин заслужаваше място в новата държава.

След една кариера от подозрителна дейност в Маями, Ню Йорк, Лас Вегас и други мафиотски средища Майър Лански беше подал петиция до държавата Израел. Убеден, че ще прекара последните си дни в Обетованата земя, похапвайки пушена херинга, сложил еврейска шапчица на главата, той очакваше да му дадат поданство. Но в закона за емиграцията имаше едно допълнение, според което, ако ищецът се славеше с лоша репутация или беше заподозрян в престъпна дейност, Министерство на вътрешните работи можеше да откаже репатриране. И именно това се случи с Майър Лански.

Ала му оставаше още една възможност. Той можеше да съди израелското правителство и да се опита да отхвърли допълнението.

Лански бе наел един адвокат на име Йорам Алрой, препоръчан от друг адвокат от Маями, Дейвид Розен. Двамата се опитваха да решат спора, привеждайки довода, че Майър Лански не беше осъждан и бе обвинен несправедливо от световната преса.

От другата страна беше израелският прокурор Гавриел Бах — хубав, висок и слаб мъж с аристократични черти. Бах беше решил да не допуска съмнителни личности в страната, независимо колко би му струвало това. По средата на процеса представителите на пресата чуха, че преди три месеца американското Министерство на правосъдието е поканило Гавриел във Вашингтон. Разнесе се слух, че там е била сключена необичайна сделка.

Американското правителство подготвяше процес срещу Лански и се опасяваше, че ако той емигрира в Израел, няма да може да го екстрадира. А федералните власти се надяваха, че след като го осъдят, Майър ще даде показания срещу мафиотите в Съединените щати.

Друг слух твърдеше, че на израелските военновъздушни сили са били предложени за продажба неизвестен брой реактивни изтребители „Фантом Ф-4“, ако правителството откаже поданство на Лански. Всички говореха за тези неща, но „официалните източници“ ги отричаха. Нямаше доказателства дали са верни.

Делото на Лански продължи почти цяла седмица и в онзи задушен ден всички се бяха събрали да чуят какво ще бъде решението на съда.

Докато четеше дневника си отпреди двайсет и пет години, Коул си спомни мършавия, непрекъснато псуващ шейсет и осем годишен мафиот, който също присъстваше в съдебната зала. Лански беше облечен в овехтял костюм, купен от универсален магазин. Вратовръзката му беше накриво. Появи се на страничната врата и репортерите се втурнаха към него.

— Мистър Лански… Разбрахме, че Гавриел Бах е сключил някаква сделка с Вашингтон, за да ви принуди да се върнете в Маями, където ще ви съдят.

Майър ги изгледа кръвнишки. Коул беше изумен от ниския му ръст. Макар и само метър и шейсет, мафиотът излъчваше неподправена злоба.

— Шибаняци! — измърмори той.

— А куфарът? Какво има в него? — попита някой от Ен Би Си.

— Какъв куфар? — ядоса се Лански. — Какви ги дрънкате, мамка ви?

— Внимавайте как се изразявате. Не можем да излъчваме неприлични думи — рече кореспондентът на Ен Би Си, сякаш на Лански му пукаше, и повтори: — Какво има в куфара?

Репортерът имаше предвид средния по размери метален куфар, който Гавриел Бах бе носил на няколко предавани по телевизията срещи с главния съдия на израелския Върховен съд.

— Разбрахме, че американското Министерство на правосъдието е дало на Гавриел Бах доказателства срещу вас.

— Изкарайте ме оттук — изкрещя Лански на адвокатите си, които му проправяха път през тълпата.

Най-после стигна до двойните врати, водещи към съдебната зала. Коул ги последва и бутна оператора си да влезе, преди да заключат.

Майър и двамата му адвокати седнаха на дървената скамейка, която се намираше на две нива под петте съдии. Гавриел Бах седеше зад масата за консултантите. Пред него беше металният куфар. Като всички останали и Коул се зачуди какво има в него. Главният съдия прочете на иврит взетото с пълно единодушие решение. Думите му се превеждаха.

Прочитането на решението продължи дълго. Главният съдия най-после стигна до заключението, че министърът на вътрешните работи с право е отказал да даде поданство на мистър Лански.

— Ако му се позволи да остане в страната, грозното явление организирана престъпност може да бъде пренесено в Израел.

Коул изпрати репортажа и видеозаписа, които бе направил до бюрото в Париж. Вечерта Ю Би Си съобщи, че Майър Лански е предаден на американското посолство, което ще го върне в Маями, където ще бъде съден за укриване на данъци и незаконна печалба от казина.

Процесът така и не се състоя, защото Майър почина.

Същата година, два дни преди Коледа, Коул прочете в „Лондон Таймс“, че на Израел са били предадени двайсет и пет американски изтребители „Фантом Ф-4“.

Коул затвори тетрадките в два часа след полунощ. Седеше сам в пустото кафене и разсъждаваше. Мислите му непрекъснато се връщаха към куфара на масата пред Гавриел Бах. Какво ли имаше вътре? Защо беше в съдебната зала в онзи далечен ден? Коул изпи вече изстиналото кафе и потегли обратно към Вашингтон. Пътуването му отне пет часа. Пристигна точно навреме за предварително уговорената закуска с Каз. Седна уморен и с подути очи се загледа в яйцата по флорентински. После изяде само белтъците и остави жълтъците заради холестерина.

— Къде сме? — попита накрая той.

— Закусваме в „Рубио“, най-хубавия ресторант във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Докъде сме стигнали в разследването?

— Ами, намерих данъчната декларация от 1972 на Теодора Лански. Тази сутрин трябва да ми я дадат.

— Искам да те питам нещо… Можеш ли да ми намериш вътрешна информация от Министерство на правосъдието за една сделка, която вероятно е сключена между Гавриел Бах и някой от Държавния департамент през 1971?

— Кой е Гавриел Бах?

— Израелският прокурор, който е защитавал интересите на държавата срещу Майър Лански на процеса за поданство. Какво ще кажеш?

— Да, може би, но приятелите ми в онази сграда са на привършване. Защо ти е?

— Имам едно предчувствие. Ще ти кажа, ако се материализира в нещо. Нещата ще се оправят, няма начин.

Ала не стана така. Нещата се влошиха…