Изгубената реликва

58

Вила Флор, Португалия

След като прекара по-голямата част от деня свита на канапето пред лаптопа си и купчина записки, Брук най-накрая се преоблече с шорти и маратонки и излезе да потича в гористата неравна местност, която се простираше с километри наоколо. Вече се прибираше и й оставаха към два километра до дома, когато небето притъмня застрашително и тя долови мириса на приближаващата буря. След малко в далечината се разнесе тътенът на първата гръмотевица и на ръката й падна първата капка дъжд. След миг рукна истински порой. Тя стигна до къщата мокра до кости и трепереща.

След като се освежи с продължителен горещ душ и изсуши косата си, тя облече тениска без ръкави, анцуга, който използваше за долнище на пижама, и домашния си халат. После слезе долу, пусна си джаз и разгледа едно списание, след което отиде в кухнята, за да си приготви нещо за вечеря.

Докато шляпаше из кухнята с боси крака, дъждът шибаше стъклата на прозорците, а на всеки няколко секунди проблясваха светкавици. Летните бури понякога продължаваха с часове. След вечеря Брук смяташе да прочете стотина страници от книгата, която си бе донесла, а после да си легне и да слуша воя на вятъра и трополенето на дъжда по покрива. Обичаше бурите. Някак си я успокояваха.

Щеше да вечеря оризова салата с боб и пресни градински домати. Подправи я със зехтин, чесън и съвсем малко оцет. Взе мелничката, за да смели малко черен пипер, когато музиката спря в паузата между две парчета.

Тогава тя чу шума вън. Вдигна поглед. Какво бе това? Прозвуча й като човешки стъпки по чакълената пътека пред къщата. Напрегна слух, но точно тогава в далечината проехтя гръмотевица.

Може да е Фатима, помисли си тя. Може би жената на съседа идваше, за да й донесе яйца или вино, както често правеше.

Но в тази буря?!

Брук отиде до пътната врата, отвори и извика:

— Фатима?

Никой не отговори. Изглежда, нямаше никого. Брук затвори врата и я залости за всеки случай. Тъкмо щеше да се върне в кухнята и го чу пак — стъпки по мокрия чакъл, които бързо минаха отстрани на къщата.

Движение пред прозореца на кухнята привлече вниманието й. В тъмнината можеше да е всичко — падащи листа, птица, която се бори с вятъра. Тя обаче бе готова да се закълне, че е видяла мъжки силует. Овладя дишането си, прекоси бързо кухнята и измъкна най-големия кухненски нож от дървената поставка. Върна се до пътната врата. Сърцето й биеше като лудо, ръката й с ножа трепереше. Дръпна резето и отвори.

— Луиш? Ти ли си?

Нищо.

Дали не си въобразяваше?

Тя се върна в кухнята и постави ножа на мястото му. Когато вдигна поглед, видя залепено лице на прозореца и ахна.

Мъжът отвън я гледаше. Косата и дрехите му бяха подгизнали. Погледът му беше безумен, лицето му беше изпоцапано с кал.

Беше Маршъл.

— Брук… пусни ме да вляза — помоли той.

Агресията, която тя беше забелязала в очите му миналия път, когато го видя в Лондон, сега бе изчезнала. Изглеждаше напълно отчаян.

Брук се вгледа в него през прозореца за секунда, после отиде до вратата и отвори.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох да те видя — отговори той тихо.

Дъждът все още валеше силно. Малкото куфарче в ръката му изглеждаше напълно подгизнало.

— Изплаши ме, Маршъл! — извика тя ядосано. — Прокрадваш се като някакъв перверзник!

— Извинявай. Мислех, че няма да искаш да ме видиш.

— Дяволски прав си, че не искам да те виждам. Как изобщо разбра, че съм тук?

— Съседът ти ми каза.

— Лъжеш, Маршъл. За разлика от теб на Амал мога да имам доверие.

Маршъл наведе глава.

— Добре, добре. Подведох го да ме пусне в апартамента ти, а там видях компютъра ти.

— Наистина си голям гадняр.

— Да, така е, знам. Права си. Но трябваше да те видя.

— Не те искам тук! — изкрещя Брук. — Дойдох, за да се отърва от теб!

Щеше да затръшне вратата пред носа му, но нещо я накара да се разколебае. Влагата по лицето му не беше само от дъжда. Той плачеше открито. Тя никога не беше виждала толкова съкрушен мъж.

— Добре, Маршъл — въздъхна тя. — Влез. Вземи душ, изсуши дрехите си, ще поговорим. Но не можеш да останеш тук. Разбираш ли какво ти казвам?

Маршъл кимна. Брук се дръпна, за да му направи път. На плочите след него останаха кални стъпки.

— Какво е станало с теб? — попита тя, втренчена в калта по лицето му.

— Шофьорът на таксито ме остави на километри от тук — отвърна той. — Дойдох пеша. Подхлъзнах се и паднах в някакво мочурище.

— Нали знаеш, че до тук не може да се дойде с кола? Затова има черен път. Трябваше да вървиш по него. — Тя посочи горния етаж. — Предполагам, помниш къде е банята. На закачалката има кърпа и хавлия.

Докато той се оправяше, Брук крачеше из кухнята и проклинаше на глас.

„Какво да правя сега?“ — питаше се тя отново и отново.

Вятърът блъсна капак на прозорец и тя обиколи всички стаи, за да затвори капаците. Когато залости и последния, осветлението изгасна и стана тъмно.

— По дяволите! Сега и токът спря!

Почти го беше очаквала. Тук това се случваше и при най-малката буря. Запали свещи и ги сложи на различни места в дневната и кухнята. Няколко минути след това Маршъл слезе пипнешком в почти пълната тъмнина. Беше по хавлия. Добра се до дневната и се отпусна на канапето. Косата му още беше мокра.

Брук застана пред него, скръсти ръце и го изгледа ядосано.

— Нали знаеш, че не може да идваш тук? Имаш късмет, че не те оставих вън да се удавиш като плъх.

— Аз съм плъх — промърмори той отчаяно.

— И дойде чак в Португалия, за да заявиш очевидното?

— Недей. Нямаш представа как се чувствам в този момент.

— Не можеш да продължаваш така, Маршъл! Трябва да се отървеш от тази фикс идея. Може да си вярваш, че си лудо влюбен в мен, но истината е, че не си.

Лицето му се изкриви.

— Говори големият психолог. Това диагноза ли е? Искаш да кажеш, че имам халюцинации, така ли?

Брук си пое дъх и се опита да говори спокойно.

— Мисля, че си объркан, Маршъл. Може би работиш прекалено много или преживяваш някаква криза и сега рискуваш да загубиш всичко. Фийби те обича. Ако продължаваш така, ще разбиеш сърцето й. Накрая ще си останеш сам, защото истината е, че аз не те обичам. Харесвам те, ти си страхотен симпатяга… или би могъл да бъдеш, ако започнеш да се държиш нормално. Освен това сме роднини. Никога обаче не бих могла да изпитвам към теб нещо повече и е време да го проумееш. Аз съм с Бен. Дори и да не бях, смяташ ли, че бих могла да предам сестра си?

Последва дълго мълчание. Маршъл покри лицето си с длани и раменете му се разтресоха. Когато отново я погледна, очите му бяха зачервени.

— Не знам какво ми става — изхълца той. — Не мога да контролирам чувствата си.

Брук въздъхна. Мъжът пред нея беше жалка гледка.

— Мисля, че и двамата имаме нужда от питие — каза тя и отиде до малък шкаф, от който извади бутилка червено вино, тирбушон и две чаши.

Отвори бутилката, напълни чашите и ги занесе до канапето. За да е далеч от него, тя седна на подлакътника и остави чашите на ниската масичка отпред. Маршъл грабна едната и пресуши половината на една глътка.

— Боже! Какъв нещастник съм! — промърмори той. — Държа се като идиот, нали? Сигурно ме мразиш. Не бих те обвинил, ако е така.

— Не те мразя — каза тя тихо. — Мисля, че много се измъчваш, и ми се ще да можех да ти помогна.

— Какво да правя?

— Върни се у дома. Иди направо в Ексетър, открий Фийби и я вземи от онзи курс. Изненадай я. Заведи я на круиз. Отидете на Бахамите. Грижи се за жена си.

Той кимна бавно, заподсмърча, изтри сълзите от лицето си с длан и отпи още една глътка вино.

— Може би си права — промърмори той едва чуто.

— Няма „може би“. Аз самата може би съвсем скоро ще се преместя във Франция… Може би веднага след като изтече договорът ми. След шест седмици. Това означава, че с Фийби няма да ме виждате толкова често. Можеш да потърсиш помощ от психотерапевт, за да се отърсиш от ирационалните чувства, които те измъчват.

— Бен е щастливец.

— Ти също. Имаш Фийби.

Той отново заплака. Брук го съжали. Премести се до него на канапето, остави чашата си и сложи ръка върху неговата. Той се наклони към нея, притисна лице в рамото й и останаха за миг така.

— Всичко ще бъде наред — каза Брук. — Повярвай ми.