Храна за акули

69. Нападението на „Замъка“

Райън спря до тротоара на „Джон стрийт“, която беше перпендикулярна на „Бродуей“. Осветеният вход на Ю Би Си беше зад ъгъла на следващата пресечка. Той изключи двигателя, излезе от кабината и почука отстрани на камиона.

Дърдоркото отвори вратата и го изгледа гневно.

— Да не искаш да повредиш нещо? Това е прецизна техника, крехка работа.

— Ще помогна на Коул и Наоми. Ще слезем долу и ще отворим аварийния вход.

— Не забравяй това — каза Бейли и му подаде една брезентова чанта, пълна с инструменти, които беше събрал от контролния център.

Райън се приближи до входа на паркинга. Коул беше слязъл от подвижната телевизионна станция и оглеждаше автоматичната бариера, която се вдигаше с помощта на билет за паркиране. Двамата с Райън взеха по един френски ключ от брезентовата чанта и започнаха да отвинтват болтовете на бариерата.

Наоми седеше зад волана. Беше спряла подвижната телевизионна станция пред входа на паркинга, за да прикрива онова, което те правеха. Махнаха и последния болт и вдигнаха бариерата. Наоми вкара камиона, а те сложиха бариерата на мястото й. След три минути стояха пред „Замъка“. Полумесецът хвърляше лъч светлина през облаците върху пустите места за коли в паркинга. Сателитната чиния на Ю Би Си беше насочена към космоса и приличаше на огромен разтворен чадър.

Райън и Коул се взряха в небето. Там някъде сред звездите, на четирийсет хиляди километра над тях един спътник препускаше в пространството със скорост няколко хиляди километра в час в геосинхронен танц със земята.

Ако всичко вървеше добре, сигналът им щеше да стигне до него след по-малко от трийсет минути… Електронен изстрел, който щеше да отекне по цял свят.

Бяха паркирали камиона с чинията там, където тя щеше да бъде в една и съща траектория с главната сателитна връзка.

Мълчаливо се заловиха за работа. Коул откачи коаксиалния кабел, който беше навит като пожарникарски маркуч в задната част на камиона, и отвори аварийния изход. Райън грабна тежкия щепсел и се втурна към стълбището. Металните стъпала дрънчаха, докато слизаше и теглеше кабела. Мина два етажа и изведнъж кракът му започна да се огъва. Той спря за минута да си почине. От време на време мускулите на ранения крак му изневеряваха.

— Какво има? — прошепна Коул.

— Кракът ми. Ще се оправи.

Отново тръгна надолу, като този път се движеше по-бавно и стигна до аварийния изход на приземния етаж.

— Погледни това — извика той на Коул, който го следваше. — Някаква алармена система.

— По дяволите — изруга Харис.

Камионът с подвижния контролен център беше на десет крачки от другата страна на вратата, но те не можеха да стигнат до него, без да задействат алармата. Коул погледна часовника си — шест без седемнайсет минути. На Райън все още му предстоеше да слезе в мазето на сградата, да отвори служебния вход, да изключи основното захранване и да извади от строя двата резервни генератора — и всичко това за по-малко от четвърт час. Нямаха време да се мотаят около аварийния изход.

— Налага се да рискуваме — каза Коул и без да чака отговор, бутна вратата.

Някъде в паркинга се разнесе звън.

Коул даде кабела на Джон, който го включи към камиона. Двамата влязоха в тъмната контролна апаратна, а Райън остана навън.

Джон започна да загрява апаратурата. Един по един мониторите светваха.

— Добре. Да видим сега дали ще можем да се включим — рече Дърдоркото.

Той задейства глобалната позиционна система, която чрез компютъра му каза точно къде се намират и напечата географската ширина и дължина. Показа му също в каква посока е насочена чинията на покрива и оста, на която е поставена. Компютърът запамети цялата тази информация. После Бейли набра кода на „Галактика 4“ и се свърза със сателита в космоса. Подвижната чиния, която се намираше четири етажа по-горе, започна да се върти и бавно да променя положението си, насочвайки антената си към „Галактика 4“.

Наоми подскочи, когато малката чиния до нея започна да се движи. Тя й направи снимка с фотоапарата си. Чинията се издигна и после се завъртя на изток, към препредавателя на Ю Би Си на сателита „Галактика 4“. Наоми чу, че някъде далеч долу звъни аларма, но се опита да не се тревожи за нея. Тя имаше опит в тайни операции. Знаеше, че никога нищо не става според плана. Половината от способността да бъдеш добър кореспондент от мястото на събитието се дължеше на умението да импровизираш.

В контролния център Джон Бейли чакаше чинията на покрива да получи достъп до сателита и търсеше сигнала на Ю Би Си. После щеше да се отърве от електронния шум. Изчистеше ли сигнала, на петте монитора в камиона щеше да има същата картина като в контролната апаратна в „Елипсата“. Тогава той и Коул чуха трите електронни писукания, които им казаха, че глобалната позиционна система е намерила препредавателя на „Галактика 4“. След няколко секунди думите, които и двамата очакваха да видят, се появиха на главния монитор: „Връзката със сателита е осъществена“.

Райън и Лусинда имаха пет минути да свършат останалата работа. Следобед те бяха разучили картата, начертана от Джон.

Дърдоркото им показа къде е външната врата на Ю Би Си. Предупреди ги, че ще е заключена.

— Но аз имам ключ. Гадните копелета забравиха да ми го вземат — добави той.

Откачи тежката връзка от колана си, извади ключа и го даде на Райън.

— Не мога да гарантирам, че не са сменили ключалката, но като ги знам какви са, предполагам, че не са го направили… Когато основното захранване спре, генераторите се включват автоматично. Те се задействат от струя въздух, а не от мотор. Докато основното захранване е спряно, те ще започнат да функционират след около шест секунди и отново ще захранят с електричество сградата. Първо трябва да изключите генераторите, а после основното захранване. Инак ония ще имат време да се обадят тук-там. Телефоните са свързани с компютри. Изключите ли електрическото захранване, ония от Ю Би Си ще трябва да викат от прозорците за помощ.

Нищо в опита на Райън не го беше подготвило за онова, което му предстоеше да извърши. Двамата с Лусинда заобиколиха сградата и намериха уличката, която разделяше Ю Би Си от федералната банка. Разстоянието между двата небостъргача беше достатъчно за служебните камиони, които можеха да спират пред вратите. Райън погледна нагоре, когато усети на врата си първите капки леден дъжд.

— Вали — каза той.

— Е, сигурно времето няма да се промени много.

Той се зачуди на Лусинда и на нейната смелост. Тя беше неотстъпно до него. Какво ли изпитваше?

Намериха вратата, за която им беше казал Джон. Райън извади ключа от джоба си и го пъхна в ключалката. Влезе лесно и се превъртя. Отвориха вратата и влязоха през служебния вход на Ю Би Си на приземния етаж.

Стълбището беше добре осветено. Бетонните стени бяха лъскави и гладки и отразяваха редиците жужащи неонови лампи на тавана. Двамата заслизаха бавно по широките метални стълби. Райън усети, че кракът му се схваща, но не спря. Помещението с резервните генератори беше на най-ниското ниво. Трябваше да минат по един дълъг осветен коридор и да отворят двойните врати в дъното със същия ключ.

В края на стълбището Райън отвори брезентовата чанта. Вътре имаше две одеяла, два големи фенера и инструменти за изключване на електрическите мощности. Той взе единия фенер. Стигнаха до двойните врати и ги отключиха.

Агрегатите заемаха почти една четвърт от мазето. На западната стена имаше шест огромни токопрекъсвача — всички с големи лостове с червени гумени дръжки. Двата грамадни петстотинкиловатови резервни генератора стояха един до друг в средата на помещението. Неизвестно защо, Лусинда се изсмя.

— Нерви — обясни тя. — Инак ще се побъркам.

Райън хвана ръката й и я стисна.

— Хайде да дръпнем онези дръжки.

Взеха клещи и Райън се приближи до първия лост. Стисна го с клещите и започна да го развива. Идеята беше да разхлабят болтовете на шестте лоста, да ги дръпнат и да изключат електричеството. Сетне щяха да вземат болтовете със себе си, за да не може охраната на Ю Би Си да ги сложи на местата им.

И точно тогава се сблъскаха с първия голям проблем… Всички болтове бяха запоени.