Изгубената реликва

17

Сканети и Беломо минаха през коридора на втория етаж на сградата и отвориха с ритници всички врати. Беломо беше два метра напред, когато вдигна ръка и наостри уши. Беше чул нещо.

Напред в тъмния коридор се виждаше двойна врата. Беше леко открехната навътре и през пролуката от прозорците на стаята се процеждаше слънчева светлина. Двамата се ослушаха. Зад вратата се чуваше мъжки глас. Говореше бързо на италиански нещо за Ботичели. Звукът беше тенекиен и равен и те разбраха, че е от телевизор.

— Някой го включи току-що — прошепна Сканети.

Беломо кимна. Както слушаха, звукът изведнъж спря, сякаш някой го беше пуснал, без да иска, и сега бързо поправи грешката си.

Двамата изритаха вратата и се втурнаха в стаята.

Посрещна ги мощен удар, който ги просна по гръб и изби оръжията от ръцете им.

Бен засили масивната дъбова маса, чиито крака бяха завързани с две парчета от маркуча за греда на тавана, и тя полетя към вратата в идеална дъга и се стовари върху двамата, когато влизаха в стаята. Бен отскочи настрани, за да избегне обратния ход на огромното махало.

Единият от двамата не помръдваше. Другият охкаше и се опитваше да стане от пода. Лицето му беше окървавено. Беше онзи, който уби Марчело Перуци с безразличието, с което би смачкал бръмбар. Бен взе брадвата иззад вратата и притисна с металната й част врата му, така че го залепи за пода.

— Как се казваш? — попита тихо.

— Върви на майната си.

Бен притисна по-силно и лицето на мъжа стана мораво. Масата, изглежда, го беше фраснала през устата, защото от ъгълчетата течеше кръв.

— Как се казваш? — попита отново Бен.

— Сканети.

— Не си където трябва, Сканети. Имаш ли си първо име?

— Антонио.

— А той?

— Бруно Беломо. — Отговорът прозвуча като стон, защото Бен натисна с брадвата малко по-силно.

— За кого работите?

Сканети изплю кръв и изсумтя. Бен махна брадвата от гърлото му, стисна по-добре дръжката и замахна с всичка сила към дъските на пода. Дървото се разцепи и от срязаните четири пръста на лявата ръка на Сканети плисна кръв.

— Така ще спестиш пари от уроци по китара — отбеляза Бен.

Писъците на Сканети отекнаха по коридора. Той се сгърчи от болка и притисна ранената ръка под мишницата си.

— Мисля, че започна да ми казваш за кого работите — каза Бен и приклекна до него.

— За руснака — простена Сканети. — Не знам как се казва, кълна се!

Бен познаваше това изражение. То означаваше, че човекът току-що е разбрал с кого си има работа — с враг, способен съвсем спокойно да го разкъса на парчета. Моментът беше страшен дори за хладнокръвен убиец като Антонио Сканети. Бен знаеше от опит, че при толкова силен стрес човек е готов да каже всичко, само и само да изчезне ужасът. Истината обикновено бе първото нещо, което успяваше да изрече.

— Добре, Антонио — изправи се Бен. — Вярвам ти. Ще запазиш останалото за ченгетата. Сега е време да поспиш.

Замахна с брадвата и стовари плоската й страна върху черепа му. Не беше достатъчно силно, за да го убие, и едва ли щеше да му причини трайно увреждане, но известно време нямаше да мисли за осакатената си ръка.

Бен пристъпи към другия, който започваше да идва на себе си. Приятни сънища, Бруно. Фрас. Бен остави брадвата, претърси и двамата и намери две еднакви радиостанции. Захвърли едната и огледа другата. Високочестотна „Моторола“. Професионално устройство с много бутони. Бен запомни на кой канал е настроена, после я пусна на търсене, за да открие полицейска честота. Карабинерите, които формално бяха част от армията, използваха засекретени честоти, които не можеха да се хванат с цивилно устройство, но след минута той попадна на канал, който, изглежда, беше на общинската полиция. Италианските общински ченгета не бяха военизирани и се занимаваха предимно с регулиране на трафика, сваляне на котки от дървета, опазване на реда и други подобни, но за момента щяха да свършат чудесна работа.

Поне Бен така се надяваше. С максимално спокоен глас той тихо обясни на стреснатия оператор от другата страна, че тежковъоръжени бандити са завладели академия „Джордани“ край Априлия, че са взели заложници и са готови да убиват. Повтори последното още веднъж, бавно и отчетливо.

— Не е фалшива тревога. Стрелят по хора. Трябва да уведомите най-близкото подразделение на карабинерите и да изпратите тук възможно повече хора за…

Не успя да каже нищо повече, защото радиостанцията запращя и връзката прекъсна. Можеше само да се надява общинските ченгета да не помислят сигнала за тъпа шега и да уведомят карабинерите. Намираше се в Италия. Не знаеше доколко ефективна е системата им. Докато се задействат, щеше да бъде сам.

Силвестри грабна бързо клавиатурата от Корсини, който се свлече на стола и заплака открито от ужас и чувство за вина. След секунда и вторият код беше въведен и приет от компютъра. Анатолий бутна клавиатурата към Пиетро де Крешенцо и се ухили.

Графът си пое дълбоко въздух, изгледа руснака със зачервени очи и с дългите си аристократични пръсти въведе последния код, необходим за дезактивиране на вторичната алармена система. Ръката му трепна над клавиша „ентър“. След като го натиснеше, щеше да даде възможност на бандата безмилостни главорези да отмъкнат всички съкровища от галерията. Да даде в ръцете на хора като тези колекция, съдържаща най-доброто от човешките културни постижения в продължение на пет века. Нямаше да се чувства по-зле, ако го бяха принудили да изстреля ядрена ракета.

Той натисна клавиша. Лекото щракване му прозвуча като удар на съдбата. Наведе глава, затвори очи. Когато отново погледна, на дисплея пишеше „АЛАРМАТА ДЕЗАКТИВИРАНА“.

— Ето — простена Де Крешенцо. — Готово е. Вземете каквото искате.

— Още не сме приключили — отвърна Анатолий.