Изгубената реликва

59

През целия си живот, дори и преди обучението да изостри неимоверно сетивата му, Бен имаше много добро чувство за ориентация. Като дете често скиташе с часове из горите и полята, без да се загуби нито веднъж. После, вече като командос, вроденият му талант да се ориентира му бе спасявал живота неведнъж в джунгли, пустини и планински пущинаци. След като веднъж бе стъпил някъде, винаги можеше да открие пътя до там, без да разчита на карта или компас.

И точно тази способност онази вечер го отведе до малката къща на Брук. Дори и в тъмнината, залитащ от умора, останал без капка сили и дух заради поройния дъжд и силната болка, която го сковаваше при всяко движение, той успя да разпознае като ориентир всяко дърво и всяка скала, като че ли някой нарочно ги бе сложил там, за да му показват пътя. Дворът й беше заграден с каменна ограда, а към къщата се минаваше по тревист хълм. Видя терасата, на която бяха прекарали толкова много щастливи часове заедно. И обвития с бръшлян прозорец на спалнята, откъдето бяха наблюдавали звездите.

Капаците и горе, и долу бяха затворени, както очакваше да ги е оставила Брук, преди да си тръгне. Значи нямаше никого. Бен искаше да влезе вътре възможно най-бързо. Безопасно тайно място, където можеше да запали камината, да изсуши дрехите си, да вземе душ и да смени превръзката на раната си, да хапне някаква консервирана храна от запасите на Брук, после да поспи, за да възстанови силите си.

Когато измина последните петдесет метра до къщата, дъждът като че ли намаля. Той прокара пръсти по каменната стена покрай пътеката, за да открие пролуката, където Брук държеше ключа.

Намери я, но ключът не беше там. Замисли се къде другаде би могла да го е оставила. Не му се искаше да разбива вратата.

Тогава забеляза слабата светлина в пролуките на капаците на първия етаж и се вцепени.

В къщата имаше някой.

Да не би Брук да е започнала да дава къщата под наем, когато не я ползва? Не беше споменала такова нещо. Може би беше дала ключа на някой познат. Бен почувства как планът му рухва. Стисна зъби и се приближи до прозореца, като внимаваше да не вдига шум по чакълената пътека. Подпря се на хладната каменна стена, приведе се леко и надникна през пролуките.

И се дръпна, сякаш някой забоде в окото му игла.

В стаята имаше двама души. Брук и някакъв непознат мъж.

Седяха близо един до друг на канапето. Брук беше боса, с долнището на пижамата си, по халат. Косата й се беше накъдрила като след душ. Косата на мъжа също беше мокра. Той беше по хавлия. На масичката пред тях имаше две полупразни чаши вино. Стаята беше обляна от меката светлина на свещи.

Брук и мъжът бяха прегърнати. Не се целуваха, но помежду им се долавяше интимната близост между двама души, които очевидно имаха какво да си кажат. Докато Бен наблюдаваше с ужас, Брук каза нещо на мъжа. Бен не чу думите й, но изражението й беше меко, погледът й излъчваше топлина. Мъжът изглеждаше развълнуван. Усмихна се и стисна дланта на Брук, каза й нещо. Тя кимна, усмихна му се, устните й произнесоха: „Знам“.

Бен бе видял достатъчно. Отдръпна се от прозореца. Не можеше да диша, все едно някой го беше ударил в слънчевия сплит. Наведе се, за да си поеме въздух.

Това беше. Сега всичко си идваше на мястото. Дълго време не можеха да се свържат. Брук непрекъснато го отбягваше през последните няколко седмици.

Очевидно се срещаше с друг.

Бен искаше да изкрещи. Искаше да нахълта в къщата и да ги погледне в очите. Искаше да попита Брук: Защо? Защо? Да й каже колко много я обича.

След миг обаче си даде сметка, че не може да го направи. Обърна се и се отдалечи със залитане. Когато стигна до пътеката, която се спускаше надолу по хълма, той се затича, докато сърцето му щеше да се пръсне, и падна на колене в подгизналата кал, задъхан от болка. Бръкна в джоба си, за да извади остатъка от кодеина, лапна последните три хапчета и ги глътна на сухо.

Пред очите му бяха Брук и любовникът й, седнали на канапето.

Тя е щастлива с този човек. Ако не те обича вече, вината е твоя, не нейна.

Ти я прогони. Ти прецака всичко!

Бен се изправи с усилие и продължи в тъмнината. През лицето го шибаха клони. Спъваше се в камъни, затъваше в кал, губеше представа за времето. Когато най-накрая видя светлините на селото през дърветата, беше тичал половин час, който му се стори цяла вечност.

Напълно объркан и отчаян, той тръгна по главната улица на селото. Чу приглушена музика някъде наблизо, обърна се и видя ниска широка постройка с неонова реклама, пред която бяха паркирани коли, пикапи и няколко мотоциклета.

Бен се насочи натам и влезе в препълнен бар. След тишината на нощта силният говор на стотина гласове и гърмящата рок музика за момент притъпиха сетивата му. Огледа се, отиде до бара и седна на висок дървен стол. Барманът беше с посивяла дълга коса и с катарама на колана „Харли Дейвидсън“, впита в издутия му корем. Бен се вгледа в бутилката уиски на рафта зад гърба му.

— Duplo — каза той.

Барманът се поколеба, погледът му се плъзна по мокрите кални дрехи на Бен, после сви рамене. Взе бутилката. Сложи чаша и наля двойното питие, което Бен поръча.

Бен го глътна, без да усети вкуса. Остави чашата пред себе си и я посочи.

— Още едно.

Барманът му наля още едно питие. Бен го изпи.

— Още едно — каза той отново.

На петата чаша барманът започна да се мръщи. Бен не му обърна внимание. Не го интересуваше нищо. Нито хората около него, нито дупката от куршум в ръката му, нито дозата кодеин, която, смесена с алкохол, можеше да му причини припадък. Дори смърт. Нямаше значение.

Чашата му отново беше празна.

— Още — каза той на бармана.

Мъжът поклати шава. Бен се протегна през бара и грабна бутилката. Барманът понечи да я измъкне от ръката му, но Бен не я пусна. Извади влажна смачкана банкнота от джоба си и я мушна в ръката му, без да погледне дали са двайсет евро или петстотин. Така или иначе, барманът явно реши, че е добра цена за бутилка евтино уиски, и прибра парите, преди смахнатият чужденец да е размислил.

Бен не чувстваше краката си, когато тръгна с бутилката уиски през тълпата към далечния край на бара. Отпусна се тежко на тапициран стол до прозореца, стисна бутилката между коленете си и подпря глава на лакът. Затвори очи и усети, че потъва в пропаст. Призля му. Възприемаше гърмящата музика като непрестанен рев. И колкото и да стискаше очи, не можеше да прогони от съзнанието си образа на Брук с онзи мъж. Отвори отново очи и отпи глътка уиски.

Някакви типове на близката маса, отрупана с бутилки и чаши, му се хилеха пиянски и му махаха да отиде при тях. Бен сви рамене, изправи се с усилие и седна на масата им. Не разбираше всичко от разговорите, освен че са местни хора и празнуват нечий рожден ден. Последваха още питиета, тостове, смях и шеги и Бен изведнъж установи, че е преминал от уиски на бира. Периодично слагаха пред него пълни чаши и той машинално ги пресушаваше. Болката в ръката му сега беше напълно изчезнала, но чувстваше друга болка, която никакви количества алкохол не можеха да притъпят.

Усети, че шепне името й. Тръсна глава, сякаш можеше да го прогони.

— Quem säo vocês falam? — попита един от новите му португалски приятели и го тупна по рамото. За кого говориш?

Бен отговори тихо. Каза повече, отколкото му се искаше. После удави думите в поредната голяма глътка бира.

— Ela é uma puta cadela — отбеляза гласът от другата страна на масата.

Бен кимна. После осъзна какво означават думите и се намръщи.

— Кучка! Курва! — повтори онзи на английски. — Като всички останали. Трябва само да ги чукаш. После изчезваш. Иначе ти погаждат номера. Прав ли съм?

Двама от масата кимаха и се хилеха. Вдигнаха чаши.

Усмивките им внезапно се стопиха, когато приказливецът изведнъж полетя напред и главата му се заби с трясък в масата. Разлетяха се чаши и бутилки и се пръснаха на пода.

Бен се движеше като в просъница. Осъзна, че е на крака. В дясната си ръка все още стискаше кичури от тила на онзи тип, който беше паднал на пода и притискаше с длани окървавеното си лице.

Последва миг тишина — заради изненадата. После всички скочиха и настъпи хаос. Бен видя юмрук, който летеше към лицето му, и инстинктивно го спря. С едно движение запрати нападателя към стената. Друг грабна щека за билярд от близката маса и го нападна с нея. Бен се дръпна рязко и усети свистенето, защото тя мина на сантиметър от лицето му. Отиде до билярдната маса, взе една топка и когато онзи приближи и замахна пак, я запрати в лицето му. Мъжът изрева. Щеката издрънча на пода заедно с няколко зъба.

След това никой не се опита да го нападне. Бен тръгна с олюляване към вратата и тълпата се раздели, за да му направи път. После подът изведнъж се надигна към него и някой изгаси осветлението.

Когато се събуди, Бен имаше чувството, че някой се опитва да извади мозъка му през слепоочието с тъп тирбушон, докато не си даде сметка, че преживява най-жестокото и ужасно главоболие, което бе имал някога. Изпъшка и премигна, за да прогони мъглата от съзнанието си.

Седеше на нещо като твърда пейка. В краката си усещаше вибрации, които се предаваха в гърба му, който беше облегнат на твърда стена. Опита се да помръдне, но установи, че не може да движи китките и глезените си.

Тази мисъл проясни сетивата му и той отвори очи. Първото, което видя, беше сериозното лице на португалско ченге, седнало срещу него в полицейския ван. Второто, което видя, беше пушката помпа, подпряна на бедрата на ченгето и насочена директно към него, готова да пръсне мозъка му, ако предприеме каквото и да било. Не че беше в състояние, тъй като видя, че е окован с вериги за тръбната конструкция на пейката.

— Добре — промърмори той. — Така да бъде.

И отново загуби съзнание.