Изгубената реликва

8

Бен Хоуп обичаше плажовете. Не онези, които от май до септември са пълни с изгорели от слънцето тела, каквито има навсякъде из Европа, а усамотените, безлюдни места, където човек можеше да поседи и да остане насаме с мислите си. След обяда той направи дълга разходка по брега с обувките си в ръка. Остави вълните да се плискат в босите му крака. Засенчи очи с длан и погледна през залива Гаета — най-близката суша на запад беше Сардиния.

После се върна при колата, изчисти пясъка от краката си и продължи по крайбрежното шосе.

Наближаваше шест вечерта и слънцето се снишаваше към хоризонта, когато Бен влезе в живописно селце на няколко километра от град Априлия. Беше уморен от шофирането и може би беше време да спре, да остави колата някъде и да потърси тих уютен хотел. Последното, което искаше, беше да пристигне в Рим прекалено рано и да търпи шума и убийствената горещина, без да има друго занимание, освен да чака полета си утре следобед и да си блъска главата какво да прави с Брук и с живота си.

Тези мисли занимаваха Бен, когато една черна котка изскочи пред него на пътя от страничен вход, скрит зад жив плет.

След котката се втурна дете.

Бен стовари крак върху спирачката. Гумите на шогуна се плъзнаха по прашния асфалт и колата спря на около два метра от детето.

Беше момче, може би девет-десетгодишно. Стоеше като заковано на пътя, вперило изплашен поглед в страховитата квадратна предница на джипа. Бен отвори вратата, изскочи и се спусна към детето.

Котката спря за миг на отсрещния тротоар и после се шмугна в храстите.

— Майка ти не те ли е учила да внимаваш, като излизаш на улицата? — скара се Бен на детето на италиански. — Можех да те сгазя!

Момчето наведе виновно глава и заби поглед в краката си. Косата му беше дълга, пясъчноруса, очите му бяха сини, а лицето — доста по-бледо, отколкото преди минута. Изглеждаше наистина изплашено. Бен го съжали и приклекна до него, за да не му изглежда толкова голям и страшен.

— Как се казваш? — попита с по-мек тон.

Момчето не отговори веднага, после вдигна нервно поглед от земята и каза:

— Джани.

— Твоя ли беше черната котка, която избяга, Джани?

Детето кимна.

— Наблизо ли живееш?

Беше доста спретнато облечено, за да е дошло отдалеч, и си личеше, че не е някакво улично гаменче.

Джани посочи към дърветата, от другата страна на пътя.

— Вашите у дома ли са?

Джани не отговори. Явно виждаше накъде отиват нещата и се страхуваше да не си изпати. Очите му се насълзиха, той подсмръкна, после пак. Долната му устна едва забележимо потрепваше.

— Никой няма да ти се кара — увери го Бен. — Обещавам ти.

Той се изправи и се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Бяха в покрайнините на селото. Домът на детето вероятно беше зад горичката.

— Мисля, че трябва да намерим майка ти — добави той след малко и отведе момчето до бордюра. — Стой тук и не мърдай никъде.

Скочи в джипа и го паркира край пътя. Остави коженото си яке на седалката — беше твърде горещо.

— Да тръгваме — подкани той момчето и го улови за ръка. Заключи джипа с дистанционното и тръгнаха.

Изминаха стотина метра по пътя и едва тогава Бен видя голямото внушително имение зад дърветата в далечината, сгушено като че ли в свой собствен парк зад каменна стена. Зад старата част на къщата се показваше свръхмодерна пристройка, огромна конструкция от стъкло и стомана, която изглеждаше завършена съвсем наскоро, тъй като наоколо все още имаше следи от строителните работи.

Наоколо не се виждаха никакви други къщи.

— Това ли е вашата къща? — попита Бен.

Джани мълчеше.

— Не си от приказливите, нали? — подхвърли Бен и поклати глава. — Добре. Няма значение.

Продължиха още няколко метра надолу по пътя и стигнаха до завой и портал в стената. Беше отворен, а през гората към усамотената сграда се виеше частен път.

По броя на колите, паркирани отпред, и двамата мъже в черни костюми, които седяха край живия плет, Бен разбра, че това не е резиденция. Като че ли вътре се провеждаше някакво светско мероприятие.

— Тук ли трябва да сме? — попита той детето.

Джани кимна едва забележимо, явно примирен с наказанието, което го очакваше.

Бен поведе момчето към сградата. Когато приближиха, видя, че отпред се разхождат хора, които се поздравяват, усмихват се и бъбрят помежду си. По нищо не личеше за какво са се събрали. Бен приближаваше вратата, все още хванал момчето за ръка, когато един от двамата мъже се отдели от плета и се запъти към него. Късо подстригана коса, крокодилска физиономия, безизразни очи като копчета, скръстени на корема ръце, евтин изпомачкан костюм — типична горила пазач. Бен се бе справял с милиони такива.

— Може ли да видя поканата ви, господине?

— Нямам покана — отговори Бен и отвърна на ледения му поглед. — Намерих момчето на пътя и мисля, че родителите му са вътре.

— Това е частна изложба и не е отворена за посещения. Никой не може да влезе без покана — изрецитира мъжът.

— Не ме интересува изложбата. — Бен не се опита да скрие раздразнението си. — Не чу ли какво ти казах току-що? Трябва да предам момчето на родителите му и няма да си тръгна, докато не го направя. Или ме пусни, или влез вътре и ги намери. Все ми е едно.

Приближи се мустакатият колега на горилата.

— Мога ли да помогна?

Бен го изгледа от горе до долу. Не беше толкова типичен като колегата си, но все пак Бен реши, че е по-добре да играе на сигурно.

— Кой е шефът тук?

— Сеньор Корсини.

— Тогава искам да говоря със сеньор Корсини.

— Той е вътре. И е зает.

Бен беше готов да ги прати по дяволите, когато откъм сградата долетя женски глас, който надвика шума. Тълпата се раздели и пропусна някаква жена. Беше на около трийсет, облечена с ярка жълта рокля. На рамото й висеше дамска чанта със златна верижка. Бен веднага долови приликата й с Джани — същите сини очи и същата пясъчноруса коса, прибрана на кок. Тя дотича и разпери ръце.

— Така се изплаших! Къде изчезна!? — Вдигна очи към Бен. — Господине, вие ли го намерихте?

— Да. И ако го бях намерил секунда по-късно, сега щеше да е под колелата на колата ми — отговори Бен.

Жената изгледа момчето ядосано и попита:

— Истина ли е, Джани?

— Да, мамо.

— Какво ти казах за пресичането на улиците?

— Знам, мамо.

— Почакай да кажа на баща ти — скара му се тя, а раменете на момчето увиснаха още повече, сякаш най-лошите му страхове се бяха сбъднали.

Беше загазил. Бен обаче видя, че майка му е по-скоро радостна, отколкото ядосана. Обърна се към него, изпълнена с благодарност и настоя да влезе вътре, за да изпие чаша вино.

— Моля ви, това е най-малкото, което мога да направя за вас.

Бен й благодари, погледна първата горила и отговори натъртено:

— Нямам покана.

— Глупости! — възрази жената. Извади картонена покана от чантата си и я размаха пред охраната. — Поканата на съпруга ми. За двама души. Но той не се знае дали ще дойде. Господинът е с мен.

Бен се поколеба за момент, после сви рамене. Какво толкова, по дяволите? — помисли си. — Все едно, няма къде да отида в момента. Освен това чашата вино му се стори добра идея. Не всеки ден му се случваше пред колата му да изскочи дете и страничните ефекти на шока все още не бяха отшумели.

— Е, щом настоявате — прие той с усмивка, промуши се странично между горилите и се насочи към вратата.