Изгубената реликва

33

Манчестър

Видимостта беше много лоша, когато необозначеният воксхол V6 вектра летеше на север по околовръстното шосе на Манчестър с малко под 160 километра в час. Всеки от тримата пътници в колата беше погълнат от собствените си мисли и никой не говореше. Намираха се в особеното състояние на целенасочен покой, при което бдителността и напрежението се контролират от дисциплината на обучението.

Бяха чакали този момент от месеци. Сега, в 11:26 ч. вечерта, в тъмната нощ, те, изглежда, най-накрая щяха да спечелят точка.

Винс Маклафлин седеше отзад с протритите джинси и военното яке, с които не се разделяше. На коленете му лежеше полицейски автомат „Хеклер и Кох MP-5K“, който току-що провери за пети път. На предната седалка Мик Уокър стискаше радиостанцията със засекретени честоти, която бе връзката им с централата и с пилота на необозначения хеликоптер на Агенцията за борба с тежката организирана престъпност, чиито премигващи светлинки се виждаха високо над тях в поройния дъжд.

Третият пътник в колата беше жена на име Дарси Кейн. Слабите й, но силни ръце държаха волана и умело водеха машината през лекия трафик. Черната й коса беше прибрана под черна бейзболна шапка. Уокър и Маклафлин познаваха много добре металния блясък в сивите очи на шефката на екипа си и стиснатата челюст винаги когато започваха акция. Тя се съсредоточаваше като ястреб върху плячката си. Натисна педала още малко и стрелката на спидометъра отиде към сто и седемдесет. Ревът на двигателя изпълни купето.

Целта, към която се стремяха, беше на двеста метра пред тях и дистанцията се скъсяваше. Онези в рейндж роувъра ги бяха видели преди десетина километра и сега шофьорът им опитваше да се измъкне. Мина опасно близо до няколко по-бавно движещи се коли и с рев на клаксон ги принуди да отбият плътно встрани. По бясното движение на джипа Дарси си даваше сметка, че шофьорът му всеки момент може да излезе от релси. Чудесно. Самата тя имаше железни нерви.

Тя се питаше кой от наркобандата шофира. Болонски? Макниф? Или самият Гремаж? Който и от тях да натискаше педала до дъно, хеликоптерът и фаровете в огледалото несъмнено го докарваха до ужас. По петите го гонеше Агенцията за борба с тежката организирана престъпност и този път нямаше да има измъкване.

След три месеца денонощна работа с екипа, която почти я бе довела до нервен срив, Дарси знаеше със сигурност, че в двойно дъно под задната седалка на джипа има над двеста килограма чист хероин. Знаеше откъде е дошъл и накъде пътува, колко беше платила за него бандата и какъв дял щеше да получи всеки от участието си в сделката тази вечер. Дори знаеше как всеки от тях смята да похарчи тези пари… макар че това нямаше да се случи. Техният ред беше дошъл. Сега. Тук.

Дарси съзнаваше, че поема риск. Ако се окажеше, че е сгрешила и наркотикът не е в джипа, нямаше да се измъкне от ситуацията много лесно. Обаче беше готова да поеме този риск и вече нямаше връщане назад.

— Да действаме — каза тя и пусна сирената.

Воят й изпълни купето на ръмжащата кола. Всякакви съмнения относно идентичността на преследвачите се изпариха. Джипът ускори до 190 километра в час, но скоро отпред се появи проблем — група автомобили, движещи се с позволената скорост, които заемаха и трите платна. Шофьорът наду клаксона и изтика няколко коли от пътя си, след което се заби в задницата на един форд фокус, който не успя да се изтегли достатъчно бързо. Фордът поднесе през трите платна, като се изпречи пред няколко други коли.

Последва поредица жестоки сблъсъци. Пътнически микробус се удари в мантинелата с шейсет километра в час, отскочи и застана пред нисан микра, който се заби в него странично, плъзна се и се преобърна. Пътят пред Дарси заприлича на минно поле от летящи отломки. Лицето й не трепна, докато ловко избягваше препятствията. Хеликоптерът сега беше по-близо и тя чуваше чаткането на роторите през шума от двигателя. Уокър говореше бързо по радиото и издаваше команди на останалите от екипа да се намесят.

Рейндж роувърът продължаваше напред през пелената от дъжд. Дарси го следваше със сто и осемдесет, когато минаха под арките на виадукта на шосе А560 към Стокпорт. След миг се появиха табелите за разклона към Стокпорт. Шофьорът на джипа задържа до последния възможен момент, после рязко сви през блестящите платна на пътя и се спусна по разклона, като едва удържаше машината.

Дарси продължи след него. Нямаше да се отърват толкова лесно. А току-що направиха сериозна грешка.

— Този тип е смахнат — обади се Маклафлин от задната седалка.

Уокър изрева новите координати по радиото. Появиха се табели: „Намали скоростта!“. Рейндж роувърът продължаваше да лети с над сто и шейсет километра в час, когато връхлетя в регулирано кръстовище. Десетина коли чакаха да се смени червеният светофар. Последната беше беемве роудстър. Спирачките на джипа изпищяха, но тежката машина не успя да спре и се заби в задницата на беемвето. Чу се трясък дори и през шума на хеликоптера. По асфалта се посипаха стъкла. Джипът беше силно повреден, но продължаваше да се движи през хаоса от червени светлини и спрели автомобили през кръстовището на пътя на пресичащите автомобили. Последва вой от клаксони и свирещи гуми.

— Ще ги размажат — отбеляза Маклафлин.

Все пак джипът успя да премине през кръстовището.

Почти. Шофьорът беше или твърде изплашен, или твърде дързък, но не съумя да се изплъзне от голям камион, който го удари странично и го запрати към мантинелата като консервна кутия. Рейндж роувърът се преобърна през нея и заора в тревата, после спря в калта нагоре с колелата.

Хеликоптерът увисна точно над тях и струята от ротора му огъна храсталаците край пътя. По радиостанцията в ръцете на Уокър се чуваха гласове. В далечината виеха сирени.

Дарси мина през морето от счупени стъкла. Пътят бе осеян с парчета пластмаса, смачкани автомобили и стъкла. Шофьорът на камиона слезе от кабината. По лицето му течеше кръв от рана над веждата. Той впери поглед в джипа, после в спускащия се хеликоптер, като засенчи очите си с ръка от бялата светлина на прожектора му. Клаксонът беше блокирал и пищеше оглушително. От другите коли също започнаха да излизат стъписани и изплашени хора.

В рейндж роувъра никой не помръдваше.

Дарси откопча предпазния колан и извади пистолета си, като инстинктивно провери затвора.

— Тръгваме — каза Маклафлин и стисна автомата.

— Пазете се — предупреди ги Дарси, без да изпуска рейндж роувъра от поглед.

Агентите слязоха от колата. От всички страни заприиждаха полицейски коли. Сините им светлини проблясваха в дъжда.

Вратата на рейндж роувъра откъм шофьора се отвори малко, после рязко докрай. Появи се ръка, която заопипва, и плешива глава, която Дарси позна веднага.

Гремаж. От три месеца тя се взираше в зърнистата черно-бяла снимка на неуловимия наркобарон. Сега беше в ръцете й, безпомощен и уязвим. Измъкна се от предпазния колан и се изтъркаля навън в калната трева. Дарси тръгна към него, изпълнена с радост от победата, стиснала пистолета с две ръце. Това беше краят на страданията, които този човек и марионетките му бяха причинявали по улиците на страната през последните седем години. Куршум в мозъка на гнусната му кариера и съдбовен момент в нейната. Наистина беше положила много усилия, за да се стигне дотук.

От устата на Гремаж се процеждаше кръв. Якето му се вееше от въздушната струя на хеликоптера, а светлините се отразяваха в очилата му. Едното стъкло беше пукнато. На колана му висеше никелиран автоматичен пистолет 45-и калибър — непрактично гангстерско оръжие, но ефектно на вид и затова предпочитано от сводниците. Вероятно с този пистолет никога не беше стреляно. Гремаж използваше други за тази работа.

Той погледна към Дарси, докато тя се приближаваше към него, и видя очите й — стана му ясно, че ще го застреля, ако допусне и най-малката грешка. Хвана боязливо пистолета си с палец и показалец, измъкна го и го хвърли настрани. После вдигна очи и ръце към небето. Дарси отвори уста, за да произнесе думите, които мечтаеше да изрече от толкова отдавна: „Томас Гремаж, арестуван сте“. Преди да проговори обаче, радиостанцията на Уокър изпращя. Някакъв нов глас даде нареждане, което тя едва успя да долови сред околния шум.

Стъписа се. Обърна се. Правилно ли беше чула?

Уокър я гледаше втренчено, държеше радиостанцията високо пред себе си.

— Трябва да чуеш това, шефке.

Дарси пое радиостанцията и този път гласът беше съвсем разбираем.

— База до Алфа едно… изтеглете се. Повтарям, изтеглете се незабавно. Наложително е спешно да се явите в централата. Разбрахте ли? Край.

Маклафлин и Уокър се спогледаха стъписани. В продължение на безкраен миг й се искаше да не се подчини на командване, което се опитваше да измъкне от ръцете й славата. Това беше неин случай. Неин арест. Никой не можеше да я лиши от това.

После размисли. Преглътна с усилие. Чувстваше сърцето си като къс олово в гръдния кош.

Как е възможно да й се случи нещо подобно?

Гледаше като замаяна как от микробусите изскачат командоси и заобикалят преобърнатия рейндж роувър, стиснали автомати и електрошокови палки пред бронежилетките си. Тези хора си знаеха работата. Не беше много отдавна, когато Дарси беше една от тях, и не можеше да отрече, че Гремаж попада в добри ръце. Само за секунди той и другите трима ранени пътници от джипа бяха проснати по очи на мократа трева и китките им бяха закопчани зад гърба. Взеха оръжията им и ги прибраха в пликове за веществени доказателства. Един от командосите извади от рейндж роувъра бял пакет колкото тухла, увит в смачкан найлон. После посочи към седалката, все едно ги подкани: „Елате и вижте това“.

И така, поетият риск си струваше. Дарси се усмихна, но усмивката й беше горчива, защото виждаше как нещата се изплъзват от ръцете й. Прииждаха още полицаи, които се заеха с тълпата, която се събираше бързо около купчината смачкани автомобили. Вече бяха дошли три линейки и парамедиците се грижеха за ранените.

Хеликоптерът кацна, без да изключва двигателя, и страничната врата се отвори. Вторият пилот беше служител на Агенцията, когото Дарси и хората й познаваха много добре. Махна й с ръка да се качи.

Гласът по радиото поиска потвърждение. Дарси се колебаеше. Не можеше да се примири с несправедливото отношение към нея. По лицата на Уокър и Маклафлин също се бе изписало пълно недоумение. За всички тях това беше тежък удар. Няколко секунди мълчаха, докато най-накрая Маклафлин каза:

— По-добре отговори.

— Копелета! — просъска Дарси и натисна бутона на радиостанцията. — Тук Алфа едно. Инструкцията разбрана, прибирам се в базата. Край.

Хвърли радиостанцията на Уокър с отвращение.

— Гадно обаждане — отбеляза Уокър.

— Аха — отвърна кратко тя.

После спусна предпазителя на оръжието си, прибра го в кобура и тръгна към хеликоптера.