Изгубената реликва

37

Рим

Бен крачеше бавно през тунел, който продължаваше безкрайно, и се вслушваше в ехото на собствените си стъпки. Подът, стените и таванът на тунела бяха бели и облени в ярка светлина, която извираше отвсякъде и отникъде. Докато крачеше напред, започна да си дава сметка за странните произведения на изкуството от двете му страни. Цветовете им сякаш се спускаха към него, виеха се, движеха се, но той не можеше да различи изображенията.

Блъсна се в нещо, което не видя. Протегна ръце и започна да опипва, докато осъзна, че пред него има стъклена преграда. Не можеше да продължи. Присви очи, вгледа се напред… и видя фигура. Мъж с маска. Гледаха се продължително един друг, после онзи сякаш се усмихна. В ръката си държеше пистолет. Пред него имаше две коленичили свити фигури — а може би бяха стотина? Бен заудря по стъклото и се развика, но не се чу нито звук и изведнъж той се почувства безпомощен и хванат в клопка, сякаш нови стъклени прегради изникваха от всички страни. Мъжът с маската се засмя и натисна спусъка. Жертвите му започнаха да пищят.

Бен се сепна и се събуди в тъмнината. Отърси се от мъглата на съня и в продължение на няколко мига съзнанието му като че ли не искаше да прогони кошмара. Тогава си даде сметка, че крясъците са истински и че тежкото думкане идва откъм правоъгълника от светли линии, който очертаваше вратата. Реалността изведнъж се оказа ярка и осезаема. Погледна часовника си и видя, че е един и четиринайсет. Беше напълно облечен, дори с обувки. Вероятно беше заспал от умора.

— Полиция! — изкрещя глас отвън.

Следващото блъскане беше толкова силно, че касата на вратата поддаде. След още един такъв удар щяха да са в стаята, въпреки че бравата държеше.

Имаше три възможности. Първата: остани и виж какво искат. Втората: грабвай ругера и започвай да дупчиш вратата. Бен погледна към прозореца, когато още един тежък удар разтърси вратата. Реши, че предпочита третата възможност. Грабна якето си и го облече.

Вратата се отвори с трясък сред дъжд от трески. Нахълтаха полицаи, които крещяха и размахваха пистолети.

Преди да прекрачат прага обаче, Бен вече беше увиснал на перваза и с едната ръка се опитваше да напипа скобата, която държеше неоновата реклама на стената, на около метър встрани. Увисна на нея. Издържа тежестта му. Както висеше и търсеше опора за краката си, чу как ченгетата тършуват из хотелската му стая. Последваха още крясъци и още един трясък, когато отвориха вратата на банята. Вероятно очакваха да го заварят под душа.

Бен погледна надолу. До улицата под него имаше седем-осем метра. Тротоарът му се струваше около два сантиметра широк. Трафикът не секваше и колите заобикаляха двата полицейски автомобила.

Трябваше да се спусне долу, преди някой да го е видял. Предполагаше, че това ще стане през следващите петнайсет секунди. Продължаваше да търси опора за краката си, но гладката мазилка не предлагаше такива удобства. На два метра вдясно беше водосточната тръба, която изглеждаше здраво хваната за стената. Ако можеше да се добере до нея…

Но той беше твърде далече, за да я достигне. Продължаваше да виси безпомощно. Всяка секунда ченгетата щяха да погледнат през прозореца.

Още две полицейски коли спряха пред входа на хотела. Вратите се отвориха и още четирима карабинери изскочиха отвътре с извадени пистолети. Спуснаха се направо към входа.

А трябваше просто да погледнат нагоре.

— Казах ти, че трябваше да свием вдясно! — караше се Гари Парсънс на жена си, докато шофираше шестместната каравана през нощните улици. — За бога! Картата е у теб!

— Ужасно е объркана! — оправда се жена му Анабел и подпря разгънатата карта на таблото. — Казвам ти, че следвах инструкциите…

— Как може да е объркана!? Това е карта, за бога! Гледаш я внимателно и тя ти казва откъде да минеш. Толкова ли е трудно?

— Не ми крещи така! Ще събудиш децата.

— Отдавна трябваше да сме стигнали къмпинга! — изсумтя той ядосано. — Сега се загубихме насред Рим благодарение на теб. Мисля, че имам пълно право да крещя.

— Какво става тук? — попита жена му и посочи няколкото полицейски коли пред някакъв хотел.

— Откъде да знам?

И двамата млъкнаха, защото нещо изтропа по покрива на караваната.

— Какво беше това?

— Не знам. Като че ли нещо падна върху покрива.

— Или по-скоро ти удари нещо — възрази тя ядосано.

Гари погледна огледалата, после изви врат нагоре през прозореца, защото помисли, че е закачил табела или ниска улична лампа. Не видя нищо. Надяваше се да не е повредил новата си сателитна чиния.

— По-добре спри и виж какво е станало — настоя жена му.

— Тук няма къде да спра — отговори й той през зъби. — Виж полицейските коли. Искаш да ме арестуват ли?

— Престани да крещиш.

— Всичко това е заради теб!

Двамата продължиха да се карат, докато караваната им премина покрай хотела и продължи по улицата.