Изгубената реликва

51

Саламанка

Очите на Пиетро де Крешенцо в огледалото се разшириха. Той се обърна назад и с ужас се вторачи в мъжа, който изведнъж се бе озовал на задната седалка на колата му.

— Радвам се, че те виждам — каза Бен. — Помниш ли ме?

— Боже мой! Убиецът!

— Точно така — кимна Бен. — Аз съм болен, много болен човек. Луд психопат, точно както пише по вестниците. Убих Урбано Тасони и ми достави удоволствие, когато го правех, точно както ми достави удоволствие да убия десетки други мъже, жени и деца преди това. Ще убия и теб, Пиетро, освен ако не направиш точно каквото ти кажа.

Де Крешенцо се сви на седалката зад волана. Бен държеше ключовете от волвото във въздуха.

— Този град е красив нощем. Защо не направим една обиколка, за да го разгледаме, докато си говорим?

Де Крешенцо взе ключовете с трепереща ръка. Трепереше толкова силно, че успя да мушне ключа в стартера едва на третия опит.

— Не карай прекалено бързо — продължи Бен, — нито прекалено бавно. Не прави нищо, което може да привлече вниманието върху нас.

Де Крешенцо кимна объркано, пое въздух и потегли. Волвото се понесе по нощните улици. Трафикът беше слаб. Старинните сгради, куполите и камбанариите бяха осветени в златно от луната.

— Как разбра къде съм? — попита Де Крешенцо.

— Графинята помогна много — отговори Бен. — Дори ми зае колата си.

— Орнела! Да не би да си я…

— Успокой се, Пиетро. Тя е добре, като изключим махмурлука. Трябва да намали водката. Веднага щом приключа с теб, трябва да побързаш да се върнеш да не би тя пак да прекали. Не й отделяш вниманието, което заслужава.

Бен Хоуп в ролята на брачен консултант. Раменете на Де Крешенцо увиснаха.

— Какво искаш от мен?

— Дойдох, за да те попитам какво, по дяволите, става тук — отговори Бен. — Сега обаче виждам, че и ти не знаеш повече от мен.

Де Крешенцо се обърна и го погледна.

— Бил си там? В къщата на Сегура?

— Чух всяка твоя дума, Пиетро.

— Тогава… няма какво повече да добавя. Моля те. Пусни ме да си вървя. Обещавам… кълна се… няма да кажа на никого, че съм те видял тук тази нощ.

— Кажи ми само едно и няма да ме видиш повече. Искам да знам за първия път.

— Първия път?

— Каза го на Сегура. „Първия път престъпниците си тръгнаха с празни ръце.“ Не ставаше дума за обира в галерията, нали?

Графът помълча няколко секунди, после въздъхна дълбоко.

— Габриела Джордани почина през октомври хиляда деветстотин осемдесет и шеста година от сърдечен инфаркт, причинен от нахлуването на престъпници в уединения й дом край Чезена. Била е сама, когато се е случило. Бившата й прислужница, дългогодишна придружителка и довереница, вече не живеела при нея. Когато Габриела била открита по-късно мъртва, заключението на съдебния лекар било, че инфарктът бил причинен от силен страх.

— Какво са търсели? Пари? Скъпоценности?

Де Крешенцо изсумтя.

— Това е странното. Габриела Джордани е била утвърден художник от доста години и картините й са стрували цяло състояние. Била е много богата, домът й е бил пълен с красиви вещи. Антики, бижута, произведения на изкуството и всичко е било застраховано. Крадците са можели да вземат каквото пожелаят. Не взели нищо, макар че обърнали къщата наопаки. Остава загадка какво са търсели.

Бен видя схемата. Крадците влизат в къща, готови да сеят смърт, но да получат каквото искат, обаче си тръгват с празни ръце. Двайсет и пет години по-късно въоръжена банда извършва множество убийства, само и само да се сдобие със сравнително евтина графика, която на всичко отгоре се оказва и фалшива. Събитията се повтаряха, и то не без причина.

— Мислиш ли, че и първия път са търсели „Покаялият се грешник“? — попита Бен.

Де Крешенцо сви рамене безпомощно.

— Питал съм се много пъти. Няма как да науча отговора.

— Мисля, че има един начин. Да говориш с хората, които са го направили.

Де Крешенцо не каза нищо.

— Кажи ми пак за тази рисунка — подкани Бен. — С молив ли е правена?

— С въглен. Върху хартия верже.

— Хартия верже?

— Специална хартия, прилича на текстил. Нищо особено. Самата рисунка е интересна и майсторски изпълнена, както видя сам, но в никакъв случай не е шедьовър. Единствената й стойност е в подписа долу — добави мрачно Де Крешенцо.

— Възможно ли е графиката да е нарисувана върху друго произведение? — попита Бен. — Оригиналът да е бил покрит с нещо и после изрисуван отгоре?

Не беше изключено целта на крадците да е била под изображението на повърхността, но той си даваше сметка, че се хваща за сламка.

— Невъзможно — отговори Де Крешенцо. — Би било възможно, ако беше платно, но на хартия би проличало веднага. Никой художник не би направил подобно нещо. Загадката е практически неразрешима.

Бен се облегна назад, а графът продължи да шофира мълчаливо. После му хрумна нещо.

— Спомена, че Габриела е имала прислужница и довереница. Може да й е казала нещо.

— Не знам какво е станало с нея, след като е напуснала Габриела — отвърна Де Крешенцо. — Дори Мими все още да е жива, няма как да я открием.

— Мими ли каза?

Де Крешенцо кимна.

— Да.

— Да не е Мими Ренци?

— Не знам фамилията й. Във всички биографии на Габриела я споменават просто като Мими. — Объркването на графа се смени с отчаяние. — Сега знаеш всичко, което знам и аз. Няма какво повече да добавя. Ще ме пуснеш ли?

— Разбира се. Държа на думата си. Не съм онзи, за когото ме вземаш.

— Защо уби Тасони? — Въпросът изскочи от устата на графа, сякаш беше на езика му през цялото време.

— Наистина ли мислиш, че съм аз?

— Казаха го по телевизията.

— Мислех те за по-умен, Пиетро.

В този момент нещо зад прозореца на колата привлече вниманието на Бен. Той погледна натам и видя мигащата светлина, увиснала високо над покривите. Свали стъклото няколко сантиметра и почувства горещия лепкав нощен въздух върху лицето си. Чу чаткането на хеликоптерни витла над Саламанка и воя на полицейските сирени. Извади от джоба си ключовете за мазератито. Беше време да изчезва от тук.