Изгубената реликва

9

Ричмънд, Лондон

Тревата гъделичкаше коленете на Брук, докато, наведена над цветната леха, тя внимателно поливаше амаранта. Обичаше каскадните червени цветове на това растение, което беше отгледала от малко стръкче, но което искаше много грижи и не беше съвсем пригодено за почвата в малката й градинка в Ричмънд.

Съботата, дори да е хубав есенен следобед като този, обикновено не беше свободен ден за Брук. Трябваше да се погрижи за хиляди други неща, които знаеше, че е изоставила, включително боядисването на кухнята в апартамента й на приземния етаж на викторианската тухлена къща. Но времето, прекарано в градината, я отпускаше, а в момента се нуждаеше именно от това.

Тя се изправи, махна някакви стръкчета трева от голите си колене и се загледа в цветята. Замисли се отново, както многократно, почти натрапчиво напоследък, за събитието отпреди месец, което бе причинило всичките й проблеми.

Поканата на Фийби да празнува петата годишнина от брака й беше чудесна възможност да види сестра си, с която бяха толкова близки. Напоследък се виждаха рядко, тъй като Брук беше или твърде заета с лондонските си клиенти, или беше във Франция. Или пък Фийби и съпругът й Маршъл бяха на поредната екзотична ваканция, която един инвестиционен банкер и инструкторка по Пилатес на знаменитостите можеха да си позволят. Ски в Аспен, гмуркане край Бермуда, пръскане на пари в хотели и ресторанти из целия свят, стига да бяха смятани за модерни от супербогатите. Семейството наскоро се бе преместило в най-новата си придобивка — безумно скъпа къща, имитация на „Тюдор“, с осем спални, в Хампстед, която Брук не беше виждала до вечерта на партито.

Внушителната къща гъмжеше от хора. В единия ъгъл на огромна зала свиреше традиционен джаз оркестър, хората танцуваха, пиеха шампанско. Брук не забеляза сред гостите да има някой, който да не е борсов играч, известен адвокат, банкер милиардер или пиар гуру. Тя искаше единствено да прекара малко време насаме със сестра си, но Фийби беше заета със задълженията си на домакиня и двете едва успяха да разменят няколко думи, преди шампанското да замае Брук. Тя реши да отиде в кухнята, за да пийне вода.

Както можеше да се очаква, кухнята беше огромна. Скъпи дървени плотове и всички съществуващи кухненски уреди въпреки факта, че Фийби и Маршъл се хранеха навън почти всяка вечер. Но да се открие нещо толкова просто като чаша за вода се оказа сериозен проблем. Докато търсеше в поредния шкаф, тя чу вратата на кухнята да се отваря. Обърна се и видя Маршъл. Усмихваше й се. Затвори вратата, за да изолира шума от партито и оркестъра. Приближи се и се подпря на плота, без да сваля очи от нея. Стори й се, че е твърде близо, но тогава не помисли повече затова.

— Търсех чаша за вода.

Той посочи.

— Ето там. А в хладилника има минерална вода — добави той, когато тя извади чаша и тръгна към чешмата, за да я напълни.

— Хубаво парти — каза тя, отиде до хладилника и извади студената вода. Отпи малко, после погледна към Маршъл и видя, че се е приближил още малко. Дали не си въобразяваше?

— Радвам се, че успя да дойдеш — каза той. — Доста време не сме те виждали, Брук. Още ли пътуваш до Франция, за да преподаваш на онова място… как се казваше?

— „Льо Вал“ — кимна тя. — По-често, отколкото преди.

Усмивката на Маршъл леко помръкна.

— Предполагам, още се срещаш с онзи войник?

— Бен не е войник.

— Както и да е. Радвам се, че те виждам отново, Брук — повтори той. — Тази вечер нямаше да е същата без теб.

— Не бъди глупав. Тази вечер е за теб и Фийби. Наистина се радвам за двама ви.

— Казах го сериозно.

— Благодаря. Много мило от твоя страна.

Продължиха да разговарят още малко. Брук забеляза, че лицето на Маршъл е леко зачервено. Отдаде го на шампанското. Докато изведнъж той не доби мрачен вид и не изостави празните приказки.

— Наистина го казах сериозно — изтърси той. — Нямах търпение да те видя отново. Не можех да мисля за нищо друго през последните няколко седмици. По-точно, за някой друг — натърти той многозначително.

— Маршъл? Пиян ли си? Не бива да говориш така.

— Ожених се не за сестрата, за която трябваше. Сега си давам сметка за това.

— Май пиенето ти е дошло много. Нека ти направя кафе.

— Не съм пиян! — възрази той и се приближи още повече към нея. Принуди я да отстъпи. — Мисля за теб през цялото време. Не мога да се концентрирам върху работата си. Не мога да спя нощем. Обичам те, Брук.

Напрежението в гласа му я плашеше. Тъкмо отвори уста, за да му изкрещи да престане и да се махне, когато вратата на кухнята се отвори и влезе Фийби. Маршъл моментално се отдръпна от Брук и се облегна на ръба на масата. Опитваше се да се държи нормално.

Фийби сякаш не забеляза нищо.

— Ето къде сте — каза тя весело. — Чудех се къде изчезнахте.

— Дойдох за глътка вода — обясни Брук.

Сърцето й биеше учестено, държеше чашата, сякаш за да представи доказателство. Защо, по дяволите, се чувстваше така, сякаш трябваше да се оправдава? Ядосваше се на себе си, но още повече на Маршъл, задето я бе поставил в тази ситуация. Фактът, че бе прикрила всичко така добре, я караше да се чувства като съучастник.

Маршъл излезе веднага, защото изведнъж реши, че трябва да се погрижи за гостите. Брук преглъщаше с усилие, докато говореше със сестра си, все едно че нищо не се бе случило. След още двайсет минути тя се извини и се прибра вкъщи объркана и разстроена.

Една сутрин през седмицата след партито Брук се прибираше с колата си от работа, когато й се обади Фийби развълнувана и настоя да се видят същия ден. Срещнаха се в кафене на „Пикадили“. Брук веднага разбра, че нещо не е наред. Сестра й изведнъж й се стори доста по-възрастна за нейните трийсет и осем години, изпита и измъчена. След като изяде повече еклери от обикновено, тя най-накрая изплю камъчето:

— Маршъл има любовница.

— Какво?

— Сигурна съм.

— Защо си сигурна?

— Престана да ми обръща каквото и да било внимание. Прибира се късно. Станал е раздразнителен и неспокоен.

Боже! Брук изтръпна.

— Работата му е напрегната, Фийби. Може да има проблеми. Това не означава непременно, че…

— Има и друго — прекъсна я Фийби. — Купил е бижу. Намерих квитанцията в джоба му. От „Тифани“. Три хилядарки. За кого е, а?

— Може би иска да те изненада.

— Седмица след годишнината ни? Коледа още е далеч, а рожденият ми ден е след седем месеца. Не е за мен, Брук. Знам. — Фийби се разплака. — Няма да го понеса, ако ме изостави! Ще умра!

Брук направи всичко по силите си, за да увери сестра си, че всичко е наред. И че всичко скоро ще се оправи.

Искаше й се да убие Маршъл.

И тогава, две нощи по-късно, дойде първото телефонно обаждане.

— Аз съм. Сама ли си?

— Разбира се, че съм сама. Живея сама. Три през нощта е. Маршъл, отивай да спиш.

— Не мога.

— Дочуване.

Единайсет, дванайсет, тринайсет пъти той се опита да й се обади онази нощ и не я остави да мигне до сутринта. Следващата вечер дойде чукането на вратата, което тя очакваше. На прага стоеше Маршъл и искаше да знае защо тя не вдига телефона. Разтревожена, че може да направи сцена, тя го пусна да влезе.

И направи голяма грешка.

— Виждам как ми говориш, как ме гледаш, как се смееш, когато разказвам нещо… Знам, че ме харесваш. Признай го. Имаш чувства към мен.

Тя усети алкохол в дъха му.

— Преминаваш границата, Маршъл! — извика тя. — Няма да допусна да причиниш това на Фийби!

— Аз ли й го причинявам? Всичко е заради теб! — Бръкна в джоба си и извади малко пакетче. — Виж… да не се караме. Нося ти подарък.

Брук го изгледа с ужас — знаеше какво е.

— Не го искам.

— От „Тифани“ е.

— Дай го на Фийби. Сестра ми. Твоята съпруга, забрави ли?

— Между мен и Фийби всичко е свършено.

— Не и според нея. Би трябвало да се срамуваш от себе си.

— Но…

— Слушай, Маршъл… Държиш се с мен напълно ирационално. Ясно ми е, че преживяваш някаква криза, и си мисля, че трябва да потърсиш помощ от психотерапевт. Мога да ти дам телефонните номера на няколко души…

— Да, луд съм — изсумтя той. — По теб. — Протегна ръка и я докосна по лицето.

Брук се дръпна рязко.

— Престани. Мисля, че вече трябва да си тръгваш.

— Не мога. Обичам те.

— Това е нелепо, Маршъл!

— О… да… Ти обичаш онзи… Войника.

— Бен. Той не е… — Нямаше смисъл да го поправя. — Да, така е.

Маршъл се зачерви.

— Как можеш да имаш нормална връзка с човек, който живее в друга страна? Ето това е нелепо.

— Няма да е за дълго, защото смятам да се преместя при него. Не че това изобщо те засяга!

— Да не те е поканил? Обзалагам се, че не е.

— Върви си, Маршъл.

Най-накрая, с много заплахи и усилия тя успя да изгони зет си от дома си и да заключи вратата. Той остана вън, където сумтя и се моли известно време, после се качи в бентлито, паркирано до отсрещния тротоар.

През следващите седмици Брук се чувстваше объркана, ядосана, дори виновна. Под претекст, че иска да прекарват повече време заедно, тя се срещна с Фийби няколко пъти в града на кафе, но никога в нейната къща или в своя апартамент. Чувстваше се добре, че може да подкрепи и окуражи сестра си, когато тя имаше нужда от нея. От друга страна, се чувстваше все по-зле и по-зле, защото криеше истината.

Междувременно опитите на Маршъл продължаваха. Тя изпитваше ужас дори да проверява електронната си поща и съобщенията в мобилния си телефон от страх да не са от него и избягваше да вдига и домашния си телефон. Няколко пъти се обади Бен — питаше я как е и защо не се обажда. Оправданията й звучаха, меко казано, странно и неубедително. Гледаше да говори малко, за да не изпусне нещо. За миг през поредната безсънна нощ се замисли дали да не му каже за Маршъл, но много бързо изостави идеята.

Бен щеше да се качи на първия полет за Лондон, за да избие глупостите от главата на Маршъл.

Не че Маршъл не го заслужаваше, а заради грозната каша, която щеше да последва. Обвинения в хулиганство. Полиция. Обяснения. Бен щеше да има неприятности, а Фийби щеше да бъде съсипана.

Никога.

Сега, в хубавия топъл есенен ден, сред цветята си, Брук се чувстваше защитена.

Какво да правя?