Изгубената реликва

44

Минаваше два сутринта, когато Бен мина с малката хонда по павираните улици и през Порта Сетимиана — каменен портал от времето на Ренесанса, който водеше към квартал „Траставере“ на западния бряг на Тибър. Преди да изостави мотора на тясна криволичеща уличка, той претърси багажника и откри чифт тъмни очила и шапка с увиснала периферия. Мушна очилата в джоба си. Ботаническата градина на Рим беше съвсем близо. Бен се прехвърли през заключената врата и след миг се озова съвсем сам и необезпокояван в осветен от луната парк. Въздухът ухаеше на цветя. Движеше се в сенките, безшумен и невидим.

Винаги търси височините. Полегат склон го изведе на горист хълм с изглед към града, където сред храстите можеше да си позволи да си почине няколко часа. Седна и остана неподвижно, докато напълно се сля с околността. Гледаше звездите и светлините на града и се питаше какво ли прави Фабио Страда. Замисли се за Дарси Кейн и за всичко, което му се случваше. За Джеф Декър и останалите от екипа във Франция. Сигурно вече бяха видели новините. Джеф щеше да се разтревожи, но нямаше да очаква Бен да му се обади. Първо, телефоните се подслушваха. Второ, не беше в стила на Бен да замесва приятелите си в собствените си проблеми. Джеф беше служил във флота и би постъпил по същия начин. Понякога се налагаше човек да се справя сам.

После мислите му се насочиха към Брук и останаха с нея доста дълго. Никога не му беше липсвала толкова много и никога не му се беше струвало, че е толкова далеч от него.

Когато слънцето изгря, той тръгна отново.

Очевидното място, където трябваше да потърси италианския граф, бе семейният дворец. Но Пиетро де Крешенцо беше казал, че той е твърде голям, за да живее в него. Бен се консултира с телефонния указател, откри четири възможности и набеляза маршрут, който щеше да го отведе в западна посока, после на север, после на североизток, през целия град. Беше с тъмни очила. Тъмните очила в Англия веднага привличаха вниманието, сякаш единственото им предназначение бе да прикриват мошеници, крадци и бандити. В Рим обаче всички носеха тъмни очила и той беше просто един от многото пътници в препълнените автобуси и трамваи, с които се придвижваше към първата набелязана цел.

Някой беше оставил вестник на седалката в автобуса и Бен го взе. Крещящото заглавие на първа страница я покриваше почти цялата. Още подробности около убийството на Тасони. Британските власти не коментираха предположенията, че укриващият се убиец е бивш командос от техните специални части.

На следващата страница Бен прочете статия за себе си, написана от виден криминален психолог на име Алесандро Рагонези. Според Рагонези тежкото обучение, през което преминават войниците от специалните части и особено от британските десантни части, целяло да ги лиши от всякаква човечност, да препрограмира някога нормални хора в роботизирани машини за убиване, способни да извършат невероятни жестокости, без да задават въпроси, без жал или угризения. Дори години по-късно и най-малката психологическа травма или друг стресиращ фактор можели да отключат програмираното им поведение и да предизвикат психопатични реакции. С многословни научни фрази Рагонези обясняваше как преживяното по време на грабежа в галерията може би бе отключило у бившия агент по черните операции състояние на объркване, което бе довело до касапницата в дома на Урбано Тасони. Кой можеше да знае какъв щеше да бъде следващият удар на побъркания убиец?

Чудесата на модерната невронаука, помисли си Бен. Този човек заслужаваше пура.

Първата резиденция на Де Крешенцо, която Бен посети още преди осем сутринта, беше малка къща, пред която беше паркиран стар фолксваген костенурка и зад чиято телена ограда се зъбеха и ръмжаха две кльощави немски овчарки. Не можеше и да си помисли, че изисканият граф би живял на такова място. Във втората къща го информираха, че Пиетро де Крешенцо е починал преди година. Две отпадаха, оставаха още две.

Бен откри третата къща от списъка си малко след девет. Беше блок с олющена фасада от осемнайсети век, който притежаваше някаква елегантност, така че би могло да е жилището на графа. Когато обаче той позвъни, се показа красиво момиче на около двайсет и две и каза, че приятелят й е на работа. Приличаше на фотомодел.

Не беше и тук.

Три отпаднаха, оставаше още една.

Наближаваше десет и слънцето започваше да напича, когато Бен слезе от автобуса и мина пеша през квартал, който изглеждаше дори по-богат от този на Тасони. Високи кипариси скриваха къщите откъм улицата. Още когато наближаваше високия дървен портал, две неща му подсказаха, че е попаднал където трябва. Първото беше огромната, просторна бяла къща, която прозираше през зеленината. Беше безупречно стилна и изискана. Точно онова, което можеше да се очаква от ценител на изкуството като Де Крешенцо.

Второто беше колата — волво металик, което излезе с мръсна газ през портала и остави след себе си диря от разхвърлян чакъл. Бен веднага разпозна изпитата фигура зад волана. Графът отиваше някъде и бързаше твърде много, за да забележи Бен, който стоеше на тротоара, огрян от сутрешното слънце.

Бен мина през портала, преди вратите да се затворят, и отиде до къщата. Входната врата не беше заключена. Фоайето беше хладно и бяло, с фрески по стените и изискани бели статуи на голи тела. Той влезе в обширна дневна и видя блондинка с тънка рокля, която седеше на канапе и подпираше главата си с ръце. На малката масичка пред нея имаше скъпа запалка, монтирана в къс от оникс, а до нея — бутилка водка и празна кристална чаша. Нивото на водката в бутилката и състоянието на жената говореха, че предната вечер бе поела сериозно количество.

Бен се приближи на два метра от нея, когато тя най-накрая регистрира присъствието му и примижа. Изглеждаше на четирийсет и пет, но ако пиеше водка редовно, би могла да е поне с осем години по-млада. Косата й беше сплескана отдясно, където беше лежала на възглавницата, гримът й беше размазан. Изглежда, не се смущаваше, че презрамката на роклята й се е смъкнала от рамото и виси надолу.

Бен свали очилата си.

— Познавам ли те? — попита тя завалено на италиански.

Очевидно е била твърде заета, за да следи новините по телевизията, помисли си Бен.

— Аз съм приятел на съпруга ти.

— Няма го.

— Знам. Видях го да потегля. Защо толкова бързаше?

Жената направи презрителен жест и презрамката падна още малко.

— Ти как мислиш? — промърмори. — Глупакът се интересува само от едно. От изкуство.

Бен седна до нея. Лъхна го на „Шанел №7“ и на алкохол. Тя го изгледа особено. Очите й все още блестяха от водката.

— Кой каза, че си? Нали не идваш заради онова, което се случи?

— Приятел — отговори Бен. — Името ми е Шанън. Рупърт Шанън. — Той извади пакет „Голоаз“ и го поднесе към нея. — Цигара?

Тя кимна и измъкна една с дългите си червени нокти.

Той й поднесе огънче със запалката от оникс и сам запали.

— Орнела де Крешенцо — представи се тя сред облак дим и му подаде ръка.

Задържа ръката му няколко секунди по-дълго, но това може би се дължеше на притъпените й от махмурлука сетива.

— Пиетро ми е разказвал много за теб — добави Бен. — Имам чувството, че се познаваме отдавна.

Тя едва не прихна.

— Шегуваш се, нали?

— Каза ли къде отива? — попита Бен. — Много е важно да говоря с него.

Орнела направи неразбираем жест.

— Някакъв тип му се обадил късно снощи. Търговец на изкуство или нещо подобно. Забравих му името. Все ми е едно. Тази сутрин се разбърза. Взе си нещата, каза ми, че трябвало да зареже всичко и да замине за Испания, някъде близо до Мадрид. Разбира се, изключено бе да лети. Искаше да вземе колата ми, защото е по-бърза от неговата. Казах му: „Ако докоснеш колата ми, чака те развод“.

Засмя се отнесено.

— Мадрид е далече.

— Значи няма да се налага да го виждам ден-два. Оставил ме е на спокойствие да правя каквото си искам.

— Например да пиеш до смърт.

Тя изсумтя и пак дръпна от цигарата.

— Звучи ми добре.

— Опитите може да ти струват скъпо — отбеляза Бен.

Орнела се намести до него и той усети водката в дъха й.

— Рупърт Шанън… Прекрасно име.

Беше го заел от най-едрия и тъп бивш войник, когото познаваше, племенник на бригаден генерал, който по чудо се беше задържал цели три години при десантчиците, а по-късно някак си беше станал симпатичен на Брук.

— Много мило, че го казваш, Орнела.

Тя повдигна едната си вежда и се премести по-близо.

— Няма ли да останеш малко при мен, Рупърт? — измърка тя.

— Мисля, че имаш нужда от кафе — усмихна се Бен.

В просторната кухня той намери модерна машина за еспресо, която сякаш никога не бе използвана. Бен я включи и направи две силни кафета, сложи ги на поднос и ги занесе в стаята, където графиня Орнела де Крешенцо се излежаваше на канапето, все още измъчвана от махмурлука. Бен й се извини, че трябва да използва тоалетната, и бързо изтича на горния етаж.

Къщата беше огромна, така че се наложи да отвори доста врати, преди да открие помещението, което приличаше на кабинет. По стените висяха картини. На старинното бюро имаше рамкирана снимка на графа и графинята на по-млади години в планина — може би в Швейцария. Той имаше повече коса и не изглеждаше така изпит. А тя очевидно все още не беше открила водката. Щастливи времена.

До снимката видя каквото очакваше — телефон, моливи и химикалки, бележник с разчертани на редове страници, брошура за изложба, куп сметки за плащане и писма. Бен погледна бегло най-горното, колкото да види, че е от директор на холандска галерия, заела за изложбата на Де Крешенцо картина на един от големите майстори. Думите „унищожена“, „трагедия“ и „сериозни последствия“ ясно се открояваха в текста.

Бен взе бележника. Най-горният лист беше откъснат набързо и тънка ивица от хартията бе останала на телената спирала. Той вдигна бележника към светлината. Написаното с химикалка на най-горната страница беше оставило леки вдлъбнатини по долната. Бен грабна молив от бурканчето и внимателно защрихова мястото. Вдлъбнатините оставиха бяла следа — някой беше надраскал нещо набързо, докато е говорил по телефона. След миг разчете името Хуан Каликсто Сегура. Отдолу имаше адрес в Саламанка, Испания.

Бен включи лаптопа на Де Крешенцо и потърси името в „Гугъл“. Самият Сегура нямаше страница в интернет, но фигурираше в списъка на големите търговци на картини в Европа. Изглежда, беше специалист по испанска живопис от различни периоди: Ел Греко, Веласкес, Сурбаран, Пикасо. Бен продължи да чете списъка и стигна до името на художник от осемнайсети и деветнайсети век на име Франсиско Хосе де Гоя и Лусиентес.

— Ето че стигнахме донякъде — промърмори Бен.

Спомни си, че Де Крешенцо му беше казал, че не обича да лети. До Саламанка имаше доста път през три страни, което правеше още по-странен факта, че графът беше зарязал всичко и беше тръгнал натам така внезапно. Каквото и да му беше казал онзи по телефона, вероятно е било важно. Бен преписа адреса по-ясно на нов лист, откъсна го и го сгъна в джоба си, а листа на Де Крешенцо изгори в камината. После изтри търсенето в интернет от компютъра и отново слезе долу.

Орнела беше допила кафето си и половината от неговото и беше станала. Беше доста нестабилна на високите си токчета. Беше почистила размазания грим. Когато Бен влезе в стаята, тя застана пред него с усмивка и го улови за ръката.

— Ще останеш ли за обяд, Рупърт? Толкова съм самотна тук, в голямата къща…

— Ще стане време за обяд едва след два часа.

Орнела де Крешенцо се намуси невинно.

— Прав си. Как тогава да прекараме времето?

Докато графа го няма, допълни мислено Бен.

— Наистина ми беше много приятно да се запознаем, графиньо. С удоволствие бих останал повече, но имам ангажимент.

Лицето й посърна.

— Жалко. Беше толкова мил с мен. Сигурно мога да ти се отблагодаря по някакъв начин.

— Някой друг път — усмихна се Бен, а очите на Орнела заискриха като шампанско.

Чукна го закачливо по гърдите.

— Ти си лошо момче!

— Не знаеш колко си права.

Докато отиваше към входната врата, Бен видя връзка ключове за кола в декоративна сребърна чиния на малка масичка във фоайето. Висяха на малък кожен ключодържател с известната емблема — тризъбец. Интересно.

Ако докоснеш колата ми, чака те развод.

Може би Орнела все пак можеше да направи нещо за него. И бездруго тя не беше в състояние да шофира. Бен грабна ключовете и излезе навън в горещината да потърси колата.

Намери обвития в бръшлян гараж с три врати зад къщата. С дистанционното на ключодържателя той отвори средната врата и когато видя какво има зад нея, подсвирна с възхищение.

Бивш командос от специалните части бяга с мазератито на графиня.

Силвана Лученци щеше да бъде във възторг.

Когато седна зад волана на великолепното гран туризмо, той вече набелязваше мислено маршрута си. От Рим до Генуа, после Ница и Марсилия, през Андора, после на запад през Испания до Саламанка. Дванайсет, може би тринайсет часа шофиране. Когато обаче запали двигателя — 4,7-литров V8 — и ревът му изпълни гаража, той реши, че може да стигне и по-бързо.

Беше 10:34 ч.

Бен си сложи отново тъмните очила и настъпи газта.