Изгубената реликва

75

Бен се обърна рязко. Ушите му още пищяха от силния гръм, изтрещял само на метри зад него. На прага на кабинета стоеше Спартак Гурко. На мястото на дясното му ухо имаше дебела превръзка, а в ръце стискаше руска военна карабина „Сайга-12“. Дебелата цев сочеше право към стомаха на Бен.

Бен стисна колта и мускулите на ръката му се подготвиха за движението, отработвано толкова пъти в миналото. Беше му нужна половин секунда, за да порази целта. На Гурко обаче не му трябваше толкова, за да натисне спусъка, а „Сайга-12“ можеше да отдели краката му от торса и да го размаже на далечната стена. Така всичко щеше да приключи доста бързо.

Бен остави колта да виси до тялото му.

— Трудно умираш, а? — подхвърли той.

Погледът на Гурко се насочи към бившия му работодател.

— Ти ли направи това? — попита той и посочи Шиков с пушката. Хватката върху спусъка се разхлаби. Не много, но достатъчно.

Бен кимна.

— Свършил си работата вместо мен — каза Гурко. — Трябва да ти благодаря. Старецът беше слаб. Беше време аз да поема бизнеса. Сега аз ще бъда Царя.

— Ще получа ли награда?

Гурко се ухили.

— Ти си моята награда.

Бен видя как пръстите се свиват около ръкохватката на карабината. Показалецът побеля около спусъка. При необходим натиск от може би три килограма Гурко беше осигурил два и половина, когато Бен се хвърли заднишком през голямото бюро с всичките сили и ловкост, които успя да събере. Събори стола на Шиков, заедно с трупа и използва инерцията, за да блъсне бюрото с дебелия плот напред.

Карабината на Гурко изтрещя и откъсна голямо парче дървесина от преобърнатото бюро. Около главата на Бен се разлетяха трески. Когато вдигаше колта, за да го насочи, той се закачи за падналия стол на Шиков и излетя от ръката му. Гурко се засмя и щракна лостче на карабината си. Бен знаеше какво означава това. Всеки момент щеше да настане същински ад.

На пълен автоматичен режим при зареден пълнител с голям капацитет „Сайга-12“ беше може би най-разрушителното оръжие от близко разстояние след ядрената бойна глава. Кабинетът изригна. Оглушителен трясък, парчета мазилка, стъкло, дървесина и прахоляк изпълниха въздуха. Само тежкият махагонов плот спаси Бен от сигурна смърт. Карабината изстреля трийсетте патрона от пълнителя за по-малко от две секунди. Бен видя своя шанс. Грабна голям глобус и го запрати към прозореца. Хвърли се след него, без да усеща стъклените иглички, които се забиха в ръцете и краката му, и се претърколи навън.

Намираше се на територията на имението на Шиков. Сградата, от която току-що се бе измъкнал, се намираше на самия бряг на езеро, което се простираше чак до далечните планински върхове. Главната къща беше на стотина метра, продълговата и ниска, заобиколена от цветни лехи и дръвчета. Между двете къщи имаше покрит с бетон двор.

Черното хъмви беше паркирано до джип ранглър, на около петдесет метра от Бен. Хукна към него. Когато стигна, Гурко изскочи през прозореца с гневен рев и насочена карабина. Още един страховит трясък и бетонът около краката на Бен закипя, а ламарината на колата се нагъна като настъпена консервна кутия.

Бен обаче нямаше къде другаде да се скрие. Отвори рязко вратата на хъмвито и се просна на предната седалка. В този момент предното стъкло се пръсна и го засипа със ситни парченца. Протегна ръка, за да напипа стартера, като се молеше ключът да е оставен на място. Улови висящото дистанционно на ключа. Завъртя го. Включи автоматичните скорости и натисна здраво педала на газта.

Хъмвито оживя и полетя напред. Гурко стреля отново и двете странични стъкла на вратите изчезнаха. Бен шофираше почти слепешком, под нивото на арматурното табло. Натисна педала докрай и рязко завъртя волана. Хъмвито поднесе и направи почти пълен кръг, после мина през телената ограда на терена, опъната между бетонни колове. Машината прегази падналата мрежа и продължи нататък по неравния терен към гората.

Бен усети как по кожата му се съсирва кръв от хладния полъх през счупените прозорци. Не беше само кръвта на Юрий Майски. Престана да обръща внимание на болката от срязванията и подкара по-бързо. Нямаше представа накъде се движи. Засега просто трябваше да се измъкне от Гурко.

В остатъка от страничното огледало видя, че Гурко се качва в ранглъра и тръгва след него.

Бен настъпи педала нагоре по стръмен склон. Не виждаше нищо освен муцуната на хъмвито. После изведнъж премина билото и започна да се спуска към камениста падина, която приличаше на каменна кариера с около километър между двете стръмни стени. Изглежда, отдавна не се използваше като кариера, а за други цели. В средата, зад дървен портал и ограда от бодлива тел, се виждаха няколко метални халета, боядисани в масленозелен цвят.

Секунди след това с бясна скорост през билото премина и джипът на Гурко и се понесе надолу върху големите си гуми. Беше свалил предното стъкло, беше насочил оръжието напред с лявата ръка и държеше волана с дясната.

Бен чу изстрелите и усети как едрите куршуми разкъсват ламарината на хъмвито. Склонът ставаше по-стръмен. Ако ускореше повече, имаше опасност да загуби управление. Той натисна спирачката. Не усети никакво съпротивление в педала. Остана залепен за пода, а хъмвито продължаваше да набира скорост. Вероятно куршум беше прекъснал спирачен маркуч и налягането в системата беше паднало до нула.

След като нямаше как да спре, единственото, което му оставаше, беше да удържи волана и да насочи колата към дървения портал. Удари го с над осемдесет километра в час. Залитна рязко напред при сблъсъка. Навсякъде се разлетяха парчета дърво.

Ударът в портала почти не се отрази на скоростта на хъмвито и то продължи да се носи напред. Бен сви, за да избегне металното хале, но хъмвито поднесе и се блъсна странично в съседното. Бен се удари във волана и усети как едно от ребрата му изпука.

Отвори с усилие вратата и на пода падна парче изкривен метал. Измъкна се с мъка и се огледа. Нямаше прозорци и единствената светлина влизаше през дупката в стената, през която беше влязъл. Очите му бързо привикнаха към тъмнината и Бен видя много сандъци — един върху друг, стотици, навсякъде наоколо. Хъмвито беше съборило няколко продълговати сандъка, надписани с бяла боя на кирилица. Два бяха разбити и вътре се показваха наредени автомати „Калашников“. Миришеше силно на смазка. Вероятно това беше оръжейният склад на Шиков.

Бен чу джипът на Гурко да спира отвън.

Той огледа съборените сандъци. Щеше да е добре, ако успееше да намери патрони за АК-47, но те вероятно бяха складирани някъде сред стотиците сандъци и нямаше да е лесно да ги открие. Огледа се и си представи как Гурко влиза с карабината в ръце. Отвори с ритник друг сандък.

Вътре видя масивна стоманена тръба, с двунога стойка в единия край и груб приклад в другия, с издут дулен компенсатор колкото ауспух на кола. В сандъка имаше и патронташ, с ред патрони, дълги петнайсет сантиметра, със заострени върхове.

Беше бронебойна карабина, руско производство. Може би заделена за приятелите на Шиков — талибаните. Точна на хиляда и петстотин метра. Идеална за ликвидиране на патрулиращите бронирани коли на британската армия в провинция Хелманд.

Бен с усилие извади тежкото оръжие от сандъка и усети болка в гърба си. Преметна колана с патроните през рамо. Щом като Спартак Гурко иска да си играе с големи оръжия, щеше да си го получи. Нямаше време да зарежда пълнителя. Дръпна затвора, мушна един от огромните патрони и го щракна на място. Отнесе карабината до дупката в металната стена.

Ранглърът беше спрял на осемдесет метра от него. За карабината в ръцете на Бен това беше изстрел от упор. Той залегна и подпря оръжието на стойката, откри джипа с оптическия мерник и натисна спусъка. Карабината го удари жестоко по рамото и изтрещя като гръмотевица. Болката в ранената ръка беше непоносима. Почти мигновено джипът изригна в огнена топка и към небето се издигна кълбо черен дим.

Ушите на Бен зазвъняха от гърмежа. Дотолкова, че не чу собственото си удивено подсвирване заради мощта на карабината.

Но все пак чу засилващото се боботене на мощен двигател, някъде между металните халета. Той се изправи с гримаса заради болката в ребрата. Погледна по посока на звука и си даде сметка, че онова хале няма покрив. Лоша новина.

Шумът бързо се засили и се превърна в оглушителен вой. Бен дръпна затвора на карабината и празната гилза, с размерите на малка бирена бутилка, изхвърча на земята.

Преди да успее да зареди нов патрон „Черната акула“ се издигна над стените на халето, а роторите вдигнаха буря от прахоляк и отломки. С леко наведената муцуна и вдигната опашка, приличаше на голям метален хищник, тръгнал на лов. В сравнение с 30-милиметровото оръдие отстрани на корпуса, карабината на Бен приличаше на детска играчка.

Докато чудовището приближаваше, Бен зареди нов патрон в цевта, бутна затвора напред и го заключи. Принуден да стреля нагоре под ъгъл, нямаше как да използва подпорите на цевта. Откатът едва не го събори.

Ако това беше филм, хеликоптерът щеше да избухне в огнено кълбо и да се разбие. Но не беше филм. Куршумът отскочи сред искри от дебелата броня на корпуса и толкова. Беше ред на Гурко.

Бен хукна. Оръдието на хеликоптера оживя. Беше толкова скорострелно, че не звучеше като картечница, а като непрекъснат рев. Снарядите, които следваха Бен по петите до халето, в което се скри, дълбаеха дълбоки кратери. Със същия успех Бен можеше да се скрие в картонена кутия. Ламарината на покрива стана като дантела. Една подпорна греда се скъса на две и половината падна с трясък на пода. Бен я прескочи и хукна на метър пред следващия го откос, като за малко не изпусна карабината. Изскочи през задната част на халето секунди преди то да се срути с трясък.

Бен си представи усмивката на Спартак Гурко в кабината на хеликоптера. Прелетя ниско и въздушната струя едва не залепи Бен за земята. Той стисна оръжието. Хеликоптерът зави остро и отново се спусна към него. Беше доста по-бърз и маневрен от всеки друг боен хеликоптер, който Бен беше виждал.

Трябваше да се скрие някъде. Но нямаше къде.

Освен…

Беше безумно. Самоубийствено. Но можеше и да се получи.

Бен хукна към близката стена на кариерата. Отчаян, задъхан, непоносим спринт от двеста метра с тежката бронебойна карабина в ръце. „Черната акула“ увисна на разстояние, сякаш за да види какво ще направи плячката му. После опашката леко се издигна и започна следващата атака.

Гурко се забавляваше.

С оглушителен писък, който смрази кръвта във вените на Бен, от корема на машината се отделиха две ракети и полетяха към него. Той се просна по очи. Ракетите прелетяха отгоре и го опърлиха с реактивните си струи. Взривиха се в стената на кариерата отпред. Заваля дъжд от камъни и отломки. Бен вдигна очи и се закашля, почти заслепен от огромния облак прах.

Точно това, от което имаше нужда. Ако можеше да го прикрие достатъчно дълго…

Той пробяга останалото разстояние до подножието на скалите и се закатери бясно нагоре, без да изпуска карабината. Постепенно прашният облак започна да се сляга и Бен видя тъмния силует на хеликоптера на около триста метра по-нататък. Скри се в пролуката между две големи канари, подпря карабината и бързо зареди последните четири патрона в пълнителя.

Гурко го видя и се спусна, за да нанесе последния удар бързо и неотклонно като скоростен влак. Само че скоростните влакове не са натоварени с оръжия, които могат да срутят планина. Сега вече Бен нямаше къде да се скрие, нямаше къде да избяга.

Стой спокойно. Дишай. Овладей се. Бен укроти биенето на сърцето си, прицели се с оптичния мерник в муцуната на хеликоптера и стреля.

„Черната акула“ продължаваше атаката, все едно не бе станало нищо.

Бен дръпна затвора, зареди и стреля още веднъж. Бум! Болката отново го прониза.

Нищо. Хеликоптерът вече беше на по-малко от двеста метра.

Още два патрона. Бен отново стреля. Видя искрите от рикошета на сантиметри от единственото слабо място на непробиваемата машина — дебелото бронирано стъкло на кабината, което издържаше попадения с нормални амуниции, но не и бронебойни патрони.

Сто и петдесет метра. Приближаваше.

Бен извади горещата гилза и щракна затвора за последен път. Спря дишането си. Мишената подскачаше бясно в паяжината на мерника.

Един изстрел, едно попадение.

Натисна спусъка. Миг преди откатът да отклони гледката от визьора, Бен като че ли видя в единия край на стъклото на кабината да се появява малка дупка.

Хеликоптерът приближаваше. Сто метра.

Бен дръпна затвора и се взря в празния пълнител. Това е. Беше дал последния изстрел.

Дисплеят пред очите на Гурко показваше, че ракетите са готови за изстрелване. Палецът му беше на пусковия бутон, но той искаше да изчака до последния момент. Искаше да види очите на Бен миг преди тялото му да се превърне в каша сред скалите. Въобразяваше си, че може да му направи нещо с някаква си малка карабина…

Гурко гледаше увеличеното изображение на фигурата във визьора. Сега си в ръцете ми. Натисна бутона.

Натисна го пак. Не последва нищо.

Ракетите не излетяха.

Стената на кариерата бързо приближаваше. Гурко дръпна лоста, за да се издигне за ново нападение.

Тогава разбра, че нещо не е наред. Приборите вече не реагираха. За пръв път в живота си Спартак Гурко изпита ледените тръпки на страха. Размърда се на седалката, видя дима, който започнаха да изпускат кутиите с електроника зад гърба му, където, както сега установи, беше попаднал куршумът.

Повреда. Нефункциониращи системи.

Стената на кариерата приближаваше.

Гурко имаше само една възможност. „Ка-50“ беше единственият боен хеликоптер в света с възможност за катапултиране. Посегна към бутона за активиране, натисна го, подготви се. Дръпна силно лоста.

И в кошмарния миг, който му се стори, че продължава вечно, преди зарядите под седалката да се запалят и да го изстрелят на безопасна височина, той разбра, че електронният предпазител, който би трябвало да откачи витлата на ротора, преди да се включи самата система за катапултиране…

Не е…

От мястото си между скалите, стиснал празната карабина, без да е в състояние да направи каквото и да било, освен да чака смъртта, Бен видя как кабината на хеликоптера се разпуква. В следващия миг Спартак Гурко излетя като човешка ракета.

Право между витлата на двата ротора.

Нямаше време да извърне поглед. От седемдесет и пет метра Бен видя как Гурко отвори уста, за да изкрещи, и тялото му избухна като облак червена мъгла, раздробено от въртящите се перки на роторите.

Изпръскан с кръв и парчета човешка плът, носът на „Черната акула“ се наклони и започна финалното гмуркане. Точно към мястото, откъдето го наблюдаваше Бен. Той хвърли карабината и започна отчаяно да се катери нагоре по ската.

Хеликоптерът се блъсна в стената със сила, която напомняше земетресение. Роторите се изпочупиха, бронираният корпус се смачка и избухна в пламъци. По стената на кариерата се посипаха отломки, след като бяха излетели на стотина метра във въздуха. Бен се залепи плътно за скалите. За момент имаше чувството, че огненото кълбо е обгърнало целия склон и ще го изпече жив там, където е. После горещата огнена вълна изведнъж се оттегли и го обгърна черен задушлив дим. Разкашля се, но продължи да се катери, докато не се изкачи най-горе и не се строполи на върха.

Погледна надолу към кариерата. Димът от горящия хеликоптер се издигаше високо в небето.

— Значи не било толкова трудно да го свалиш — промърмори Бен сам на себе си.

Обърна се. В далечината видя езерото и къщата на Шиков, която изглеждаше така, сякаш нищо не се бе случило в нея. Той тръгна нататък.