Храна за акули

28. Споразумение

Бъд Реник съобщи за поканата по новините в шест часа. Предаването се излъчваше от щаба на профсъюза на 57-ма улица. Облечен в черен костюм, Бъд стоеше на стъпалата на Синдиката на шофьорите.

— Приветстваме всяка помощ, която може да ни се окаже при преговорите. Щом губернаторът Ричардс мисли, че има решение на проблема, ще бъдем повече от щастливи да го чуем.

Райън спеше, но новините го събудиха. Седна в леглото и започна да гледа телевизия. Каз пиеше кока-кола.

— В тази работа съзирам почерка на Ей Джей — тихо отбеляза Райън.

— Кой е Ей Джей? — привидно безразлично попита Каз с надеждата, че Райън ще започне да говори.

— По-добре да попитам кой си ти?

— Ще стигнем и дотам. Първо искам да знам какво правеше при Мики Ало.

— Защо? — попита Райън.

Виеше му се свят.

— Ако продължаваш да задаваш въпрос след въпрос, няма да стигнеш далеч.

— Защо изобщо трябва да стигаме донякъде?

— Правилно ли си спомням, че се канеха да ти пръснат черепа с куршуми дум-дум, когато се появих?

Райън нямаше сили да отговори. Кракът го болеше толкова силно, че му се искаше някой да го отреже.

— И така, кой е Ей Джей? — повтори Каз.

— Тийгардън. Председателят на кампанията на Хейз Ричардс.

— Чувстваш ли се достатъчно силен да отговориш и на другите ми въпроси?

Райън се вгледа изпитателно в човека, който бе спасил живота му, и реши, че му дължи нещо.

— Ти си Райън Болт, нали?

— Да.

— Каква е връзката между теб и фамилията Ало?

— Бях съквартирант на Мики в прогимназията.

Изражението на Каз стана непроницаемо.

— Не ме будалкай, Болт. Ако търся развлечения, ще отида да гледам как се чукат гълъбите.

— Преди двайсет години учехме в училището в Чоут. Живеехме в една стая. Не можех да избирам съквартирантите си.

Двамата се спогледаха.

— А сега защо се мотаеш с него?

— Когато свършиш този разпит, ще ми кажеш ли кой си?

Болката в крака на Райън се засилваше. Превръзката беше напоена с кръв.

— Зависи дали онова, което чуя, ще ми хареса.

— Когато преди една година почина синът ми, Мики дойде на погребението. Не го бях виждал, откакто завършихме колежа, но тогава много ми помогна. А после… Имах неприятности в работата и той каза, че ще направи нещо за мен.

— С какво се занимаваш? — попита Каз, макар че вече имаше представа.

Беше преровил портфейла на Райън и намери членските му карти за гилдията на писателите и за филмовата академия.

— Писател и телевизионен продуцент.

— И така, Мики ти се обажда и те повиква тук. Защо?

— Да направя документален филм за кандидата.

— Филмът явно е излязъл много кофти.

Райън го погледна с недоумение.

— Мафиотите не обичат да ги снимат. Не закарват създателя на филма на полето и не се опитват да му отнесат главата — обясни Каз.

— Да, филмът е лош, особено ако целта ти е да направиш Хейз президент. Кадрите показват, че е страхливец. Мики искаше записа.

— Цяло чудо е, че ти направиха само една дупка в крака. Ходил си по минирано поле с тежки зимни обувки. Името ми е Соломон Казоровски. Бях шеф на отдела за борба с организираната престъпност във ФБР, Лас Вегас. Загубих работата и значката си, защото твърде упорито преследвах фамилията Ало. Началниците ми се оказаха малодушни и затова още гоня онези мафиоти.

— ФБР? — учуди се Райън.

Трудно му беше да повярва, че този развлечен и застаряващ звяр е бил федерален агент.

— От десет години не работя там.

— Познаваш ли Алекс Тингредис?

— Железния ли? Да. Алекс е свестен. Запазил е достойнството си, за разлика от много други хора. Един от малцината, които са на изчезване.

— Имаш ли нещо против, ако му се обадя и го попитам за теб? — попита Райън, опитвайки се да забрави засилващата се агония, която вече изгаряше цялата му лява част.

— Не ми ли вярваш?

— Само съм предпазлив.

— Чух, че Тингредис бил в Атланта.

— Върна се в окръг Колумбия. Обадих му се преди два дни. Домашният му номер е в портфейла ми.

Каз го намери и вдигна слушалката. Алекс Тингредис отговори на третото иззвъняване.

— Ало — каза агентът.

— Рин Тин Тин Железния ли е? — усмихна се Каз.

— Кой се обажда?

— Шибаният Джей Едгар Хувър от рая на покойните федерални агенти.

— Ти ли си, Каз? Не ми казвай, че още си в отвесно положение. Мислех, че вече са те пречукали с някой деветмилиметров.

— Ще им трябва нещо повече от деветмилиметров куршум, за да ме изкарат от строя.

Двамата се разсмяха, после Каз попита:

— Слушай, познаваш ли един тип на име Райън Болт?

— Защо?

— Той твърди, че те познава. Опитвам се да разбера какъв е. Тони Нюйоркчанина го рани в крака.

— Добре ли е?

— Да, но Тони има ужасно главоболие. Изпратих го в отвъдното.

— Няма да липсва на никого.

— Онзи Райън… Можеш ли да го опишеш? — попита Каз и погледна Райън, който полагаше усилия да не движи пулсиращия си крак.

— Метър осемдесет и пет, около деветдесет килограма и изглежда много добре. Русокос калифорниец. Беше голям спортист в Станфорд.

Каз кимна.

— Ще ти го дам да го чуеш. Кажи ми, ако е той.

Той подаде слушалката на Райън, който я взе и го погледна.

— Мислех, че аз ще те проверявам.

— Хей, проверяваме се взаимно. Няма да се женим. Така че бъди спокоен.

Райън долепи слушалката до ухото си и тихо попита:

— Алекс?

— Да. Добре ли си?

— Горе-долу. Кой е този тип?

— Знаеш, че не обичам да правя комплименти, но Соломон Казоровски е най-добрият агент, с когото съм работил. Нямам представа в каква каша си се забъркал, но ако това има нещо общо с Мики Ало или с другите неща, за които оня ден говорихме, по-добре слушай Каз. Ако някой може да те измъкне от тунела, това е той…

— Благодаря. Ще му дам да ти се обади. — Той върна слушалката на Казоровски.

— Струва ми се, че няма сили.

— Така е, но ще се оправи.

— Мога ли да направя нещо за теб? — разтревожен попита Алекс.

— Да. Изпрати ми една хавайска риза. И ако имаш телефонен секретар, изгори касетата със записа. Инак и двамата ще загазим.