Изгубената реликва

76

— Ти гадно, долно копеле!

Като чу гласа й, Бен се усмихна.

— Здравей, Дарси!

— Минаха шест часа, преди да се измъкна от проклетата изба!

— Знаех си, че ще намериш начин да излезеш в края на краищата — каза той. — Изобретателна си. Как беше шампанското?

Със свободната си ръка той отвори бутилката отлежало малцово уиски „Баумор“, която откри, приятно изненадан, в добре заредения шкаф за напитки в луксозната кухня на Шиков. Дори някои от хората на руснака да бяха останали живи, те отдавна бяха изчезнали.

— Къде си сега? — Бен долови тревогата в гласа й.

— Мисля, че съм в Грузия — отговори той. — Но не знам точно къде. — Наля си два пръста уиски в кристалната чаша върху блестящия дървен плот. — Шиков е труп — добави той. — Ще ти разкажа подробно.

— Ти добре ли си?

Бен внимателно докосна гръдния си кош и присви очи от болката в реброто.

— Трябваше да видиш деветте му горили.

Дарси замълча за момент.

— Направи го, за да ме предпазиш, нали?

— Имах чувството, че ще искаш да дойдеш. Упорита си за тези неща.

— Каква чудесна двойка — отбеляза тя. — Аз съм упорита, а ти си луд.

— Може би. Малко.

Дарси въздъхна.

— Значи всичко свърши.

— Не съвсем. Къде си сега?

— Където ме остави. В къщата на старата. Къде другаде да отида?

Бен се усмихна.

— Кажи на старата, че ще направя каквото иска от мен — отговори той. — При едно условие.

— Какво условие?

— Тя и шофьорът й да те закарат до Рим на задната седалка на онази лимузина. Ще се срещнем там утре по обед. Пиаца дел Кампидолио.

— Знам го — каза Дарси. — Защо в Рим?

— Защото ми се яде сладолед. И… Дарси… не забравяй да вземеш онзи факс.

Когато свърши разговора с Дарси, Бен се обади в „Льо Вал“. Джеф беше излязъл, така че му остави съобщение, че всичко е наред и скоро ще се прибере.

После си наля още малко уиски и се загледа в телефона. Пред очите му беше лицето на Брук.

Дори не знаеше къде е. Може би се бе върнала в Лондон или още беше в Португалия с… Заболя го от спомена. А мисълта, че може да й се обади и да говори с нея го объркваше и ужасяваше дори повече. Преглътна, грабна слушалката и набра мобилния й номер. Докато чакаше да зазвъни, отпи глътка уиски и се замисли какво би искал да й каже. Не му хрумна нищо.

Спря да диша, когато чу женски глас, но… след миг разбра, че е записът от гласовата поща.

Затвори.

Пиаца дел Кампидолио, Рим

Пътуването от Грузия до Рим се оказа дълго и Бен няколко пъти си помисли, че няма да успее да стигне навреме за срещата. В края на краищата стигна петнайсет минути по-рано. Стоеше в средата на площада с фунийка ванилов сладолед в ръка и се любуваше на фасадата на Палацо дей Консерватори, творение на Микеланджело. Белите статуи сияеха на фона на синьото небе. Гълъби се боричкаха за трохите, които туристите им подхвърляха.

Той видя Дарси да си пробива път през тълпата към него точно в дванайсет. Беше с нови дрехи и чанта през рамо. Не можеше да не се усмихне при вида й.

Тя изтича последните няколко крачки, сложи длани на раменете му и го целуна леко.

— Толкова огромно разстояние заради един сладолед?

— И още едно-две неща — каза той.

— Аз едното от тях ли съм? — попита Дарси с усмивка.

Бен огледа просторния площад.

— Трябва да дойде тук всяка минута. Ето я.

Дарси проследи погледа му и видя висока брюнетка в костюм с панталон забързано да прекосява площада към тях.

— Страхотна е. И ми се струва позната. Коя е?

— Може скоро много често да я гледаме по телевизията — отвърна Бен. — Името й е Силвана Лученци, репортер.

Дарси повдигна вежда.

— Може да я гледаме много често?

— Зависи, Дарси. Зависи от теб. Носиш ли досието?

Дарси кимна, бръкна в чантата си и извади прозрачна пластмасова папка.

— Можем да постъпим по два начина — каза Бен. — Единият е да се обадим на Мейсън Ферис, да му кажем, че имаме доказателства, които могат да го закопаят заедно с целия му отдел и да го изнудим да свали всички обвинения срещу нас двамата, а теб да те върне на работа. С повишение, разбира се.

Дарси не каза нищо.

Бен кимна към Силвана Лученци, която приближаваше.

— Второ, можем да дадем тази папка на Силвана и да я оставим да си свърши работата. Да натиснем ядреното копче и да ликвидираме тези хора. Светът никога вече няма да е същият. Нито пък твоята кариера. Ти решаваш.

— Мислиш, че ще се колебая? — попита Дарси. — Да вървят по дяволите. Да действаме.

Силвана Лученци застана пред тях и се втренчи стъписано в Бен.

— Какво правиш тук? Търси те цялата полиция!

— Вече не — възрази Дарси и й подаде папката. — Не и след като тази информация излезе наяве.

Силвана Лученци пое колебливо папката. Отгърна пластмасовата корица, прелисти страниците и очите й се разшириха. Когато стигна до последната страница, не беше в състояние да говори.

— Всичко е автентично — каза Бен.

— А ако искаш оригиналите, ще трябва да дойдеш с нас до Лондон. Само кажи дата и час.

Журналистката бързо се съвзе от първоначалния шок. Бен усещаше как мисълта й трескаво препуска. Възможностите минаваха през ума й по-бързо от вестници през печатарска машина. Очите й блестяха.

— Току-що получи най-горещия репортаж в историята на медиите, Силвана — каза Бен. — Сега иди и покажи на какво си способна.

— Не искате ли да изпием по едно кафе? — попита Силвана.

Бен и Дарси се спогледаха.

— Някой друг път — каза Дарси.

Двамата тръгнаха през тълпата на площада и оставиха Силвана, закована на едно място, загледана в папката.

— Бомбата е пусната — засмя се Дарси. — А сега какво, Бен? Ще се върнеш във Франция?

— Мислех да остана тук още ден-два. А ти?

— Сега съм без работа, така да се каже, нали?

— Тогава нека те поканя на обяд.

Дарси се усмихна.

— Обядът е добро начало.