Изгубената реликва

29

Ричмънд, Лондон

Договорът на Брук Марсел като консултант по психология на отвличането към „Стърмър-Уейнрайт Асошиътс Лимитид“ — фирма за оценяване на рискове — й позволяваше да разполага с времето си и да подготвя докладите си у дома. Една от добрите страни на гъвкавото работно време беше възможността следобедите да посещава местния фитнес салон, както направи днес. В залата нямаше почти никакви хора. След машините за бягане и гребане, упражненията за коремните мускули и тежестите наближи четири часът. Последна бе тренировката на бягащата пътека. Брук дишаше през носа и гледаше право напред. Усещаше как мускулите й се напрягат и се изпълват с кръв и кислород, глезените й пареха, сърцето й биеше учестено.

Десет секунди преди да минат двете минути по програма, телефонът в джобчето на шортите й завибрира. Тя намали темпото и спря пътеката. Обаждаше се сестра й.

— Днес ми звучиш доста по-добре — каза й Брук, след като забеляза оживлението в гласа на Фийби.

— Мисля, че направих голяма грешка — отвърна Фийби, едновременно объркана и радостна.

— Маршъл?

— Да. Мисля, че сгреших. Реагирах неадекватно и сега съжалявам.

Брук слушаше мълчаливо.

— Нали ти казах за квитанцията, която открих?

Как можеше да забрави?

— От „Тифани“?

— Беше права. Било е подарък за мен. Даде ми го снощи на вечеря. Фантастично златно колие.

— Това е чудесно, сестричке — каза Брук. Не знаеше как да реагира.

— Чувствам се ужасно. Как можах да проявя такава мнителност? Ти беше права. Извини ми се, че напоследък не бил на себе си. Някаква голяма сделка, по която работели от месеци, щяла да се провали и това го извадило от релси. — Фийби въздъхна. — Ще ми се да ми беше казал.

Брук мълчеше.

— Е, сега всичко е наред — продължи оживено Фийби. — За това ти се обаждам. За да ти благодаря, че прояви разбиране. Оценявам го и когато се върна от Девън, ще те заведа на изискан обяд.

— Девън?

— Това е другата причина да ти звънна, Брук. Нали се уговорихме във вторник да се видим на кафе? Напълно бях забравила, че трябва да отида на курс за допълнителна квалификация в Девън, за който се записах много отдавна. Погледнах календара и видях, че започва утре. Довечера заминавам за Ексетър за пет дни. Съжалявам.

— Глупости. Приятно прекарване. Обади ми се, когато се върнеш.

— Непременно. Довиждане.

Брук прибра телефона в джоба си и въздъхна облекчено. Значи край. Нямаше повече да се чуди как да се справи със ситуацията. Маршъл, изглежда, най-накрая беше схванал, че тя не проявява никакъв интерес към него. Може пък наистина да бе преживял някаква криза. Каквото и да бе причината, увлечението му явно беше преминало и всичко щеше да бъде нормално. И слава богу.

Брук взе душ, преоблече се и излезе от салона. Спускаше се здрач и паркингът беше безлюден, когато тя тръгна към своето сузуки гранд витара. Чу зад гърба си стъпки и рязко се обърна.

— Маршъл!

— Брук…

— Какво правиш тук?

Той сви рамене.

— Проследих те — отвърна той, сякаш това бе най-нормалното и очевидно нещо на света.

— Значи вече ме дебнеш, така ли?

— Трябваше да те видя.

Брук се втренчи в него.

— Защо?

— Знаеш защо.

— Не разбирам. Фийби току-що ми се обади. Щастлива е, защото си й подарил онова колие.

— Подарих на Фийби колието, защото я обичам — каза Маршъл. — Обаче съм влюбен в теб. Знам, че не би трябвало да го казвам, обаче…

— Тогава защо непрекъснато го повтаряш?

— Защото е по-силно от мен. Не мога да контролирам чувствата си. Мислиш ли, че ми е приятно да лъжа Фийби?

— Маршъл, ти си наистина сериозно объркан. Върви си и ме остави на мира.

Тя стигна до колата си, отключи я и хвърли в багажника сака с екипа си. Когато се обърна, за да заобиколи до вратата на шофьора, Маршъл я сграбчи за раменете и се опита да я целуне по устните. Тя го блъсна.

— Ако го направиш пак, ще те ударя!

— Брук…

— Разкарай се, Маршъл! Стой настрана от мен! — Брук се качи в сузукито, затръшна вратата и рязко потегли, като го остави на паркинга със зачервено лице и безумен поглед.

— Боже мой! — възкликна ядосано тя.

На път към дома си в Ричмънд тя си даде сметка, че отсъствието на Фийби през следващите пет дни само щеше да влоши положението. Маршъл нямаше да я остави на мира. Имаше на разположение цели пет дни, за да я тормози колкото си ще. Ситуацията щеше да ескалира и тогава нямаше да има избор и трябваше да каже на сестра си какво става. По дяволите! Бог знае накъде щяха да тръгнат нещата след това.

Докато паркираше сузукито и крачеше към входа, Брук си мислеше дали в края на краищата да не се обади на Бен и да го помоли да поговори с Маршъл. Може би Маршъл щеше да разбере заплахата от насинено око?

Тогава й дойде по-добра идея. Тя нямаше да реши проблема, но щеше да я отдалечи от Маршъл и да й спечели време, за да измисли как да постъпи.

Остави сака в апартамента си и изтича на горния етаж. Почука на вратата на съседа. Казваше се Амал, двайсет и няколко годишен, „начинаещ драматург“, който странеше от хората и през деня си стоеше у дома. Всъщност тя не мислеше, че той изобщо ходи някъде. Как плащаше убийствения наем, беше мистерия, но тя не го питаше. Беше доволна, че на горния етаж живее симпатичен, надежден човек, когото от време на време можеше да моли да полива цветята й, докато тя отсъства.

Вратата се отвори.

— Брук! Здравей! — Амал се ухили, сякаш не се бяха виждали от години.

— Пак трябва да те помоля за услуга, Амал — усмихна се тя.

Той щракна с пръсти.

— За цветята, нали?

— Имаш ли нещо против?

— За мен е удоволствие. За Франция ли ще пътуваш? При Боб?

— Бен. — Умишлено не беше разказвала на Амал кой знае какво за Бен, нито пък за причината да пътува често до Нормандия. — Този път не. Ще прескоча до Португалия за няколко дни.

— Чудесно. Ваканция?

— По-скоро за да поработя на спокойствие. Имам там малка къща в провинцията.

— Прекрасно.

— Не би се изразил така, ако я видиш. Много е малка, но не би я нарекъл и колиба.

Всъщност беше селска къщурка, която тя купи преди пет години. Със заплатата си можеше да си позволи само толкова. Идеята й беше да ходи там два пъти годишно и постепенно да ремонтира и освежи къщата. Това стана, преди Бен Хоуп да се появи в живота й и тя да започне да прекарва повече време във Франция. Спокойната уединена къщурка сред хълмовете край Вила Флор напоследък оставаше пренебрегната. Брук дори мислеше дали да не я продаде.

В момента обаче не можеше да измисли къде другаде би желала да отиде.

— Страхотен си, Амал. Тревожа се за амаранта.

— Не се безпокой. Когато се върнеш, ще е израснал три метра.

— И… още нещо. Ако някой дойде и пита за мен, не казвай къде съм, нали? На никого.

— Няма проблем. Нито дума. — Амал се намръщи угрижено. — Всичко наред ли е, Брук?

— Да, да, няма проблем. Просто не искам да ме безпокоят. Благодаря ти. Задължена съм ти.

Тя се обади в офиса и уреди отсъствието си от работа. След още пет минути резервира билет за полет в седем и половина на следващата сутрин. С малко късмет щеше да е в къщичката си в Португалия за обяд.

Когато започна да приготвя багажа си за пътуването, си спомни за Бен и я обзе чувство за вина. Ужасно й се искаше да го види — и щеше да го направи в мига, в който глупавата ситуация с Маршъл намереше решение. Искаше да е час по-скоро. Позвъни на мобилния му номер. Той не отговори. След сигнала остави гласово съобщение: