Изгубената реликва

7

Обикновено никой нямаше да знае или да се интересува къде отива ванът. Беше обикновен мерцедес ван, мръснобял, очукан и раздрънкан, с избелял надпис отстрани. Един от десетките, които идваха и си отиваха всеки ден, без никой да им обърне внимание. Нямаше нищо особено нито в шофьора, нито в двамата мъже на седалката до него. Казваха се Бепе, Мауро и Кармин и работеха в малка фирма край Анцио за доставка на градински материали и инструменти. Последната им задача днес беше да откарат партида декоративни плочи и бордюри в академия „Джордани“ — художественото училище край града.

Малко след четири следобед подкараха по тесен селски път, който беше пуст, ако не се броеше черното ауди Q7 зад тях. Беше се залепило преди няколко километра. Бепе поглеждаше страничното огледало и се мръщеше — не му беше приятно джипът да е толкова близо. Маури пушеше и се наслаждаваше на спокойствието, преди да си сложи ръкавиците за работа и да разтовари тежките плочи отзад. Кармин, който седеше до прозореца, както обикновено зяпаше безучастно.

Без предупреждение от разклона трийсетина метра напред изскочи пикап и Бепе насочи вниманието си към него. Удари рязко спирачка. Мауро не очакваше и залитна напред. Изпусна цигарата си.

— Кучи…

Пикапът препречи пътя и изведнъж спря. Нямаше откъде да го заобиколи. Беше нисък нисан уориър с петима души вътре. Бепе натисна клаксона, за да му освободят пътя, но шофьорът с безизразната физиономия не реагира. Стъклото му беше свалено и от него висеше ръка, по-дебела от бейзболна бухалка. Този тип беше инвестирал поне десетилетие сериозни усилия във вдигане на тежести във фитнеса. Широката му челюст свидетелстваше за употребата на стероиди. Очите му бяха скрити зад огледални слънчеви очила. Беше спокоен и гледаше право към вана.

— Какво правят тези? — учуди се Мауро.

— Махни се от пътя, кретен!

Бепе размаха юмрук и изруга през отворения прозорец. Това не предизвика никаква реакция. Той отвори вратата и изскочи от кабината. Кармин и Мауро се спогледаха и го последваха. Вратите на пикапа се отвориха бавно и двамата от предната седалка слязоха. Шофьорът стърчеше цяла глава над мъжа до него. Мауро запреглъща нервно, когато наближиха.

— Ей, идиот, не виждаш ли, че си запушил пътя? — извика Бепе.

Кармин и Мауро се приготвиха да го подкрепят, докато двамата продължаваха да се приближават. Шофьорски бяс по италиански. Не им беше за пръв път. Обаче не само ръстът на едрия тип ги безпокоеше. Тревога будеше пълното спокойствие на другите трима в пикапа. Те дори не мигнаха и през цялото време бяха абсолютно невъзмутими.

Когато наближи, Бепе се поколеба.

— Ще махнеш ли пикапа от пътя, или какво? — Може би преговорите биха били по-полезни от агресивността.

Едрият само се усмихна и неочаквано изригна водопад от псувни. Бепе се олюля, като че ли го удариха по лицето. Последва буря от ругатни в двете посоки, докато групите напредваха една към друга.

Тримата италианци бяха дотолкова погълнати от заплахите и ругатните, че напълно забравиха за черния джип ауди отзад. Не бяха забелязали, че и в него има пет души, двама отпред и трима отзад. И никой не видя, когато предните врати се отвориха.

Зад волана на джипа седеше Спартак Гурко. До него на предната седалка седеше Анатолий Шиков. Черепът на Гурко беше прясно избръснат. Докато Анатолий обичаше да е елегантен, Гурко не полагаше такива усилия. Нямаше смисъл да го прави при огромния белег, който обезобразяваше лявата страна на лицето му от слепоочието до челюстта. Получен от граната по време на войната в Чечения, белегът изкривяваше края на веждата и устата му така, че той изглеждаше по-изнервен, отколкото беше почти винаги.

Засега Анатолий беше доволен от плана си. Беше доста по-изобретателен от този на баща му. Идеята да накара един от италианските им сътрудници да се обади и да поръча още материали за художествената галерия му беше дошла по време на полета. Естествено, италианците мислеха, че всичко е съгласувано с баща му, и не задаваха никакви въпроси.

Така щеше да е доста по-забавно.

Добре, старецът може би щеше да се ядоса, че е променил една-две незначителни подробности от плана, но това щеше да е без значение, след като получеше каквото иска. Нали и баща му бе вършил доста налудничави неща в миналото? Анатолий познаваше много добре легендата за най-коравия кучи син, живял някога. Той искаше единствено да е достоен за него, нищо повече. И в същото време да се забавлява.

Анатолий се усмихваше леко, докато с Гурко незабелязано приближаваха спорещите италианци в гръб. Той кимна на шофьора на пикапа. Казваше се Роко Маси и беше един от хората им тук. Анатолий не беше съвсем сигурен, но си мислеше, че шефът на Маси е приятел на баща му. Имената на останалите бяха Беломо, Гароне, Сканети и Карачоло. Анатолий не можеше да ги запомни. Все пак им имаше доверие, макар и не колкото на своите хора. Гурко, разбира се, после Риков, Петрович, Туркин. Само Петрович говореше прилично италиански. Риков като че ли не говореше нищо. Анатолий обаче не ги беше подбрал заради езиковите им умения. Това бяха най-закоравелите, зли, гадни типове, които можеха да се намерят в Русия. Освен стареца, разбира се.

Анатолий мушна ръка под якето си и измъкна автоматичен пистолет с дълъг заглушител. Без да спре и за миг, вдигна оръжието и пръсна главата на Бепе от упор.

На открито заглушеният изстрел прозвуча като пляскане с ръце.

Бепе се свлече на колене и падна на гърдите си.

Преди Мауро да успее да реагира, Спартак Гурко извади пистолет от кобура под якето си, а Роко Маси измъкна своя от колана си отзад. Куршумът на Гурко улучи Кармин между очите. Мауро беше прострелян в гърдите. Кармин умря веднага и тялото му падна върху Бепе. Кръвта им се смеси на пътя.

Мауро не умря веднага. С агонизиращо пъшкане запълзя към вана, като че ли там го чакаше някакво чудодейно спасение. Роко Маси се канеше да го довърши, но Анатолий поклати глава и направи рязък жест.

— Остави на мен.

Италианският му беше примитивен, но предупреждението в гласа му беше повече от ясно.

Той пристъпи до умиращия и го преобърна с върха на скъпия си ботуш от крокодилска кожа. Вторачи се в него за миг, докато кръвта бликаше от раната на гърдите му, после вдигна десния си крак, усмихна се и заби подметката си в гърлото на Мауро. Смачка трахеята му, все едно беше хлебарка. От устата на Мауро бликна кръв, после очите му се обърнаха нагоре и той умря.

На пътя все още нямаше жива душа. Останалите мъже слязоха от двете коли и бързо разчистиха труповете. Италианците и руснаците почти не разговаряха помежду си, но действаха заедно ефективно и енергично. Сложиха труповете в найлонови чували и ги качиха в пикапа, хвърлиха пръст върху локвите кръв на пътя и за по-малко от две минути от убийствата не остана никаква следа. Прехвърлиха четири пълни сака от аудито във вана, Анатолий и Гурко се качиха отзад заедно с Риков, Туркин и Сканети. Роко Маси седна зад волана, а до него се настаниха Беломо и Гароне. Карачоло и Петрович се качиха в нисана и джипа. Затръшнаха вратите и кавалкадата потегли.

Точно седем минути след като засякоха вана, той отново се движеше към местоназначението си. Щяха да спрат по пътя за последен инструктаж, за да е сигурно, че всички знаят какво точно трябва да направят, и да почакат, докато настъпи моментът да действат.