Храна за акули

72. Защо да се притесняваш?

Хейз Ричардс се върна от Европа и щом слезе от самолета, беше арестуван от федералните власти и отведен в главната квартира на ФБР. След два дни Малкълм Рашър направи кратко изявление за медиите от стълбите пред губернаторското жилище в Роуд Айланд.

— Хейз Ричардс се оттегля от изборите за президент на Съединените щати. Това в никакъв случай не означава, че има закононарушения от страна на мистър Ричардс, но докато разследването приключи, губернаторът чувства, че няма да бъде здравословно за нашата демокрация, ако продължи кампанията си. Хейз Ричардс желае да благодари на всички свои поддръжници и ще направи изявление след няколко дни.

Но Хейз не се показа да се защити в продължение на седмица. Пресата гъмжеше от статии за случая, като изваждаше на бял свят все повече разобличаваща информация. Появиха се твърдения, че Анита Ричардс се е готвела да подаде заявление за развод и си е уговорила среща с адвокатката си в Провидънс. Не е ли странно, че бе починала на следващия ден? И не е ли странно, че Хейз е получил такива изумителни суми за кампанията си? Въпроси без отговори.

От една седмица никой не беше виждал Тийгардън.

Коул каза на Райън, че два дни след като са ги пуснали, Хейз е бил обвинен в заговор за убийство. Коул и Райън се опитваха да поддържат близки взаимоотношения, но двамата нямаха почти нищо общо помежду си. Не приятелството, а събитията ги бяха сближили. Изпиха питиетата си в хотелската стая на Райън и се сбогуваха, съзнавайки, че вероятно повече нямаше да се видят.

Лусинда се прибра вкъщи, за да бъде с майка си, която беше съкрушена от смъртта на Мики и от разкритията за семейство Ало. Райън остана сам в апартамента си в хотел „Шери Недерланд“ Репортерите дебнеха по коридорите, катереха се по аварийните стълби и се опитваха да го снимат. Телефонът му не спираше да звъни. Той каза на администратора да го изключи. Всяка вечер му носеха телефонни съобщения и писма в една брезентова торба, която тежеше повече от килограм.

Марти Ланиер му се обади пет пъти.

Всяка вечер разговаряше с Лусинда.

— Странно — каза тя в нощта, преди Райън да замине за Лос Анджелис. — Тя е толкова сдържана… Не разбира защо аз…

Лусинда млъкна, защото не беше в състояние да довърши изречението.

— Ти не го уби, Лусинда… Той се самоуби. Сам предизвика смъртта си.

Но тя не му вярваше и нощните им телефонни разговори бяха изпълнени с продължителни паузи, през които и двамата мълчаха.

— Трябва да се прибера вкъщи — каза Райън. — Да се сбогувам с Мат. Мисля, че най-после мога да го направя. Но ти ми липсваш. Бих искал да те видя.

Накрая тя заговори и думите й го смразиха.

— Казах, че те обичам… И ти също ме обичаш… Но можем ли да живеем заедно с толкова много неприятни спомени? Достатъчно ли сме силни?

— Не знам.

И наистина беше така.

Райън се върна в Лос Анджелис. Летището гъмжеше от репортери, които се блъскаха, ругаеха и тикаха под носа му микрофони, докато полицаите му проправяха път. До тротоара го чакаше кола.

Беше пристигнал като кандидат-президента, чиято кариера бе съсипал.

На следващата сутрин Райън слезе с товарния асансьор на хотел „Сенчъри Плаза“ и зачака във входа. Скоро наетата под наем кола, шофирана от служител на фирмата, спря до бордюра. Райън се качи и се скри под едно одеяло, а след две пресечки човекът му даде ключовете и се върна на работа.

Райън си бе уговорил среща с агентката на недвижими имоти на Линда в къщата в Бел Еър.

— Мога да почакам — усмихна му се дългокраката трийсет и пет годишна блондинка с тяло на инструкторка по фитнес.

— Не… Искам да го направя сега.

Той взе един стар куфар и сложи вътре някои неща, много по-ценни от старинните предмети, които украсяваха стаите.

Линда все още беше собственичка на къщата, но след развода рядко ходеше там. Пътуваше из Европа. Нещата, които Райън взе, нямаше да й липсват. Той отвори гардероба на Мат и се загледа в дрехите. Помириса ги и сякаш усети уханието на сина си.

Сърцето го заболя и очите му се напълниха със сълзи. Взе спортния екип и бейзболните шапки на Мат и внимателно ги сложи в куфара. Прибра и ръкавиците му. На стената висеше съчинението, което синът му бе написал с равния си почерк. Смяха се, когато го измисли преди четири години. Райън го откачи от стената и го прочете за последен път.

В същия миг Райън чу смях — или поне така му се стори. Дали това беше плод на въображението му, или Каз се присмиваше на противоречията в живота?

Райън взе и топката на Мат, после излезе в коридора и се вгледа в снимките на стената. Взираше се в тях за пръв път след смъртта на сина си. Мат и Линда се усмихваха под лъчите на хавайското слънце. Хората на снимките вече не му се струваха непознати. Ясно си спомняше онези мигове. Откачи една снимка. На нея Мат и Линда се смееха, защото котаракът им Джордж седеше до спящия Райън и ближеше косата му. Тази снимка му говореше много повече от останалите. Не знаеше защо. Прибра я в куфара при другите съкровища.

Продължи да се разхожда из стаите. Разглеждаше всичко и се сбогуваше. След два часа излезе от къщата. Остави двете си награди „Еми“ в кабинета.

Отиде с колата в къщата на плажа и се успокои, като видя, че там няма репортери. Влезе и застана на верандата. После седна на шезлонга и се заслуша в плисъка на вълните.

Какво да правя сега, замисли се Райън. В главата му се въртяха въпроси без отговори. Знаеше, че се нуждае от Лусинда. Тя трябваше да бъде част от живота му. Беше ли я загубил? Щеше ли да се върне при него? Ами Елизабет? Защо бе умряла? Защо точно тя бе станала жертва? Елизабет, която винаги се грижеше за него, оправдаваше го… и го обичаше.

Райън стана и влезе в спалнята. Легна и се опита да измисли какво да прави с живота си.

Април мина и дойде май. Обади се на Лусинда и тя му каза, че двете с майка си се опитвали да изяснят нещата помежду си. По-добре било Райън да не ходи при нея.

Той започна да пише роман, но трудно намираше думи. Опита се да тича по плажа всяка сутрин. Смяташе да приведе поне тялото си във форма. Не отговаряше на обажданията на Марти Ланиер и отказа да се срещне с агента си Джери Ъпшоу. Реши да отиде някъде, където слънцето не грееше всеки ден… и нямаше хора. В планината.

В последния ден на май, докато тичаше по пясъка, тя се върна при него. Видя я да стои на кея. Вятърът развяваше буйните й черни коси. Райън се затича по-бързо. Сърцето му заби учестено.

— Здрасти — тихо каза тя, когато той изкачи стъпалата до нея.

— Здрасти — отговори той, страхувайки се да добави нещо, което би могло да я прогони.

Прегърна я нежно и долепи устни до слепоочието й.

— Райън, можем ли… да живеем с всичко, което се случи? Или то ще ни съсипе?

— Не знам.

— Майка не може да ми прости и аз не съм сигурна дали сама мога да си простя. Толкова е странно. И през ум не ми е минавало, че ще застрелям Мики. Тази мисъл не ми дава покой. Знам, че той искаше да ни убие, но не биваше да го правя… И непрекъснато сънувам как стана. Искам всичко да бъде като в Мексико, но не знам дали ще мога да се върна там.

Райън я притисна до себе си и тя склони глава на гърдите му.

— Не можеш да контролираш любовта — повтори той думите й. — Тя съществува, независимо дали искаш, или не.

Лусинда го погледна. Вълните се плискаха в брега, а белите им гребени се пенеха около подпорите на кея.

— Тогава да не й се противопоставяме.

Райън се почувства като прероден — възстановен и подмладен. Този път нямаше да позволи на нищо да ги раздели.