Изгубената реликва

27

Рим

Бен стана преди осем, взе продължителен душ, облече се и се измъкна незабелязано от хотела. Доколкото знаеше, снимката му беше във всички вестници и се излъчваше по всички телевизионни канали. Усещането не беше приятно. Винаги беше успявал да се придвижва незабелязано и анонимността се беше превърнала в негова втора природа. А сега изведнъж все едно се беше оказал в светлината на гигантски прожектор, който го следваше навсякъде и привличаше всеобщото внимание.

Слънцето вече припичаше и трафикът беше безумен, докато Бен се движеше с шогуна към болницата „Сан Филипо Нери“. На рецепцията в болницата цареше хаос, както навсякъде другаде в града. Бен си проби път през тълпата и успя да научи, че Фабио Страда е в стая №9, в затворено отделение на петия етаж. Той избегна претоварените асансьори и се качи по стълбите.

Когато застана пред стая №9 обаче и вдигна ръка, за да почука, се замисли. До този момент го беше движил импулсът да види Страда. Сега, когато беше тук, не знаеше какво да му каже.

Здрасти. Аз съм този, който не успя да спаси жена ти и детето ти. Как се чувстваш днес?

В края на коридора слънцето през прозорците осветяваше малко фоайе с мека мебел, рафтове със списания и автомат за кафе. Нямаше никого. Реши да си даде малко време, колкото да събере мислите си. Пусна няколко монети в машината и се насочи към далечния ъгъл с пластмасова чашка горещо еспресо. В Италия кафето дори от автоматите беше прекрасно.

Седна, отпи от кафето и потъна в мисли. Някой беше оставил на масата пред него вестник с първата страница надолу. Обърна го.

Първо видя, че вестникът е „Ла Република“. Второто, което забеляза, беше собствената си физиономия зад волана на джипа и още две цветни снимки, показващи опустошенията в академия „Джордани“. Изруга и прегледа набързо статията.

Лошо. Името му беше отпечатано пет-шест пъти още в началото на текста. Медиите обичаха сензационните етикети и за него вестникът беше избрал L’eroe della galleria. Героят от галерията. Материалът многословно цитираше непотвърдени сведения, че спасителят на заложниците бил бивш агент на британските специални десантни части, после изказване на капитан Роберто Ларио от римската полиция и на офицера от карабинерите, които бяха щурмували галерията. Следваше изявление на единствения оцелял собственик на галерията за шокиращото унищожаване на няколко безценни произведения на изкуството.

Бен не се интересуваше особено от емоционалното възмущение на графа от главорезите, причинили чудовищните щети. Беше слушал подобни приказки стотици пъти. Прескочи няколко реда.

Погледът му се спря на нещо, което привлече вниманието му. Разследващият екип беше установил една интересна и странна подробност. Най-малко двама от нападателите бяха успели да се измъкнат невредими — и местонахождението им оставаше неизвестно. Което означаваше, че с изключение на няколкото по-големи платна, които не биха могли да носят, са могли да изнесат доста от останалите картини. Въпреки това единственият експонат, който бил откраднат — и единственият, който бандата се опитала да открадне, а не просто да унищожи — бил сравнително евтина графика на Гоя.

Бен повдигна вежди. Учудването му нарасна, когато продължи да чете — някои от картините, унищожени или останали недокоснати, стрували десетки, дори стотици милиони евро, докато според експертите графиката на Гоя не струвала повече от половин милион.

Странно. Бен не смяташе, че е единственият читател на „Ла Република“ тази сутрин, който се пита каква е била целта на крадците. Дали просто не са се изплашили, когато са видели, че плановете им са осуетени? А може би не са имали представа за стойността на картините?

От една страна, само аматьори биха грабнали първия попаднал пред очите им експонат — а онези бандити очевидно не бяха такива. Доказваше го начинът, по който бяха преодолели охраната. Бяха се подготвили добре. От друга страна, разсъждаваше Бен, професионалните крадци на картини не се компрометират, като остават на местопрестъплението, за да убиват и изнасилват заложници. Просто отмъкват каквото могат за възможно най-кратко време и изчезват.

Престъплението изглеждаше шизофренично и нелогично. Като че ли фазата на планирането беше дело на човек, подходящ за тази работа — много внимателен, педантичен, задълбочен. А осъществяването е било поверено на човек със съвършено различен темперамент. Човек с психопатични отклонения.

Бен остави вестника, отпи глътка от изстиващото кафе и се замисли за непоследователността в случилото се. Снимката му го гледаше от заглавната страница на вестника. Бутна я настрана, още по-смутен и объркан. Мина му през ум просто да остави на Страда картичка със съболезнованията си. В болницата сигурно имаше откъде да купи. В краен случай и обикновен лист щеше да свърши работа. Можеше да го мушне под вратата на стаята или просто да го остави на рецепцията. И да се махне от тук.

Героят от художествената галерия забелязан да се измъква намръщен от болницата.

Точно когато се канеше да тръгне, Бен чу приглушени гласове и видя група от двама мъже и три жени да влизат във фоайето с две подсмърчащи хлапета. Всички бяха със зачервени очи. Най-възрастната жена тихо плачеше в носна кърпа. Седнаха в далечния край и единият от мъжете сложи ръка на раменете на жената. Бен ги огледа по-внимателно от мястото си и му направи впечатление, че една от жените прилича много на Донатела Страда, но е по-възрастна и по-пълна.

Мъжете го забелязаха. Един от тях побутна възрастната жена, която също вдигна разплаканите си очи към него. Станаха колебливо, после възрастната жена тръгна към него. Бен също се изправи.

— Видяхме ви по новините — каза жената на италиански. — Знаем кой сте. — Подаде му ръка. — Донатела беше моя дъщеря.

— Приемете най-искрените ми съболезнования.

— Дошли сте да видите Фабио? — попита тя.

Бен кимна.

— Не знам дали той ще иска да ме види. Канех се да си тръгвам.

— Фабио непременно ще иска да види човека, който поне се е опитал да спаси жена му и детето му — каза жената твърдо.

Бен установи, че не може да откаже, защото жената го хвана за ръката и го поведе към стаята. Тя почука на вратата.

— Фабио? Антонела е.

Бен чу тих глас отвътре, почти шепот. Влязоха.

Дясната ръка и десният крак на Фабио Страда бяха на екстензия. Главата му беше омотана в превръзки, на врата имаше шина. Лицето му беше отекло и цялото бе в синини.

Всички от семейството влязоха. Възрастната жена улови дланта на зет си и я стисна. Посочи Бен и раненият бавно отмести погледа си към него. Жената прошепна нещо в ухото му. Фабио Страда кимна едва забележимо. Мъката в очите му беше толкова дълбока, че Бен трябваше да положи усилие, за да не отклони погледа си. За момент те сякаш проведоха безмълвен разговор, в който си казаха много повече, отколкото с думи.

Съжалявам, че не успях да направя повече.

Ти се опита. Какво повече би могъл да направиш? Благодарен съм ти за това.

Страда затвори очи, сякаш усилието го бе изтощило. Възрастната жена се усмихна на Бен и хвана ръката на Фабио. Той отвърна, като стисна нейната. Сестрата на Донатела плачеше тихо. Едно от децата се беше вкопчило в крака й.

На вратата се почука и в стаята уверено влезе висок мъж на около петдесет и пет, с изсечено сякаш с длето приятно лице, гъста сива коса и безупречно ушит бял костюм. По пода изтракаха токовете на скъпи обувки.

През открехнатата врата Бен видя, че в коридора стоят още няколко мъже. Не виждаше лицата им, но стойката и поведението им бяха вдървени и официални.

— Извинете ме — каза сивокосият. — Дойдох да изразя почитта си към синьор Страда. — Той огледа присъстващите в стаята и Бен за момент реши, че мъжът се намръщи леко, когато го разпозна. После нареди на мъжете в коридора: — Чакайте ме долу. Не ти. Ти ела.

Влезе фотограф с дълъг телеобектив, след което сивокосият затвори вратата.

Бен не се сещаше кой е сивокосият, макар че лицето му изглеждаше странно познато. Семейството на Фабио Страда явно го познаваше много добре и се отнасяше почтително към него. Той пристъпи към леглото на ранения и се наведе над него. Фотографът снимаше.

— Синьор Страда, аз съм Урбано Тасони.

Името бе познато на Бен, макар че той не полагаше особени усилия да е в крак с текущите събития. Тасони беше висш италиански политик, един от основните претенденти за президентския пост на предстоящите избори. Освен това не беше нужно да се следят внимателно новините, за да се научат пикантните истории от живота на кандидата плейбой и множеството му връзки с актриси и супермодели. Медиите го обожаваха, а той ги експлоатираше.

Хубава възможност за пиар, помисли си Бен. Да уредиш да те снимат как изказваш съболезнования на ранения вдовец. Семейство Страда като че ли приемаше това натрапване. На тяхно място Бен би го изхвърлил заедно с фотографа през прозореца.

— Не мога да изразя с думи колко съжалявам за загубата ви, синьор Страда — продължи Тасони мрачно. — Аз самият съм разведен и не познавам радостта да си родител. Така че още повече ви съчувствам заради трагедията, сполетяла семейството ви. Дано има някаква утеха в това, че Донатела и Джани няма да бъдат забравени. И мога да ви уверя, че лично аз няма да се примиря, докато и последният извършител на това ужасно престъпление не бъде изправен пред правосъдието.

Докато Тасони говореше, Бен забеляза един недостатък в безупречния му външен вид — червенина на скулата, като че ли неотдавна някой го беше фраснал с юмрук. Фотографът явно беше получил нареждане да го снима само от другата страна. Тасони приключи със съболезнованията, кимна тържествено на всички и излезе от стаята, следван от фотографа. Бен съзря своя шанс да си тръгне с него. Изрази още веднъж съболезнованията си към ранения и семейството му и ги остави сами със скръбта им.

Беше свършил онова, за което беше дошъл. Но не беше достатъчно. Нищо нямаше да е достатъчно.

Тасони разговаряше с фотографа в коридора. Видя, че Бен приближава, обърна се и го дари с добре отработена усмивка.

— Синьор Хоуп! — възкликна той, а Бен без малко да изпъшка. — Искам да ви благодаря за героичните усилия — продължи Тасони на английски. — Цяла Италия ви е задължена. — Разтърси ръката му толкова енергично, че Бен усети болка в шевовете на рамото си.

— Съжалявам. Ранен сте.

— Не е сериозно. Както виждам, и вие сте участвали в сражения.

Тасони докосна червенината на лицето си.

— А… нищо особено, дребна свада.

Бен погледна часовника си.

— Е, моля да ме извините, но трябва да тръгвам. По-късно днес имам полет.

— Напускате Италия?

— Това добре ли е, или зле?

— Много съжалявам, че не можете да останете повече — добави Тасони. — Оказва се, че съм свободен до края на деня. Рядък лукс, уверявам ви. Е, трябва да прегледам някои документи следобед у дома, но довечера с радост ще ви очаквам за вечеря. Аз съм ерген и ценя изисканите удоволствия.

— Чух за това — отбеляза Бен.

— Ценител ли сте на виното?

— Отварял съм някоя и друга бутилка.

— Тогава с радост ще ви запозная с някои от съкровищата в избата ми на порция polio ripieni. Рецепта на майка ми. Веднъж имах честта да я приготвя за вашия министър-председател.

— Не е мой — каза Бен.

— Не сте политическо животно, както казват?

— Не съм прекалено наивно политическо животно.

Тасони се усмихна.

— Но сте човек със собствено мнение. Уважавам това. Е, какво ще кажете, синьор Хоуп? Само двамата, по мъжки, да се опитаме да оправим света?

„Ти, аз и пресата на половин Италия“ — искаше му се да каже, но се сдържа.

— Много щедро предложение. Благодаря, но тази вечер трябва да съм в Лондон.

— В такъв случай може би сте свободен за обяд? Тук наблизо знам един прекрасен ресторант.

— Може би друг път.

— Е, добре. Както казвате, друг път. — Тасони извади от джоба си визитка. — Ако пак дойдете в Рим.

— Човек никога не знае — отбеляза Бен и мушна визитката в джоба си, без да я погледне.

Разделиха се с кимване. Тасони тръгна към асансьора, а Бен — към стълбището.